Интервю на Владислав Христов с художника Светлозар Стоянов-Свесто

Абстракционизмът продължава да е табу за немалка част от българската публика, как по-лесно може да бъде разбрана една абстрактна творба? Има ли универсални кодове, през които можем да „влезем“ в нея?

Пълноценното възприемане на изкуство е процес, който много често изисква зрителя да стане съучастник в едно културно взаимодействие. И това в голяма степен се отнася за абстрактното изкуство. То е сравнително ново явление, своеобразно следствие от общественото разкрепостяване, развитието на модерното мислене и афинитета към експериментиране. Абстрактното изкуство все повече се налага и у нас, а в световен мащаб мисля, че започва да доминира. Неговата свобода и вродена полифоничност импонират на съвременните образовани хора, както, разбира се, и на интериора в домовете им. Независимо от формата и мащабите, това изкуство има потенциал да бъде преоткривано, да носи нови и нови внушения на зрителя продължително време, без да има смислови или темпорални ограничения. Всеки реципиент влиза в една свободна територия, като в процеса на възприемането има повече усещане, отколкото разбиране. Просто трябва да откриеш своята връзка с изображението, ако се зароди такава, и това да е спонтанно и непринудено. А по-прецизната естетическа оценка обикновено се базира на културен опит и достатъчно познания, които са „ферментирали“ в съзнанието на отделния индивид. Що се отнася до българската публика, тя, разбира се, е разнородна и не бих искал да я подценявам, както и да обобщавам. Ако изкуството е донесло достатъчно удовлетворение на художника, има по-голяма вероятност да носи удоволствие на зрителя, който го съзерцава. Не зная да има универсални кодове за това, но трябва да се подхожда открито и добронамерено…

Творите в полето на абстракционизма още от средата на 90-те, как се разви той през годините? Като какъв бихте определили абстакционизма през 2024 г.?

Винаги съм избягвал баналното, стандартното, рутината… Казвам го без поза, така усещам нещата и донякъде фаворизирам търсенето на новото и различното. Това не трябва да е самоцел, но е важна предпоставка в един творчески процес. Навлязох в света на абстрактното постепенно, по най-естествен начин. При мен се случи след  период на сюрреалистични търсения и трансформации. Тук трябва да отворя една скоба и да кажа, че реалистичният подход никога не ми е бил интересен и съм го използвал рядко, например по време на изпити, когато това е било задължително. Като ученик правех много шаржове и карикатури със сценки от ежедневието в училище. Стана поредица, която озаглавих „For your comfort“ и един от моите съученици, който сега живее в Германия, ми сподели на една от срещите на класа, че ги е събирал и притежава солидна колекция. По късно, когато вече преподавах изобразително изкуство, започнах да рисувам различни зооморфни и антропоморфни композиции, като постепенно ограничавах всички препратки към реалния свят. Докато в един момент, те изчезнаха напълно. Защото, когато създаваш измислен, приказен свят, е много по-лесно да прекрачиш в напълно абстрактна територия. Афинитетът към импровизация също е фактор в тази посока. Трудно ми е да определя всички посоки и етапи в развитието на абстракционизма като явление, но може да се каже, че той е резултат както на вътрешни натрупвания, така и на взаимодействие с общочовешки и световни тенденции. Затова ще се огранича в периметъра на моята работа, а там винаги съм избягвал пряко външно влияние. Понякога съм опитвал да се самонаблюдавам, да обсервирам, за да канализирам вътрешните импулси в нещо ново и различно. А архивът може да припомни хронологията и реакциите от онова време. Ето какво казва Кирил Попов за една моя изложба в „Нава“ през 1995 г. в статията „Окото на художника се взира в телескоп“ на страниците на вестник „Демокрация“: „Изправен пред абстрактната живопис на Светлозар Стоянов, зрителят много бързо добива усещането за нещо уникално. Не само като техника, а преди всичко като енигматична образност, която във всички случаи не се разделя от внушението за микроскопично вникване в тайните на органичния свят. Внушенията за зараждане, сложно развитие, с необясними трансмутации на материята, открити от художника в цветиста хармония и резки контрасти, са толкова силни, че в един момент пораждат у зрителя желание да проникне в живописната енигматичност с телескоп (особено на Хабъл). Толкова завладяваща е магията на това изкуство, та забравяме, че в неговата невидима дълбочина се таят не микроскопични бразди, а внушения, илюзии, тревожни сенки на душата, особено присъщи на поетите метафизици“. В наши дни подобни текстове, интерпретиращи изложби, извън специализираните издания, се срещат много рядко, за съжаление. А абстрактното изкуство вече има много по-голямо присъствие и продължава да се развива, независимо дали се отразява, или не. Много често инициативата за това идва от колеги, особено в социалните мрежи. Ще спомена идеята на унгарския художник и куратор Ласло Ладани, който разви невероятен проект във Фейсбук, наречен „Artwall“, като селектира работи на колеги от цял свят и прави виртуални изложби. Имам честта и удоволствието да попадна в тази престижна селекция, за което му благодаря! Ако ме питате за някакви тенденции, които съм доловил през последните години, те са на изчистени пространствени обобщения, които оставят впечатлението, че са създадени експресивно, на един дъх. Това съм го регистрирал, но аз лично опитвам да не се влияя от тенденции…

Съдържа ли все още доза бунт абстракционизма? Срещу какво се бунтува днешният абстракционизъм?

Бунтът срещу определени норми и критерии присъства в своеобразната генетична конфигурация на абстракционизма, но в наши дни е претърпял множество трансформации. Нямам самочувствието, че мога да обхвана тази динамика, но разбира се, мога да споделя своите наблюдения и опит. Аз не съм субверсивен тип, но не съм и безразличен към обществените процеси. Когато в началото на 90-те тук започнаха политическите трансформации, дори бях много активен, изпълнен с оптимизъм и надежда за промяна. С напредването на възрастта започнах да се сбогувам с някои илюзии. Може би най-бунтарската ми изложба беше „Вертикални хоризонти” през 2012 г., като в нейната концепция бях написал, че хоризонтът е като светла надежда и пътят към него е изпълнен с очакване. Години наред вървим натам, като отглеждаме копнежите си за свобода, достойнство и нормалност. Когато наближим нашия хоризонт, за съжаление и с удивление откриваме, че той е вертикален, като стена. Това е метафора за българското неслучване и вегетиране, за половинчатите реформи и изпразнените от съдържание абревиатури.

Имате ли свои учители по абстрактно мислене? Трудно ли прекрачвате собствените си граници и възприятия? В какви моменти най-често се случва това?

Ако подходя персонално, на пръв поглед нямам такива учители. Но по-общо казано, това са всички автори на книги, които съм прочел и най-вече поетите. Още като млад четях много поезия. По някаква, неясна за мен причина още в края на 80-те се появи една твърде разкрепостена поредица, наречена „Поетичен глобус“, в която можеше да бъде прочетено нещо свежо и различно от тенденциите в социалистическия реализъм. Още си спомням книжката на Робърт Блай „Подземна вода” с неговото „Великото общество“:  
               
Богати зъболекари поливат стригани градинки даже в дъжд,
ръце, развити от маймуните с ужасен труд,
висят сега в ръкави на евангелисти…

И сега чета много поезия и имам много пишещи приятели. Чета и проза, разбира се, но на така зададения въпрос, в този жанр бих отличил една от последните книги, които съм чел – „Соленоид“ на Мирча Картареску. Един труден, но изключително впечатляващ текст, за който определението гениален не звучи пресилено… Когато четеш такива книги, след първоначалното изумление изпитваш гордост от това, че си хомо сапиенс и естетическа радост, че можеш да навлезеш в серпентините на чуждата мисъл, която те води към безкрайността, докато става и твоя.

Доколко дигиталната епоха, в която живеем, промени лицето на съвременното изобразително изкуство? Мислите ли, че ще дойде време, в което боите и четките ще са отживелица?

Аз съм по-скоро „аналогов“ човек и ми е трудно да обхвана всички проявления на дигиталното в изкуството. Без съмнение, те стават и ще стават все повече. Що се отнася до четките като отживелица, хипотетично не го изключвам напълно, но е малко вероятно и то в някакво далечното бъдеще. Все пак човек обича да опознава себе си и света през изкуството, като го прави по всички възможни начини. Ако с тези прости инструменти можеш да пресъздаваш сложния вътрешен и външен свят по неповторим начин, защо да не ги използваш.

Разкажете ми повече за изобретената от вас живописна техника, как възникна тя и в какви посоки метаморфозира във времето?

Началото беше малко случайно и много вълнуващо… (Едва ли съм извикал „Еврика!“ като Архимед, а по-скоро нашенското: „А стига, ве!“) Установих, че фиксирането на петна и малки пространства от определен пигмент върху гладка основа с хигроскопична материя може да въздейства върху светлосилата и нюансирането едновременно. Живописният ефект е достатъчно впечатляващ, но не е толкова сложно, колкото звучи вербално. Въпреки това едва ли ще намеря време да напиша трактат, дори да знам, че си заслужава. По-късно периметърът на пигментите, подходите и основите се разшири до една авторска смесена техника, която използвам и продължавам да развивам. Тя има своите специфики, позитиви и негативи, но се чувствам отговорен към нея и съм решил да не ѝ изневерявам.

В творбите ви често има смели цветови решения, плаши ли ви опасността от цветови провал? Къде за вас е границата, която не си позволявате да прекрачите?

Нищо не ме плаши, но това не значи, че съм застрахован от „провали“. Има дни, в които не върви, както се пееше в една песничка. Когато рискуваш, докато експериментираш, вероятността да унищожиш труда си не е малка. И въпреки това аз го правя постоянно. Не си поставям граници, а точно обратното, гледам да ги преминавам, ако е естетически оправдано. Но както е известно, всичко е относително…

Философията на минимализма прозира в някои от вашите картини, какво ви дава той като възможност за изразяване?

Като човек, който обича разнообразието, аз не се ограничавам само в тази стилистика, но имам и добри попадения в нея. Понякога се обръщам към минималистичния подход, за да предам концентриран израз на нещо, което дори да е възникнало спонтанно, е достатъчно дълбоко или драматично. А както е известно, понякога малкото е много…

Нека поговорим за новата ви изложба „Открития“, тя е награда за спечелването на конкурса „21х21“. Кои са големите предизвикателства в този сравнително малък формат?

Конкурсът на галерия A cube contemporary формат 21х21 e международен и се провежда всяка година. Радвам се, че спечелих едно от неговите издания, още повече че това е единственият конкурс, в който съм участвал до момента. Организацията е отлична, журирането е прецизно и напълно анонимно. Всичко това е благодарение на един човек с разностранни интереси и впечатляваща ерудиция – галериста Енил Енчев, който е успял да изгради истински артистична атмосфера в това пространство. В контекста на регламента на този конкурс е и моята изложба „Открития“, която ще продължи до 5 декември. Тя е изцяло съобразена с пространството на галерията. А що се отнася до малкия формат на конкурса, той също има своите особености и предизвикателства. Най-вече поради факта, че на сравнително ограничено пространство трябва да изградиш нещо силно, стойностно и креативно, което не е лесна задача…

В експозицията са групирани няколко живописни двойки с ясни препратки помежду си. Търсите ли своя собствена логика на връзките още когато създавате картините, или те се припознават впоследствие?

Тъй като изложбата беше планирана и съобразена с конкретното пространство, контурите на това представяне бяха оформени в главата ми още преди да започна работа по тази изложба. В този смисъл първоначалният ми замисъл беше да ги групирам по двойки, без това да е, строго погледнато, диптих. Но това не е толкова важно. Усещането за връзка между работите е на ниво формат, колорит, препратки между акцентите и имената на картините. Извън тези двойки има и три работи върху картон. Исках да има произведения в такъв материал, защото нестандартният формат на конкурса най-често подтиква участниците към използването именно на различни видове хартия. Работата ми „Откритие“, която спечели първото място, също е на такава основа.

Откритието е завоюване на свободно пространство, казва
Георги Божилов-Слона. Необходимост ли са свободните пространства в съзнанието ви, за да творите? Как се чистите от градския шум и урбанизираната среда на столицата?

Казаното в едно от последните интервюта на Георги Божилов-Слона е в контекста на експеримента. Че трябва да се експериментира винаги, във всяка възраст. Че рутината не води до открития, а откритието е завоюване на свободно пространство. Изпитвам огромно уважение и симпатия към Георги Божилов-Слона. Освен като художник, той ме впечатлява с дълбочината на мисленето и отвореното съзнание. Има хора, които стърчат над множеството, и той е един от тях! Затова и използвах негов цитат към концепцията на „Открития“. Свободните пространства в главата и върху плоскостта са в началото на пътя. Обичам импровизациите, нахвърлям боите, смесвам ги и започвам да следвам вътрешната логика на това взаимодействие, което се оформя под ръцете ми. След няколко часа работа слънцето нахлува в импровизираното ми ателие с неправилно южно изложение и ме подканя да се кача на колелото. Така отговарям и на последния ви въпрос – пречиствам се от урбанизираната среда с каране на колело или разходка в парковете. Слава Богу, за сметка на безконтролното и ужасяващо презастрояване, което ни се натрапи, нашите предци преди 145 години са започнали залесяване, използвайки естествения ландшафт на новата столица. Така днес в София има няколко огромни и прекрасни парка, с диви горски части, които създават илюзията, че не си в града. Благодарен съм, че ги има и чрез тях общуването с истинските неща в природата не се прекъсва.

За финал бих желал да отворим темата за наивистичното изкуство. Освен абстракционизъм вие работите и в сферата на наива, през последните няколко години в България се възражда интересът към наивистичното изкуство, на какво отдавате този факт? Лично вас какво ви привлича в наива?

Да започнем отзад напред. В наива ме привлича факта, че няма правила, а мога да направя интуитивни проекции на аспекти от собствената си същност, макар и по един обобщен и стилизиран начин. Разбира се, художникът трябва да познава законите на перспективата или видовете светлосенки, но без да се прекалява с работа по правила, защото изкуството е преди всичко свобода според мен. Строго академичният подход „това се прави така и така…“ не ме изпълва с ентусиазъм, заобиколил съм го отдавна и респективно, не го използвам. В заобикалянето на правилата и свободата на изразяване виждам пресечната точка на абстрактното и интуитивно наивистичното като творчески подход. Споменах ви за карикатурите, които рисувах като ученик. По-късно правих и комикси, участвал съм и в анимационни продукции в Киноцентъра. Тоест имам добра линеарна рисунка, което ме отведе по един естествен начин към създаването на такива персонажи. Но по-сериозното приобщаване към наивизма стана благодарение на г-жа Даниела Осиковска. Тя създаде единствената по рода си музейна експозиция в България за това изкуство, наречена „Салон за наивистично и интуитивно изкуство”, която се намира в Белоградчик, където има и мои работи. Освен това Даниела е главният генератор в София ежегодно да се организира Международен салон НАИВ, в който винаги участвам. Станах член и на Асоциация Арт Наив България, като тази година с колегите имахме чудесна изложба в Градската художествена галерия в Пловдив. Беше издадена и великолепната книга „Съвременни български наивисти“, в която имам удоволствието да бъда включен. По всичко е видно, че наивистите са сравнително добре организирани и активни. Очаквам това да стане един ден и с абстракционистите. Наивът добива все по-голяма популярност заради непринудения изказ, заради искреността, намерила своя проекция в семпла форма. Много вероятно психологическата основа, която обезпечава това, да ни води в най-скъпия период от човешкия живот – този на детството, с неговата чистота, простота и любопитство. А всеки човек, независимо от възрастта си, обича да се връща там и тогава, когато е започнал да открива отделните елементи на големия свят, за да ги проектира в своя малък космос…

–––

Светлозар Стоянов-Свесто е завършил изобразителни изкуства в Колежа „Св. Иван Рилски“ и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Създава и развива своя оригинална живописна техника, като рисува предимно абстракции, но се изкушава и от интуитивно наивистичното изкуство. Участвал е във всички издания на Салона за наивистично и интуитивно изкуство. Преподавал е изобразително изкуство, история на изкуството и естетика. Работил е и в областта на комикса и анимацията, бил е отговорен редактор в списание. Има множество участия в общи и съвместни изложения, както и двайсет и две самостоятелни изложби, като в някои от тях предлага синкретично взаимодействие между изображение и текст. Има различни номинации и награди, като през 2022 г. печели първото място на Четвъртия международен конкурс за абстрактно изкуство 21х21 на галерия A cube contemporary. Негови творби се намират в над десет страни на три континента. Член е на СБХ от 2016 г.