Разговор с гръцкия фотограф Стратос Калафатис за изложбата му Archipelago в Галерия „Синтезис“ в София (до 23 юли 2026 г.)
Изложбата проследява едно дългогодишно визуално пътуване из Егейския архипелаг, започнало още в края на 90-те години. В продължение на близо три десетилетия Стратос Калафатис се връща към едни и същи морски маршрути, за да изследва не толкова островите като места, а самото движение между тях – пътуването, преходите и хоризонтите. В този проект Егейско море се разкрива като пространство на постоянна промяна – едновременно реално и символно, белязано от лична памет, биография и исторически напрежения. Корабите, бреговете и отраженията във водата се превръщат в следи от човешко присъствие, което често остава извън кадър. Влизайки в галерийното пространство, виждаме големи завеси, върху които е отпечатана въвеждащата фотография. Оттам започва и нашият разговор.
Стратос Калафатис: Откриващата фотография е първата стъпка на един дълъг процес, който ми отне около 30 години. Заснех я през 1996 г., когато със семейството ми се преместихме да живеем на остров Скопелос – малък остров в средата на Егейско море. На кадъра е мой близък приятел – според мен един от най-значимите живи художници в Гърция – с когото всяка сутрин ходехме за риба. През тези 30 години, докато към проекта се добавяха фотографии, за мен се промениха много неща. Може би първо трябва да отбележим политическото измерение, защото това море е между Гърция и Турция – граница между Запада и Изтока. Това, което ми направи впечатление през тези години, бяха огромните вълни от имигранти и бежанци. Аз смятам, че изкуството така или иначе винаги има и политическа позиция. Зависи от самия артист, доколко иска тя да изпъкне или да остане на втори план. За мен през тези години се промени начинът, по който изразявам нещата, които виждам и над които размишлявам, включително политически. Предпочитам да ги казвам не толкова на висок глас, крещейки, а по поетичен начин. В изложбата има една фотография, която изобразява почти изгоряла гумена лодка на остров Самос, срещу Турция. Това е нощна фотография. По време на снимките морето изхвърли лодката. Тя е изгоряла, защото бежанците, които идват, вярват, че ако успеят да я потопят, след като стъпят на гръцка земя, гръцката държава при всички положения ще им даде политическо убежище.
Върху горната рамка на една от фотографиите, изобразяваща морето и отблясъците на светлината в него, сте поставили малка дървена лодка с миниатюрни фигури. Каква е идеята на тези обекти?
Да, тази фотография е заснета приблизително на същото място, близо до остров Самос. Направена е късно следобед, затова изглежда толкова тъмна. Вижда се отражението на слънцето, но ако човек се отдалечи и притвори очи, сякаш вижда тези хиляди, милиони души, които искат да преминат от Изток на Запад. В изложбата има два такива обекта, те са част от новия ми проект Via Egnatia. В неговите рамки ще заснема и документален филм, правя интервюта, карти и изработвам тези обекти. С тези дървени лодки искам да се внуши усещането за хилядите хора, които се опитват да прекосят морето.
Това е интересен дисонанс, защото в повечето фотографии в изложбата липсва човешко присъствие. Човекът присъства посредством обектите и артефактите. Защо за вас са важни тези противоречия?
Като фотограф смятам, че най-интересното и най-важното, което ми се случва, са срещите с хората и портретите, които снимам. Конкретно този проект възникна като поръчка от кураторите на Гръцкия павилион на Венецианското архитектурно биенале преди 20 години. Работехме двама фотографи паралелно. Спирос Ставерис започна снимките от Пирея. Такова беше възложението – той трябваше да снима хората по пристанищата, докато моята задача беше да снимам Егейско море без хора. Хората трябваше да си ги представям. На някои места съм ги скрил. Една от причините да донеса обектите с лодките и бежанците е, че по някакъв начин това са хората от фотографиите, които не се виждат. В няколко от фотографиите човешкото присъствие се усеща осезаемо. Както в тази, където можем да си представим хората, опитали се в мрака да прекосят морската шир. На една от фотографиите се вижда кола в морето. Разбира се, когато видим кола, веднага я свързваме с човешко присъствие. Това, което ме впечатлява, е, че не съм сигурен дали колата потъва, или изплува от морето. В изложбата присъстват и фотографии от проекта ми „Атон / Цветове на вярата“. Това е напълно естествено, защото Света гора също е част от Егейския свят. На една от фотографиите е моят приятел, монахът Епифаний. Виждаме стаята му със запалена светлина. Никос Ксидакис, дългогодишен архитектурен редактор на „Катимерини“, е написал текст за тази фотография. И тук човешкото присъствие е налице, макар и почти незабележимо.
Вие разглеждате морето едновременно като път и като препятствие – като място на връзка, но и на разделение. Доколко човек може да опитоми морето?
Аз също усещам, че не успяваме и не можем да опитомим морето. Отгледа ме моят дядо, който беше капитан, и винаги ми казваше: „Морето трябва да го обичаш и да се страхуваш от него“. Да се боиш от него и да го уважаваш – това имаше предвид. Така израснах и това научих: да уважавам морето.
Какво откривате през годините, пътувайки по тези маршрути? Какво за вас се промени и какво остана неизменно?
Морето не се е променило. То е същото от времето, когато е възникнало. Ние се променяме. Променят се условията, политиките, границите и значенията, които им придаваме. Това, което не се променя, е, че морето винаги поражда въпроси. Един от моите въпроси е какво означава хоризонтът? Има ли изобщо хоризонт? В повечето ми фотографии той присъства, но установих, че когато се придвижвам към него по време на снимките, хоризонтът също се измества. Сякаш никога не може да бъде достигнат. В тези фотографии виждаме и големи кораби. Оттук идва и друг въпрос: този кораб заминава или пристига? Докато гледаме фотографията, не можем да знаем. А един от последните въпроси, които си задавам и на които все още нямам отговор, е откъде започва морето?
В тези фотографии има също и голяма театралност. Тя е свързана както със светлината, така и с начина, по който създавате определени декори.
Самото море притежава тази театралност и драматичност. Като фотограф имам своя поглед и свой подход, но тук самата тема като че ли ги наложи. Когато си мисля за морето, го свързвам с един много дълбок син цвят – тъмносин, почти черен – и с един шум, глух тътен.
Всичките ви проекти са създавани в продължение на дълъг период. Какво е за вас времето в процеса на работа? То приближаване ли е, или отдалечаване?
И двете – и приближаване, и отдалечаване. По принцип съм много неспокоен човек. Нетърпелив съм. Искам да правя нещата бързо. Но самата работа, естеството на темите, с които се занимавам, наложиха много бавен процес. Обмислянето и скицирането – и за „Атон“, и за този проект – ми отне около пет години. Да го обмисля, да видя какво правя, а след това да започна да го изграждам и подреждам. Сегашната ми работа – голямото пътешествие Via Egnatia – вече е в своята шеста-седма година и според мен ще надхвърли десет. Живеем във време, в което нещата се случват много бързо. Технологиите, интернет и социалните медии го налагат. Наблюдаваме произведения и творби, които се създават почти светкавично, но по същия начин и се забравят. Мисля, че изкуството и съзиданието имат нужда от по-бавен ритъм. Първо да направим своите проучвания, изследвания и размисли, а след това да пристъпим към самото създаване.
По какъв начин са свързани проектите, по които работите? В тази изложба виждаме елементи от различни ваши проекти. Какъв е вътрешният ви процес на работа?
Разделям проектите си. Те са много различни. Мога да го сравня с работата на писател или режисьор, който изгражда своя език и своя творчески път. Докато се променям и изграждам виждането си за нещата и концепциите си, опитът, който съм натрупал от предишните проекти, влияе върху следващите. Това ми помага и да ги свързвам. В тази изложба могат да се видят и много стари мои работи, които изглеждат органично свързани с по-новите. Но всяка творба е напълно автономна. По същия начин гледам и на фотографските си проекти.
Каква е връзката за вас между документалната и художествената фотография?
Чувствам, че принадлежа по-скоро към документалното направление. Това, което правя обаче, по никакъв начин не е репортаж. То е лична документална работа. Така е и при серията за Атон, и при този проект. Снимам Егейско море, но това, което всъщност се вижда, съм аз – начинът, по който преминавам през него, и начинът, по който го конструирам. За мен е много важна концепцията за личната документалност, защото тя ми помага да се докосна до творческото, съзидателното. Помага ми чрез фотографиите да поставям въпроси. Според мен именно това вълнува зрителя.
Превод от гръцки Марина Деливлаева
Стратос Калафатис е фотограф, куратор и преподавател. Роден е в Кавала през 1966 г. Живее и работи в Солун. Той е бивш състезател по лека атлетика от националния отбор на Гърция. Завършва Солунския университет „Аристотел“ през 1987 г. и учи фотография в Арт института във Филаделфия между 1991 и 1993 г. След завръщането си в Гърция организира множество изложби, семинари и работилници. Участва в създаването на Музея на фотографията в Солун, а по-късно е избран за директор на Фотографския център на остров Скопелос.
На 22 юли, сряда, от 18.30 часа в галерия „Синтезис“ Стратос Калафатис ще разговаря с публиката.
