Откъс от книгата (изд. „Рива“, 2017 г., съставител Тони Николов), която съдържа три неизвестни текста на Иван Хаджийски (1907–1944 г.). Посвещава се на 110-ата годишнина от рождението на бащата на българската социология.

Иван Хаджийски, „Откъде започнахме“, неизвестни ръкописи, съставителство, предговор и бележки Тони Николов, изд. „Рива“, 2017, художник, Чавдар Гюзелев.

Неизвестният Хаджийски, или как бяха открити тези текстове

Тони Николов

… Работата е там, че следсмъртната слава на Хаджийски като „баща на българската социология“ се оказва една повече от трагична привилегия. Приживе, макар и признат, той ни най-малко не получава оценката, която заслужава с оглед на делото си.[1] Макар че не друг, а проф. Димитър Михалчев в предговора си към първото издание на „Бит и душевност на нашия народ“ (15 декември 1940 г.) настоява, че „Ив. Хаджийски се очертава като най-талантлив, да не кажа единствен досега български социолог“.

Уви, този тъй „даровит българин“ (пак по оценката на Михалчев) си отива от този свят едва на 37 години, без да успее нито да събере в книга фундаменталните си студии от сп. „Философски преглед“ (което съставителят Нешо Давидов прави десетилетия по-късно и така се появява „Оптимистична теория за нашия народ“), нито пък да види с очите си своя opus magnum – „Бит и душевност…“ – издаден изцяло (за изчезването на последната, трета негова част ще стане дума след малко).

Самият Хаджийски сякаш усеща този „дефицит на време“ и бърза ли, бърза да запечата на хартия колкото се може повече от идеите си. Той е неукротим, „чист Холерик“, както го определя неговият съученик, известният психиатър проф. Никола Шипковенски. Работоспособността му е колосална: за 12 години той публикува две книги преди „Бит и душевност…“ – „Авторитет, достойнство и маска“ (1933 г.), „Любов и брак“ (1936 г.) – а през 1943 г. излиза брошурата „Психология на Априлското въстание“. Междувременно пише поредица от изключителни студии – „Психология на военната дисциплина“, „Из философията на съвременния затвор“, „Психология на нашето иманярство“ и др. – сътрудничи на 19 вестника и списания. А също и адвокатства активно, за да изхрани семейството си. Служебните си пътувания по съдебни процеси из страната използва, за да прави теренни проучвания: събира огромна колекция от малко познати възрожденски мемоаристи, чиито летописи се пазят из малки читалища; разказва сам как над петдесет преписа прави лично на пишещата си машина.[2] Чете само първи издания. Адвокатската му чанта винаги е натъпкана с изнамерена отнякъде провинциална периодика или краеведчески изследвания, в които има „ужасно интересни публикации“. По време на работата си над „Психология на Априлското въстание“ не слиза със седмици от велосипеда, с който обикаля подбалканските села и градчета, стенографирайки дума по дума разказите на последните очевидци на епохата в стремежа си да я улови и проникне в личността на Бенковски.

Методът на Хаджийски е наистина оригинален и своеобразен: той синтезира в едно история и фолклор, бит и социална психология с ярка художественост, за да очертае онази „душевност“, онзи обществен пласт, върху който израства българското настояще. За него историята не е някаква вкаменелост, тя е поток във времето, който би трябвало да бъде изследван със средствата на една „колективна социална психология“, и то именно днес.

Затова и Димитър Михалчев, опитвайки се да характеризира научната парадигма на този най-талантлив сътрудник на сп. „Философски преглед“, пише следното: „минал през школата на марксизма, той е усвоил от него едно добре улегнало отношение към обществените явления, една голяма широта на погледа и едно сигурно чувство за същественото и основното в социалните промени. Иван Хаджийски – изтъква Михалчев – е може би единственият от нашите хора, които, като са изучавали марксизма, са почерпили много, без да личи каквато и да е шаблонност“.[3]

Дали тъкмо това разчупване на марксисткия шаблон не стоварва – дори посмъртно – твърде много беди върху творчеството на автора и не е в основата на неговото замълчаване и подценяване, продължило близо две десетилетия (1947 – 1965 г.)?

В публикациите за Хаджийски от онзи период винаги се набляга на геройската му смърт на фронта, ала се подема и инвентаризация на „идеологическите му грехове“: бил под силното влияние на идеалистическата социална психология на последователя на Вилхелм Вунд у нас – проф. Спиридон Казанджиев, или на интуитивизма на Анри Бергсон; заблуди, заради които бил справедливо разкритикуван от акад. Тодор Павлов още в неговия предговор към изданието от 1945 г. на „Бит и душевност на нашия народ“.

Изобщо, както настоява Иван Щипски, негов изследовател от ония години, във „философско-научното творчество“ на бащата на българската социология имало „редица грешки и недостатъци“, свеждащи се до следните шест точки:
1. Не отчита влиянието на капиталистическото развитие върху задругата;
2. Прави ненужни отстъпки на великобългарската теория, че ордата на Исперих установила държавна власт над славяните (въпрос, изяснен по-късно с появата на труда на Й. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието;
3. Отъждествява българската нация и българската народност;
4. Счита погрешно, че отделните класи имат самостоятелен бит и душевност; не вижда, че съществуват общи душевни качества в представители на различните класи на нашия народ, например работливостта и пестеливостта;
5. Съществена слабост в работата на Иван Хаджийски „Бит и душевност на нашия народ“ е и тази, че той изобщо не поставя въпроса за бита и психиката на пролетариата у нас след Освобождението;
6. Иван Хаджийски не схваща революционните възможности на нашите селяни (относно Априлското въстание).[4]

С други думи, марксизмът на Хаджийски в онзи период не го спасява ни най-малко от обвинения в сериозни идеологически грехове. И той си остава непознат и неизвестен за широката публика, а книгите му не се преиздават до 1966 г., нещо, което дълго им придава някаква особена, „апокрифна прелест“ (по думите на Тончо Жечев).[5]

Дали тук не се крие и част от обяснението защо Георги Веселинов взема от сандъчето с архива на Хаджийски трите ръкописа, ала не ги публикува? Явно до пробива с двутомника през 1966 г. просто това не е било възможно. Никъде в периодиката през тези двайсет години не излиза нито ред от Хаджийски. Все едно, че той е „герой без творчество“. Към което се добавя и сагата около изчезналия трети том на „Бит и душевност на нашия народ“ – една голяма загадка, обраснала в толкова разпри и спорове.

Ето накратко историята. Хаджийски се заема с писането на книгата на своя живот още през 1939 г., а към лятото на 1940 г. ръкописът на първия том е вече готов. Спешно търси издател, защото обемът на изследването е доста голям и начинанието крие икономически риск. Започва преговори с едно от най-големите тогавашни издателства – „Хемус“. Неговият собственик Христо Хаджиев (дядо Хаджия) бива обзет от няколкомесечни колебания, както личи от съхранилата се преписка, та са необходими протекциите на големи имена – проф. Спиридон Казанджиев, Тодор Боров, а също и на Чудомир – преди да се постигне съгласие.[6]

В обширно писмо до проф. Йосиф Фаденхехт, от когото Хаджийски също търси подкрепа, той заявява, че този негов труд е изграден върху много сериозен материал и върху нова теория за един нов клон от масовата психология – конкретната масова психология – който узрява в своите формули. Хаджийски го разяснява така:

В казармата в Кюстендил като войник наблюдавах превръщането на личността от гражданска във военна, което изтъква целия ѝ строеж, а от друга страна, можах да събера конкретни материали от Кюстендилското краище, в което още има остатъци от нашия примитивен бит, и след като завърших възгледите си относно строежа на личността и нейната история, мога да изляза открито и да посоча формулите на личната и обществената психика, които досега използвах в моите студии, но които не изнасях на показ.[7]

Това писмо и един проспект на книгата, открит през 1985 г. от Мария Хаджийска, най-добре разкриват колко мащабен е замисълът на целия тритомник, което се потвърждава и от предговора на проф. Димитър Михалчев към първия том. Оттогава до края на дните си Хаджийски неуморно работи върху книгата. Независимо че е мобилизиран, без значение къде се намира. Повечето страници от втория том са писани направо на пишещата машинка „Хермес Бейби“ в един обор, който той дели с други мобилизирани запасни чинове (наричани от него „съоборници“). Тракането на пишещата машина ги изнервя, често избухват разпри.

Вторият том е готов през есента на 1943 г. и изпратен на 20 декември същата година на издателство „Хемус“. Хаджийски уведомява издателя, че вече работи и над заключителния трети том – след Освобождението, за който нямат предварителна уговорка. За неговото съдържание знаем от едно писмо до Ефрем Каранфилов (8 септември 1943 г.), в което авторът изяснява замисъла си:

У мен сега готов е делът след Освобождението, където са разгледани въпросите за парламентарния подход с дребния ни собственик, теорията на партиите като орган и политически резерв, партизанщината, трагедията на интелигентския индивидуализъм, нашата посредственост и нейната организация, единни фронтове, методи на утвърждаване, защита и нападение с две документални глави: Интелигентският индивидуализъм в Троян и Социализмът на троянските еснафи, като принос за ирационализма на дребния собственик в социалистическите партии, т.е. приключенията на социализма в средата на нашите дребни ганювци. Книгата приключва с преинтересна, тъжна и комична глава за пошлостта на дребния собственик. Изпълних дълга си към литературата с написването на това изследване. Мога да не пиша нищо повече.[8]

Към което се добавя свидетелството на стария троянчанин Димитър Гимиджийски, който свидетелства, че след бомбардировките през 1944 г. Хаджийски е бил за известно време в Троян и една нощ в продължение на 7–8 часа му е чел свой ръкопис, предмет на който са Троян и техните съграждани.[9]

Подробно се спирам на тези свидетелства, защото са важни с оглед на вписването в творчеството на Хаджийски на новоткритите ръкописи, издадени в тази книга.

„Откъде започнахме ние“ – по замисъла си и категоричността на равносметката си – е нещо като послеслов към „Бит и душевност на нашия народ“. То е свидетелство за изпълнен дълг към литературата, един вид духовна автобиография на автор, осмелил се да заяви: „Мога да не пиша нищо повече“.

А спомените за д-р Стоев приличат на откъслек от някоя от двете документални глави за Троян в „Бит и душевност…“ – от онзи ръкопис, който авторът с такова чувство за хумор е чел цяла нощ на Гимиджийски.

Фрагменти от тази трета част, както настоява Йордан Василев, вероятно са и публикации като „Парвенюто“ или „Психология на маниака“ (с подзаглавие: как посредствените писатели контрабандират своето творчество, създавайки му гражданственост, и успяват да му издействат дори и премии).[10]

Бомбардировките от януари 1944 г. правят невъзможно всяко скорошно печатане на втория, още по-малко пък на подготвяния трети том. Около преврата на 9 септември 1944 г. Иван Хаджийски е мобилизиран в Крумовград. Успява да се върне в София около 14–15 септември, като подава молба да бъде изпратен като доброволец на фронта. Докато чака формалностите да се уредят, се заема със своя труд: оглежда основно том 1 на „Бит и душевност на нашия народ“, размества глави (тези от III до XIX отиват назад и получават номерация от XXV до XLII), а върху ръкописа на том 2 поставя посвещение: „На паметта на покойната ми майка Мария“.

След което заминава като военен дописник на фронта, вземайки малко вещи със себе си, между които е и ръкописът на том III, над който продължава да работи. Оказва се, че ръководител на Втора българска армия, към която е прикрепен, е неговият стар познат генерал Кирил Станчев. Двамата често се виждат и разговарят в щаба в Пирот. Генерал Станчев настоява Хаджийски да бъде около него, но той гори от желание да влезе в бой, да усети поведението на войника в екстремни условия. Една вечер отива при генерала и му поверява най-скъпото си – завършения ръкопис на третия том. На 3 октомври се присъединява към предните части и изчезва. Тялото му е открито полуразложено едва в края на октомври.

Още при първото си пътуване до София генерал Кирил Станчев предава на вдовицата на Хаджийския този ръкопис и личните му вещи. А Петранка Хаджийска отнася единствения оригинал в издателство „Хемус“, където подготвят за печат първите две книги на „Бит и душевност…“ (вторият том е разделен от издателството на две части).

И тогава нещата се усложняват. В страната има репресии, въвежда се политическа цензура, правят се списъци на забранените книги. В този контекст Хаджийски се оказва не забранен, а забравен. На никого не му е до неговите книги. Издателство „Хемус“ така и не пуска за печат третия том на „Бит и душевност…“ до национализацията през декември 1947 г., а когато Петранка Хаджийска отива да си вземе оригинала, оказва се, че машинописът е изчезнал от сейфа. Защо и как – никой не може да даде приемлив отговор и до ден днешен. Носят се какви ли не легенди, разказват се всякакви небивалици (дори, че ръкописът бил изнесен в Израел).

Стига се дотам, че през 1985 г. критикът Петър Пондев даже написва огромна статия, с която иска да докаже, че такъв трети том никога не е съществувал, а всичко е само мистификация на Ефрем Каранфилов, чрез която той иска да набави мнима слава на един геройски загинал автор за една мнима книга.[11] Струва ми се, че публикуваните тук текстове, изникнали ненадейно от небитието, слагат точка на този стар спор. Още повече че Мария Хаджийска публикува стенографираната чернова на третата част на „Бит и душевност на нашия народ“ през 2002 г.

Остава да видим няма ли някой ден да излезе на бял свят и истинският ръкопис, за който все вървят спорове дали е бил съзнателно унищожен през 1946–1947 г., безвъзвратно изгубен, или пък „прибран“ нейде, където чака своя час, за да бъде прочетен от едно ново поколение читатели на Иван Хаджийски.
Защото, както Захарий Стоянов в своите „Записки“ успя да каже „нещо важно, нещо голямо, нещо просто и нещо страшно в своята простота“ (Александър Балабанов) за българската съдба, така и Иван Хаджийски успя „да ни разкрие относителното и преходното значение на известни черти в характера на нашия народ“ (Димитър Михалев).

И най-вече: да ни покаже „какви сме ние“.

Откъде започнахме ние

Иван Хаджийски

У нас често избухват разпри във връзка с хвалби на някого, че балтонът му бил по-нов от нашия, с други думи – във връзка с това кой е по-напред и кой е по-назад в незнанието и неумението ни в наука и изкуство. Това самоизмерване на нашата изостаналост, неправилно наричана посредственост, често води до самоподценяване, като че ли изостаналостта е вечно проклятие над състава на нашата кръв, а не нещо обществено преходно.
Във връзка с това нека кажем няколко думи.
Английските лордове се гордеят със своите родители, но не по-малко се гордеят и със себе си, и то главно с това, че умеят да си избират родители – богати и умни, които знаят как и с какво създават бъдеще на децата си.
Но и баба знае да избира между Невил Чембърлейна[12] и Болдуина[13]. Я да избира между моя баща и твоя, между моя дядо и твоя? Нека тогава се съберем и почнем да мерим успехи и способности и да търсим данни за сравнителна културна история.
За твоя баща, читателю, не искам да говоря. Може би ти се срамуваш от това, че той или баща му са носили потури и са яли на дървена паралия чукан боб. Може би и ти да си като онзи професор, който замести катъра в следната приказка:
Попитали катъра кой му е баща.
– Конят ми е вуйчо – отговорил катърът.
И поради това този професор започна да се пише на презимето на майчиния си род, а бащиното си име сложи след чертичка след майчиното като омъжена жена[14].
Поради това аз ще разкажа за моите родители, за културното наследство, което са ми оставили, за стъпалото, което са сложили, за да мина по-напред. Нямам основание нито да се гордея с тях, нито да се срамувам от тях, затова ще си кажа самата истина…

[1] Вж. Йордан Василев, Иван Хаджийски в българската култура, София, Издателство на БАН, 1988, с. 7.
[2] Владимир Свинтила, Народопсихологът Иван Хаджийски, сп. „Тракия“, 1977, кн. 4.
[3] Димитър Михалчев, бележка в сп. „Философски преглед“, 1938, кн. 3
[4] Вж. по-подробно за марксистко-ленинската критика на творчеството на Хаджийски у Йордан Василев, цит. съч., с. 31–36.
[5] Тончо Жечев, Иван Хаджийски и ние. – В: История и литература, София, 1979, с. 487.
[6] Вж. Мария Хаджийска, Как се раждаше „Бит и душевност на нашия народ“. – В: Иван Хаджийски, Бит и душевност на нашия народ, том I, ЛИК издания, 2002, с. 19–44.
[7] Пак там, с. 27.
[8] В: Иван Хаджийски, Съчинения в два тома, т. 2, София, Български писател, 1974, с. 9.
[9] Вж. цитата и историята около него в послеписа към „Д-р Георги Стоев (Спомени)“.
[10] Йордан Василев, цит. съч., с. 164.
[11] Вж. Мария Хаджийска, В: Иван Хаджийски, Бит и душевност на нашия народ, том 1, ЛИК издания, 2002, с. 537 – 538.
[12] Невил Чембърлейн (1869 – 1940) – британски политик от Консервативната партия. Син на Джоузеф Чембърлейн, индустриалец, един от най-успешните политици от викторианската епоха, и брат на Остин Чембърлейн, британски външен министър (1924 – 1929) и носител на Нобелова награда за мир (1925 г.). Министър-председател на Великобритания (1937 – 1940). Б.р.
[13] Стенли Болдуин, първи граф на Бюдли (1867–1947) – британски политик – консерватор. Министър-председател на Обединеното кралство (1923–1924; 1924–1929; 1935–1937). Б.р.
[14] Вероятно Хаджийски има предвид проф. Владислав Алексиев-Миладинов (1884–1962), негов преподавател по средновековно българско и славянско право в Университета, който, бидейки внук по майка на Димитър Миладинов, подписва трудовете си едновременно и с бащината, и с майчината си фамилия – в памет на Братя Миладинови. Б.р.