Историята през очите на фотографите или животът на фотографите в контекста на историята… Откъси от новата книга на Анна Топалджикова, издадена от „Изток-Запад“.

„Пред нас е едно необичайно и завладяващо четиво, разположено между териториите на историческото изследване, на мемоарния и фикционалния разказ. Тук са събрани и взаимно усилени дълбоки пластове на времето и личен опит – с изключително чувство към визуалния образ и паметта, която той носи, със заговарянето на документалното в непосредствената интензивност на преживяното. С лекота Топалджикова създава усещане за това как всичко случващо се в „голямата история“ е преминало през разработените в семейството на Карастоянови нови медии: през авантюрно донесената от Белград печатарска преса, през фотографските ателиета, през малкото общество на приятелските кръгове, през семейната митология на знаменателни съвпадения или изобщо в пулса на динамично живеене във и между различните епохи. Една съпреживяна история на модерните времена и на тяхното изпълнено с парадокси налагане в българска среда.“

Борис Минков

Анна Топалджикова е театровед, професор в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Автор е на книги в областта на историята и теорията на театъра: „Необходимото чудо. Митът в българската драма“, 1988; „Авторът в пространството на текста“, 2002; „Разриви и нови посоки. Българският театър от средата на 50-те до края на 60-те“, 2009; „Играта театър“, 2013; „Фобии и утопии“, 2014; книги с театрална драматургия „Реещи се гледни точки“ и „Робин“, „Маугли“, „Красавиците“ в „Театър X 3“, 2012 (Изд. „Панорама плюс“), романа „Ледовете“, 2007 (Изд. „Сиела“).

Анна Топалджикова, „Отлитащото време. Лъч светлина през обектива. Фотографската фамилия Карастоянови“, изд. „Изток-Запад“, 2018 г.

От едно реално тяло, което е било там, са тръгнали лъчи, които ме докосват, както съм тук; няма значение продължителността на предаването; снимката на отишло си същество стига до мен подобно на лъчите на изчезнала звезда. Един вид пъпна връв свързва тялото на фотографираното нещо с моя поглед: макар и неосезаема светлината тук е пространството от плът, кожа, която споделям с фотографирания и фотографираната.[1]
Ролан Барт

ОТКРЕХВАМ ВРАТАТА

С баща ми имахме голяма разлика, бил е на четиредесет и три, когато съм се родила. Едва по-късно, напредвайки във възрастта, започнах да си спомням неща, които ми е разказвал и да се опитвам да възстановя спомените. Едва сега започвам да го разбирам… Връщам се по оставените следи, опитвам да си представя поколенията от фамилията в тяхното време, но колкото и да се старая да възстановя случилото се, все пак пред очите ми заживява един измислен свят на мои митологии. Най-осезателното, което ме води в този път, са фотографиите. Това е единственото материално свидетелство – то е тялото, което ме отпраща отново в пределите на фикцията и така отново добиват плътност и стават осезаеми за мен тези някогашни лица и тела, гласове, събития, интериори и екстериори, случайности и неизбежности. Протичащ живот…
Лъч светлина, завърнал се от миналото, осветяваше рода на бащината ми фамилия, следвайки го, се връщах и аз. В началото изпитвах любопитство към хората от портретите, фотографирани от моя дядо и прадядо, животът на една фамилия постепенно обрастваше с подробностите на средата, с присъствията на другите около тях, с нахлуващи събития, с направени и ненаправени избори и техните последствия. Погледът зад обектива преплиташе съдбата на поколенията със значителни епизоди на нашата история в продължение на дълъг период от време. С изненада откривах, че христоматийно познати за мен портрети са направени от Анастас Карастоянов – на Раковски, Левски, Любен Каравелов, Ангел Кънчев… Синовете му Иван и Димитър бяха фотографирали Алеко Константинов, Иван Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Мара Белчева, д-р Кръстев, д-р Иван Шишманов, Яворов, Мина Тодорова, Лора Каравелова, Стефан Стамболов, Александър Батенберг и още много държавници, бунтовници, революционери, интелектуалци, художници, поети, артисти… Поисках да се върна още по-назад, потърсих началото на изображението още преди да е създадена техниката на книгопечатането. Преди да се появи първият фотограф, се е появил първият печатар, а по-рано, той е преписвал книги в Рилския манастир и се е учил как да изработва щампите, как да съшива и подвързва книгата… А още по-рано, през втората половина на XVI век в смутните времена на един град, нападан от дивите черкезки орди, неговият баща Кара Стоян… В тези стари времена все още не е имало фотографи (Първата запазена снимка „Гледка от прозореца в Льо Гра“ е напрвена около 1822 г. от Жозеф Ниепс).[2] Представа за това как са изглеждали хората и животът им във времето, до което успях да се върна, можех да получа само от стенописите в църквите и по-късно от портретите на Захарий Зограф и Станислав Доспевски. А още по-назад от тези „предфотографски“ времена не са оставени изображения, за тях може само да се чете и да се фантазира. И обратното, напълно закономерно колкото по-напред отивах във времето, сведенията ставаха все повече и по-разнообразни, особено в тълкуванията на историческите събития. Не исках да се огранича само с тях, но не исках и да се оставя изцяло на въображението си. Това ме накара да разпределя страницата на две части.

Инструкция за четене: в тясното поле разполагам мои спомени коментари, документи, исторически версии и тълкувания на събития, на които съм се доверила, доколкото е възможно да бъде открита там достоверност. Не мога да твърдя категорично, че те са свидетелство за автентичност, но и не мога да пренебрегна ценната възможност това, което е било, да се връща в разказа и описанието, в целостта и в детайла, в предположението и дори в интуицията на пишещия, оставил за нас това знание. Всеки достигнал до нас разказ е версия през определена гледна точка. В пасажите, коментиращи исторически събития, предпочетох да цитирам най-вече спомени на съвременници. Широкото поле оставих за това, което си представям, че се е случвало. Избягвах да се отклонявам прекалено от предполагаемата достоверност в хаотично бродене из виденията на въображението. Давах си свободата да си представям версии за случилото се в миналото, докато самият живот се е превръщал в история. И както става винаги, личното битие се преплита с онзи фон на обществени събития – животът на всички, който понякога от фон драстично се превръща в основен фактор за личната съдба. Същевременно се опитах да възстановя разказваното от баща ми, неговите спомени се наслагваха върху това, което бе чувал от своята майка, от баща си, дядо си, близките… Нуждаех се от повече и повече знание за тези хора – предците и техните съвременници. Искаше ми се да харесвам всичко, което научавам за тях, но знаех, че е невъзможно. Известно е, монетата винаги има и друга страна: „Човек е благодарен на предците си, защото не ги познава“[3]. Какво очаквах да постигна? Историята през очите на фотографите, или животът на фотографите в контекста на историята? Опитвах се да проникна в нещо отдавна отминало, да възстановя отломки изминало време и да продължа, провирайки се между преразкази, спомени, документи, фотографии, собствени видения, опити за инсценировки, интерпретации, тълкувания и вживявания. Всеки преразказ и всеки спомен е субективен и неточен, така че моят поглед ще добави още една гледна точка. Сред толкова много хаотични, преднамерени и случайни движения около фантома на предполагаемото минало, ще заплувам в „свои води“ едновременно с всички преди мен.

В книгата се появяват имената на множество личности, които са били познати на своите съвременници с делата си. Много от тях са извършили значителни неща, важни и за нас днес – градили за другите, жертвали се, загивали, творили, понякога грешили, но кой е безгрешен. Иска ми се повествованието да върне спомена за тях, ето защо страниците изобилстват с препратки под линия.

Баща ми често ми разказваше за фамилията си по майчина линия, за съжаление голяма част от всичко това влизаше и излизаше през ушите ми, докато си мислех за напълно изтрити сега неща – мимолетни, тогава важни за мен, но несравними по значение с пропуснатите разкази… Стойностите се променят с течение на времето. Неочаквано се връщаш към забравени неща, те изскачат много по-късно със своята уникалност и настояват да бъдат видени, изслушани, оценени. Помня, като ученичка, за първи път разглеждах стари снимки, пазени от баща ми в голяма метална кутия от филмови ленти. Един ден, вече беше минал 80-те, баща ми каза, че смята да изгори снимките. Е, за щастие не ги е изгорил, но какво ли е чувствал, за да го каже? Запечатаните мигове спряло време от един изгубен свят, който някога е бил жив, уникално жив… единствено за него – никой повече няма да ги види така. След него те вече няма да имат значение за никого. Заснетото ще остане единственият свидетел за онова, което е било. А какво е било всъщност? Всеки миг е безвъзвратно загубен и всеки спомен е новороден. Парадоксът на отминаването и завръщането е запечатан във фотографията, която единствена съхранява момента като неизменен. Нещата се променят заедно с нас и случващото се винаги е част от момента – изживяваш го веднъж и после всеки път различно при всяко завръщане. Всеки поглед към една фотография е откриване наново, не защото тя се е променила, а защото ти, гледащият, вече не си същият.
Фотографията е пътека от камъчета – единствената възможна връзка между Хензел и Гретел и останалото зад гърба им – осветен прозорец на къщичка сред тъмнина, погълнала в себе си всичко, което е било и всички, които са били. Когато прочетох написаното от Ролан Барт, разбрах защо в онзи момент баща ми бе поискал да унищожи снимките.
„Разбрах, че от тук нататък трябва да изследвам видимостта на Фотографията не от гледна точка на насладата, а по отношение на онова, което романтично ще нарека любов и смърт. (Не мога да покажа снимката на зимната градина.[4] Тя съществува единствено за мен. За вас ще бъде само обикновена снимка, една от хилядите прояви на „нещо си“; по никакъв начин не може да прояви обективност в положителния смисъл на думата; най-много да заинтересува вашия studium: епоха, облекло, фотогеничност, но за вас в нея няма рана.)“ [5]
***

ОКОТО НА КАМЕРАТА. ОМАГЬОСВАНЕТО

Никола изпрати сина си да закупи граждански шрифтове от Белград. Нужни му бяха за отпечатване на книги със светско съдържание, търсенето им все повече нарастваше. Анастас пристигна, изпълни поръчката и на следващия ден се приготви за връщане. Изнесе стоката пред вратата на хана, каруцарят го чакаше да натоварят. Изведнъж се чу грохот, после втори и трети… настана олелия, хората се разбягаха. Бе избухнал бунт срещу турския гарнизон в крепостта[6]. Турците бомбардираха града, а сърбите, подкрепени от българската легия на Раковски, щурмуваха крепостта.[7] Конят се подплаши и отнесе нанякъде файтона с част от натоварената стока, файтонджията хукна след него. Иван се затича след тях, но чу тропот и викове зад гърба си. По улицата, откъм крепостта се зададе тълпа, която прегазваше всичко по пътя си. Заедно с бягащите хора, препускаха и обезумели коне, впрегнати във файтон и две каруци. Изглеждаше сякаш файтонът, който бе по-висок и се чернееше отдалеч, плува, отнасян от човешката вълна. Иван се долепи до стената на хана и изчака да отминат. Погледна към мястото, където беше останала част от пакетите със закупената стока, картината го отчая. Буквите бяха разпилени, повечето, премазани от преминалите през тях колела и копита, а други отнесени от предвидливи търгаши.

При уличните боеве тълпата разграбва и разхвърля закупените от Анастас материали. Настъпилите събития не му позволяват да се завърне веднага в родината си. Останал без средства в Белград Анастас Карастоянов се задоволява да реже печати от пиринч. Известно време се препитава така, докато един ден случайно се запознава с българина Анастас Йованович от Враца, тогава управител на двореца на княз Михаил[8] Обренович.[9]

По обяд майсторът отиде да обядва както обикновено в близкия хан на чаршията. Анастас седна пред вратата и извади от торбата си хляб и сирене. Куче се завъртя край него и той започна да му хвърля хапки, изядоха заедно каквото беше донесъл. В това време Анастас Йованович мина през пазара, дочу българска реч и видя млад мъж да говори нещо на едно куче. Спря и се обърна към него на български, пошегува се – да не се надява, че това куче ще го разбере, то говори само сръбски. Йованович се представи: придворен фотограф, по произход българин от Враца. На свой ред другият Анастас се представи като българин, печатар, родом от Самоков. Йованович се впечатли от името на Карастоянов, двамата се оказаха адаши. Уж случайна среща, а какво съвпадение – и двамата българи, и двамата кръстени Анастас. По-късно Анастас Карастоянов често си спомняше този странен ден и си казваше, че ако е истина, че има някой, който ни закриля – от небето или кой знае от къде, не случайно бе изпратил тогава другия Анастас при него. Срещата с Йованович реши съдбата му и не само неговата, но и на децата му. В онзи ден го покани да се видят вечерта в кръчмата на хотел „Код српске круне”, известна като „щаба на Раковски”. Анастас често посещаваше това място, но по случайност не бяха се срещнали със съименника си там досега. Йованович настоя да му разкаже с подробности всичко за себе си и още на следващия ден го заведе в ателието си в княжеския дворец.

Макар и официално известен като сръбски фотограф, Анастас Йованович е българин по произход и в началото на творческия си път се подписвал като български фотограф. През 1858 г. княз Михайло[10] го назначил на високия пост хофмайстер – „управител на двора княжеского“. Новите задължения не му оставили достатъчно време да се занимава с литография и изобразително изкуство, но все пак успявал да намери време за новото си увлечение по фотографията. В този период той попаднал на българския си съименник Анастас Карастоянов…

И така Анастас се срещна с фотографията. Техническото изобретение на камерата го заинтригува, но още по-силно му въздейства чудото да спреш времето с помощта на светлината, да запазиш частица от настоящето и да я пренесеш в бъдещето.

„Всяка снимка е удостоверяване на присъствие. Това удостоверяване е новият ген, който фотографията внася в семейството на образите.“[11]

Йованович започна да го въвежда във фотографските процеси и се убеди в неговата любознателност и интелигентност. Хареса открития и доверчив поглед, скромността му. Като начало му повери да дорисува остарелите декори и паравани в ателието. Като видя работата му, разбра, че има дарба на художник, сръчен е и много съвестен. Изпита го, като му показваше най-хубавите фотографии редом с по-слабите и докато разговаряха за тях, се убеди в неговия усет за красота и изящество, за силата на въздействие на заснетия образ. Премина към посвещаване във фотографското изкуство…

Анастас бързо навлезе в тънкостите на всеки етап на работата. Въодушевен от способностите, които откри у него, Йованович му обзаведе ателие в една от стаите на двореца и пренасочи към него фотографските поръчки. По-късно Анастас Карастоянов си купи собствена техника и откри свое ателие в центъра на Белград, недалеч от завоя на Сава и съвсем близо до Съборната църква „Св. Архангел Михаил“.

„А. Йованович урежда в една от стаите на двореца фотоателие, където Карастоянов започва опитите си. Благодарение на голямата си изобразителна култура и на художническите си дарби скоро постига успехи и става придворен фотограф. Анастас премахва от презимето си представката „Кара“, подсещаща за сръбската династия на Караджорджевичите, с която Обреновичите водят династически борба. И от 1863 през целия си престой в Сърбия в продължение на 18 години[12] се подписва Стоянович. А на гърба на снимките поставя фирмен надпис: „Анастас Н. Стоянович, дворски фотограф Н. Светлости Княза Сребског у Београду.“ „[13]

В онези времена много заможни българи помагали със средства и с влияние на свои сънародници, способни млади хора в България и зад граница. Не мога да си представя каква би била съдбата на фамилия Карастоянови, която все едно щяла да преживее и без неоценимата помощ на Анастас Йованович. Но без нея не би била възможна появата на българския фотограф Анастас Карастоянов, чието ателие в Белград станало притегателен център за четниците от Втората българска легия. Благодарение на тази съдбовна среща до нас са достигнали заснетите в годините между 1862 и 1878 г. портрети на Левски, Стефан Караджа, Любен Каравелов, Ангел Кънчев, на всички онези бунтовници, луди глави, храбри сърца, обрекли живота си на голямата си мечта. 

Анастас постепенно придоби самочувствие, което му липсваше в началото на престоя в Белград – не само, защото вече бе придворен фотограф, а най-вече за това, че вече бе уверен в новата професия. Удовлетворение получаваше и от това, че ценят работата му. Тогава направи и първия си автопортрет. Засне се, разбира се с камерата. Занимава се дълго и амбициозно да измисли и нарисува своя визитка, която да поставя на гърба на всяка фотография, както и името си върху всеки екземпляр откъм лицевата страна. Докато проектираше рисунката за визитката, си спомни възхищението от иконописите на Захарий и от автопортретите му и си помисли колко важно беше, че са подписани. Спомни си и за книгите, които баща му печаташе, и за своите илюстрации, под тях си бе сложил името. И ето сега поставяше своя фирмен знак на гърба на всяка снимка като художник, който вместо с резец или четка си служи с камерата. Този художник с достойнство наричаше себе си фотограф.

Междувременно Анастас изпращаше писма до Самоков и чакаше с нетърпение отговорите. Беше силно привързан към близките си, за човек като него, всеотдаен и нежен, изминалите месеци бяха голямо изпитание. Тъгуваше за Виктория и децата, беше самотен, но съзнаваше, че това свободно време е ценно, за да напредне и да се установи. Щеше да му е по-лесно, ако не беше толкова „домашен човек“. Когато мислеше за тази дълга раздяла, липсата на семейството натежаваше много, но си казваше, че точно така е трябвало да стане. Трябвало е да се отдалечи, да остане сам, да отдаде цялото си време и внимание, за да бъде допуснат в чудния свят на фотографията. Едновременно изпитваше угризение като че принася близостта с обичните си хора в жертва, отказва се от тях за дълго, но чувстваше от това и някакво удовлетворение. С този отказ от най-скъпото се обричаше на голямата и важна промяна. 

Когато най-сетне устрои свое ателие и дом, замина да доведе семейството си. На връщане вече не пътуваше сам, а заедно с Виктория, Мариола, Иван, Димитър и Анка. След тях идваше втора каруца, натоварена с багаж. Не взеха много вещи от бащиния дом, само тези, които им бяха скъпи като спомен.

Беше краят на лятото. На влизане в новата къща Анастас отвори портата и ги пусна да влязат покрай него един по един – прегърна и целуна всеки от тях. Понякога си мислеше дали не разглезва малко повече децата си, липсваше му строгост и по това много се различаваше от баща си. Но не можеше и не искаше да излъчва тази сдържаност и понякога хладина, която бе усещал в присъствие на баща си. Никола никога не бе изпадал в изблици на гальовност, много рядко го беше прегръщал, макар Анастас да знаеше, че го обича и одобрява пътя в живота, който си беше избрал. Докато децата му растяха и ги наблюдаваше, Анастас се убеждаваше, че не греши, топлотата и вниманието, което заедно с Виктория им даваха, ги правеше по-самоуверени и по-свободни да се радват на живота.

Новата къща беше почти празна, Анастас я бе обзавел само с кревати – шест за тях и три за гости, ракли за дрехи, най-необходимото за кухнята. И няколко вази за цветя. Купи и килим, видя го метнат пред един дюкян и разбра че с тези грейнали шарки е тъкмо за новия дом. Още на следващия ден заведе Виктория да изберат заедно каквото още им трябва.

Мариола помагаше на майка си да подрежда и шие пердета. Твърде малка да помага, Анка си остана в креватчето. Все още нямаха играчка за нея, забавляваше се с една ябълка. След като помогнаха за разтоварването на багажа, Иван и Димитър почти не излязоха от ателието. Анастас се застояваше ту при едните, ту при другите и се наслаждаваше на цялата тази радостна суетня. А вечерта вече седяха в уютния си дом около масата, разговаряха, смееха се… Меката светлина на свещите, играта на сенките върху стената, виолетовите камбанки във вазата, парата над чиниите със супата, ароматът на подправките, които Виктория беше сложила. Любимите лица. Изведнъж се запълни празнотата, изчезна топката в стомаха и свиването на сърцето, които токова често, и най-вече вечер и нощем, бяха подсещали Анастас, че е самотен чужденец. За щастие тези дни и нощи бяха вече отминали. Той притвори очи и запечата в себе си гледката от тази вечер, докато се молеше наум занапред, още десетки години, всички да са така щастливи заедно. От Самоков бяха донесли иконата на Св. Иван Рилски, към нея отпрати молитвата си.

Първата нощ в новия им дом Анастас сънува, че спят в стаята си, но прозорецът се е отворил. Посред нощ е, вятърът фучи, навява сняг. Стана от леглото, затвори прозореца, запали свещ и с нея в ръка обиколи всичките си домашни. Спяха, момчетата се бяха покрили през глава, момичетата бяха отметнали завивките. Зави ги, духна свеща и си легна. Затвори очи да заспи, но пак ги отвори и не видя Виктория до себе си. Събуди се целият в пот, косата ѝ се беше разпиляла по възглавницата. Полека отмахна кичурите, видя, че диша спокойно и равномерно. Зазоряваше се, лицето ѝ се белееше в полумрака, клепачите потрепваха, какво ли сънуваше…

А тя сънуваше, че тича нагоре по заснежен баир, обръща се и през рамо поглежда назад – къщата им изостава, докато тя изкачва баира боса в снега и по нощница. Не усеща студ. Прозорците на къщата са отворени, пердетата се развяват през перваза, като че ли махат след нея и сякаш виелицата духа отвътре навън.

Първите, които поканиха да им гостуват в новия дом, бяха семейството на Анастас Йованович. Виктория се беше постарала да приготви хубава вечеря, украси масата с букет от полски цветя, за нея те бяха най-красивите. Съпругата на Анастас Йованович, австрийка, не говореше български. След вечерята двамата Анастасовци потънаха в разговор по темите, които ги свързваха, а двете жени намериха свой език на общуване. Домакинята сервира турското кафе. Гостенката изрази възхищението си от брюкселската дантела, изплетена от Виктория, с която беше покрита масичката. Още повече я впечатлиха пъстрите възглавници с българска бродерия, донесени от Самоков и прибавени към чеиза на Виктория от баби и лели. В това време децата на Карастоянови запознаваха с кучето си на двора сина на Йованович, Константин[14], с четири години по-малък от Иван. При следващото гостуване двамата с Иван правиха скици на същото това куче, под звуците на всеобщия смях, докато моделът непрестанно сменяше позите си и двамата художници се състезаваха кой по-бързо ще успее да улови позата в движение.

Анастас все се така редовно посещаваше „Код српске круне“, където се събираха момчетата от легията. Вече познаваше всеки от тях, участваше в разговорите им, постепенно започнаха да го допускат до тайните си планове и надежди. Анастас ги почувства близки и ги обикна. Радваше се с тях, когато бяха самоуверени и крояха смели планове. Съчувстваше им, когато политическият вятър задуха в друга посока и отритнати, изгубили надежда, скитаха бездомни и гладни в чуждия град. Оставяше ги да преспиват, хранеше ги, даваше им утехата, че могат да намерят подслон в неговия дом.

В началото на 1867 г. в хотел „Српска круна“[15] – център на революционната емиграция в Белград, се възобновява българският комитет под председателството на Каравелов. Веднага след това с оглед на по-голяма конспиративност седалището на комитета се премества в къщата на фотографа-революционер Анастас Карастоянов (пристройки от нея съществуват и до сега до Съборната църква в Белград). /…/ В гостоприемния дом на Карастоянов живее и един странен монах (известен като Мертирие), който по поръка на комитета кръстосва България с агитаторска и разузнавателна цел. Пак тук пристигат и се срещат пратеници на чети от различни краища на България. Живеят на квартира Левски, Ангел Кънчев, Панайот Хитов и дядо Илю /…/ През 1867 г. „с финансова помощ от Русия и от емигрантската организация „Добродетелна дружина“ във военното училище в Белград се създават български въоръжени отряди. В така наречената Артилерийска школа, в която се подготвяли сръбски кадрови офицери, са приети и около 200 българи доброволци и са обучавани в теоретични и практически занятия (стрелба, фехтовка, езда) военни правила. В офицерски чин са произведени 21 курсанта, а други 30 са били определени за бъдещо производство. /…/ Въоръжени са с капсулна пушка „Миние-Франкот-Петрович модел 1856 г. и ятагановиден тесак с метална кания, 2 паласки и раница от черна кожа.[16]

Сръбският княз Михайло Обренович виждаше в българските доброволци подкрепа за предстоящите военни действия и възложи обучението им на сръбски офицери. В новата легия постъпиха оцелели членове от четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, младежи, прехвърлили се от България, както и от българската емиграция в Румъния. Неочаквано, поради обрат в политическите интереси на Сърбия, войната с Турция не беше обявена. Втората българска легия стана ненужна на белградското правителство и през 1868 г. бе разпусната, а участниците в нея – прогонени от Сърбия.

Виктория се тревожеше дали ще успее да нахрани и гостите, и децата. Каквото има, сложи го за вечеря на масата, но не изглеждаше достатъчно. Тази нощ щяха да преспят у тях четирима от легията. Анастас се безпокоеше за нея, лицето ѝ винаги бе бледо, някъде беше чел сравнения: „кожа бяла като порцелан“, но сега на скулите ѝ се бе появило по едно червено кръгче, очите ѝ светеха трескаво. Целуна я по челото, не пареше, беше топло. Гостите им си имаха свои тревоги, но се стараеха да ги забравят и да не натъжават домакините. Мертирие заразказва някакви свои приключения, които ставаха все по-невероятни и всички около масата започнаха да се подхилкват, макар и да знаеха, че има и по нещо истинско в тях, защото той си беше авантюрист, като нищо може да е преживял и още по-щури неща. Накрая се разсмя и той, но продължи да съчинява, децата го слушаха със зяпнали уста, все едно дали беше приказка, или се бе случило наистина. И тогава се потропа на вратата. Спогледаха се, Виктория скочи уплашена, но Анастас ѝ направи знак да си седне на мястото, гостите си знаеха сами да слязат надолу към мазето. Анастас отиде да отвори. По това време, късно вечерта, най-вероятно правят проверка, иначе кой ще е толкова късно. Беше наредено градът да се разчисти от брадясалите, рошави, шумни и въоръжени комити. Отвори и пое въздух с облекчение. На вратата стояха баща му и племенникът Христаки. Прегърнаха се, влязоха вътре, всички се събраха около масата. Гостите от Самоков носеха баници със сирене и с тиква, три печени кокошки и вино. Виктория заведе Христаки да си легне, спеше му се, беше премръзнал по пътя. Анастас представи баща си на гостите и гостите на баща си. Никола прояви интерес да види първо новите фотографии. Седна, разгледа, поклащаше глава като единствен знак на одобрение. Спря се повече на фотографията на Любен Каравелов, каза, че стойката му е нагласена малко изкуствено, почуди се на облеклото, какъв беше тоя особен кафтан, но накрая похвали фотографа. Обади се рошавият брадясал Мертирие: в ателието всеки облича с каквото се харесва най-много. Макар и дрехата на Каравелов да прилича на грузински кафтан, подобни униформи имат омладинците[17], Каравелов беше близък с тях.

За да подкрепи думите на Мертирие, че всеки си облича каквото си избере в ателието на баща му, Иван показа и една своя снимка. Дядо му го попита да не би с тоя фес на главата да е кандидат за турския аскер. Отговори му: Ех, пък ти, това е за театрото, облечен съм за роля! Трябваше да разкаже, че в училище представяха пиеси.

Цяла нощ ядоха, пиха и се веселиха. Но началото тръгна малко тромаво. Никола забеляза, че макар и да се правеха на весели, и близките му, и техните гости, бяха угрижени. Загледа Васил[18] – кротко момче, с умни очи, но и пъргаво. Представиха го, от Карлово било. Поговориха за абаджилък, беше чиракувал, така че имаха обща тема. Този занаят бе изхранвал и двата самоковски рода – дядото на Анастас и бащата на Виктория. Но Васил мислеше за друго и с него нахлуха нови теми на разговор – какво предстои, за какво да се готвят, на какво да се надяват… Когато по-късно заобсъждаха други въпроси, той се умълча, седна до един сандък зад вратата и се загледа в котетата. Шарената котка се беше окотила, Виктория ѝ постла в стаята на топло. И Анастас гледаше към тях, спомни си как я намери преди една година почти умряла от студ и я прибра. Тя извади късмет, тук ѝ е добре, има кой да се грижи за нея, а тези момчета? За тях съдбата е решила друго. Прибраха ги, дадоха им надежда, княз Михайло Обренович смяташе, че ще са му в помощ, готвеше война срещу империята на султана. Но сега, когато политическият интерес поиска от него да се откаже от това намерение и да не закача Турция, момчетата от легията станаха излишни, гонеха ги като мръсни котета. Беше свидетел с какъв ентусиазъм се обучаваха, идваха да ги фотографира с новите бойни дрехи – стиснали пушки, револвери и саби, нафукани, готови за битки и победи. Изгаряха от нетърпение – веднъж да преминат границата, ще се бият и ако трябва ще си дадат живота, но си струва, нали е за свободата. На всичко бяха готови заради онези, които си стояха в къщи до печката. Тогава бяха изпълнени с енергия и нетърпение, а сега седят сврени на топло в дома му с неясно бъдеще. Гласът на Никола го разсея, заслуша се, беше започнал да им разказва нещо. Ангел[19], хубавото момче с високо чело от Трявна, единствено то беше спретнато в униформата от сръбското военно училище, спомена нещо за безбожници. Тогава дядо Никола им каза, че някога в Самоков имало такъв безбожник, какъвто те не са и сънували. И им разказа за приключенията на своя сват, бащата на Виктория, Димитър Смрикаров, и неговите патила „с оня гръцки идиотин“. Скоро всички се заплеснаха да слушат, смееха се и надигаха чашите. Дори Панайот[20] остави сметките, които правеше с едно дървено сметало и нещо си отбелязваше в тефтера, заслуша се, от време на време се изсмиваше силно и цъкаше с език. Децата подскачаха нетърпеливо около масата, ако дядо им се разсееше, и го подканяха да продължи. Голямата дъщеря, Мариола, отменяше майка си, носеше и изнасяше чинии и чаши и бързаше да се върне да слуша. Анастас беше забелязал погледите, които си разменяха с Мертирие. Наблюдаваше ги и си казваше: колко са хубави и двамата, вълнуват се, и не само тя, и той свежда очи, а всички знаеха колко го харесват жените. Какво ли бъдеще ги чака… Можеше да предвиди отсега – след някой и друг ден Мертирие ще мине границата, ще се изгубят следите му някъде из България, Мариола ще надава ухо да разбере нещо за него, ще тъгува… Колко ли време ще мине така и дали някога ще се видят отново? Не знаеше още, че това бяха последните дни и за двамата. Докосването на ръцете, докато тя му подаваше каната, а той я поемаше, мълчанието и плахите погледи, бяха последен подарък на живота. Анастас отмести очи от тях и потърси Виктория – беше облегнала глава на миндера и с интерес следеше разказа, изглеждаше спокойна. Помисли си, че не трябва да се тревожи, здрава е, сигурно понякога се уморява повече, но друга причина няма…
***

ПОРТРЕТИТЕ

Иван водеше жена си на различни развлечения вечер, но не я взимаше на гуляите в мъжка компания, дори най-вече за това, че щеше да се отегчи да стои с часове на масата, а и разговорите им не винаги бяха за пред нейните уши, поне така смяташе той. Когато се връщаше след някакъв подобен гуляй и тихо се мушваше до нея в леглото, тя го чакаше будна, питаше го как е прекарал и вмъкваше постоянната шега дали е имало хубави и закачливи госпожици. Той отговаряше, че разбира се, имало в изобилие и всичките все него закачали, но той си имал едно на ум за една единствена своя любима. Райна се доверяваше на това колко добре се усещат двамата заедно, а ако някой път ѝ минеше мисълта: да не би пък този път той…, веднага си казваше, че и да има нещо, по-добре да не знае, по-добре да вярва и да е спокойна. Така и тази сутрин на разсъмване, двамата заспаха прилепени – той към гърба ѝ и с колене в извивката на краката ѝ, тя – обхванала с пръсти китката на ръката му.

Иван често оставяше работата в ателието на своите помощници Фердинанд Грабнер – главен оператор и ретушор, Мориц Курц и Иван Плачков. Хората, които идваха с настояване лично той да застане зад камерата и тези, които сам бе избрал да фотографира, канеше в приемната. Разговаряха, пиеха ликьор или кафе и след това отиваха в ателието. Още от детството обичаше да наблюдава хората, да се заслушва в разговорите им. Научи се да ги настрои така, че доверчиво да разкрият пред камерата истинското си лице. В ателието бързо избираше гледната точка, разполагаше модела срещу окото на камерата, оставяше го да се почувства свободно в препоръчаното положение и изчакваше, докато заедно намерят окончателното решение за портрета. С годините това умение се разви в способността да разпознава белезите на затаеното и да си представя психологическия портрет на човека пред себе си, а това не беше за него само важна част от професията, но истински и дълбоко привличаше интереса му.

През 1901 г. фотографира Мара Белчева[21], не сложи никакъв реквизит, не я постави да седне, нито да се обляга на масичка, не държеше нищо в ръцете си. Разположи я изправена в тъмната рокля, която подчертаваше изящната извивка на тялото, тънката талия. Остави я да застане, както е най-удобно за нея. Чисти, вертикални линии, никаква аранжировка – портретът излъчваше спокойствие и естествена грация. Самостоятелност, гордост и същевременно такава нежност на погледа…

След като Мара Белчева си тръгна, в ателието влезе Райна. Нямаше търпение да види готовата снимка, остана и изчака целия процес на проявяването. Тази е една от най-хубавите жени, които си фотографирал – каза на Иван. Може да е една от тях, но най-хубавата знаем коя е – ѝ отговори и кимна с глава към нея. Знаеше, че я ласкае, но ѝ беше приятно винаги, когато ѝ го казваше. Той бе мислил доста за красотата и знаеше, че видимото е външен образ на нещо, което остава скрито вътре. То е и много повече – това как го вижда наблюдаващия, какъв е образът, отразен през неговите очи. Когато гледаше една фотография, знаеше, че на нея е запечатано и какво е чувствал и мислил в онзи момент фотографът. Търсеше да открие онова, което привлича в човешкото лице и фигура. Тромавото тяло може да бъде озарено от вътрешна красота, а изяществото да изглежда мъртво. Случва се хармонично подредените черти на лицето да те оставят безразличен в отсъствие на онази необяснима привлекателност, която откриваш понякога в на пръв поглед некрасивите. Вглеждаше се в лицето на възрастна жена, върху което преживяното бе оставило своите следи и откриваше, че красиво може да бъде и остаряването. Райна зададе още някакъв въпрос за модела му и той ѝ отговори, че щом толкова високо оценява хубостта на г-жа Белчева, ще ѝ покаже първата фотография, която ѝ бе направил в двореца преди повече от десет години. Потърси я между запазените в архива си.

След като преживя много трудно убийството на съпруга си, Христо Белчев, Мара Белчева бе заминала за Виена, за да следва филология. И винаги, както и преди заминаването си, така и след като се завърна и особено след като започна връзката ѝ с Пенчо Славейков, бе сподиряна от клюки. Такава е съдбата на всички свободолюбиви жени, интелигенти, красиви, със самочувствие и изявени с творчеството си, коментираха Иван и Райна.

Иван често бе канен да фотографира семейството на Стамболов. Беше заснел всеки от тях поотделно и всички заедно – Стефан, Поликсени, момичето и двете момченца в различни възрасти, също и брата на Поликсени, Александър Станчов, още юноша. Но най-много портрети бе направил на Поликсени, тя бе много фотогенична. Години по-късно Райна разглеждаше фотографиите на красивата съпруга на Стамболов с най-елегантните тоалети, които бе виждала, и ги сравняваше със строгата изправена фигура в черно, която вече рядко можеше да зърне от разстояние. През дългогодишния си живот след убийството на мъжа си, когото боготвореше, Поликсени бе винаги в траур и почти не излизаше от дома си.

Един ден адютантът на княз Александър Батенберг, генерал Винаров[22], попита Иван по кое време е удобно да доведе в ателието дъщеря си. Фотографията е нужна за каталог на изложба във Виена, в която Бистра е поканена да участва през есента със свои картини. Баща ѝ разказа как я попитал защо не се е снимала във Виена, но тя настоявала да я фотографира Иван Карастоянов: „Неговите портрети са като картини“. Да получите такъв комплимент от художник не е малко, засмя се генералът. Иван хареса това, че един военен нарича дъщеря си „художник“ в мъжки род, очевидно момичето бе спечелило уважението му. Той самият уважаваше жените в тяхната професия. Заговориха се и с изненада откриха, че през поколения назад, Иван и Бистра се оказаха роднини. Нейната пра-прабаба по майчината линия на Винаров, Елисавета Хаджикостова от Самоков, бе близка роднина на Виктория, майката на Иван[23].

В уговорения следобед Иван чакаше с нетърпение в ателието си. Бистра Винарова[24] го спечели още с влизането си – лъчезарна, с умен и одухотворен поглед. Докато разговаряха, се убеди, че освен хубавица, е и много интелигентна и образована.
Остана доволен от портрета, който направи – мекотата на овала, на светлата коса, като облак вдигната над високото чело, усмивката, леко загатната в ъгълчетата на устните. Бе уловил нежния, но и съсредоточен поглед, който пазеше нещо детско. Светлината като че ли струеше отвътре. В една от диплите на роклята на нивото на гърдите пълзеше паяк-брошка.
Поиска да види нейни картини и бе поканен да ги разгледа на следващия ден в дома на Винарови. Ателието ѝ бе построено със специално остъклен покрив. Бистра обръщаше една по една картините с масло, подпрени на стената с гръб към стаята. Показа му графики и скици. Разпитваше я, искаше да знае повече за нея. Всичко, което видя, го възхити. Картините и рисунките бяха смели, със замах, със силен усет към цвета, в неочаквани ракурси. Формата се разпадаше, раздробяваше се. Беше гледал в младостта си, във Виена, изложби на художници, новатори за времето, но това тук беше вече съвсем друг стил. Следеше репродукциите на съвременните експресионисти, които Гео Милев отпечатваше във „Везни“. Можеше да направи сравнението, че нейните картини не им отстъпваха по нищо. Много малко от тях бяха датирани, повечето – неподписани. Иван я посъветва винаги да си слага подписа, на това Анастас научи него и брат му още докато навлизаха във фотографската професия.

Няколко години след това посещение в ателието на Бистра Винарова Димитър го заведе на една от изложбите на модерно изкуство, които Гео Милев редовно правеше в дома си. Апартаментът на поета беше уникален – просторна стая бе разделена на отделни помещения със завеси, провесени върху опънати въжета. Така се образуваха спалня за Гео и жена му, стая за двете малки дъщери, кабинет, който беше едновременно и редакцията на списание „Везни“. Коридорът играеше ролята на картинна галерия – тук се излагаха репродукции на новите творби на най-интересните съвременни европейски художници. Този дом бе известен сред софийската интелигенция като своеобразна експресионистична централа. Иван бе идвал и по-рано, бе се възхитил от рисунките на самия Гео и особено на неговите автопортрети. Между репродукциите на Кандински, Кокошка, Макс Ернст, на скулптори на Роден, имаше и картини на Бистра Винарова, участвали в изложба в една от най-реномираните галерии в Мюнхен. Тогава разбра от Гео, че Бистра е специализирала в художествените академии в Дрезден и Виена, че е допусната като равностоен член в кръга на немските експресионисти. Нейни платна били излагани в Мюнхен, Москва, Берлин, Виена, Лвов, редом с картините на Оскар Кокошка, Ото Дикс и останалите най-интересни съвременни художници. Била високо ценена от скулптора Георг Колбе, поета Райнер Мария Рилке, гръцкия писател Никос Казандзакис.

По пътя към къщи Иван разказа на брат си за тяхната роднинска връзка. Говореше му вдъхновено за картините на Бистра, колко е талантлива, интелигентна. Като се прибраха, макар че беше посред нощ, го заведе в ателието, намери фотографията, която ѝ беше направил. Портретът е чудесен – каза Димитър – но и жената е много хубава… разбирам защо ми говориш от часове за нея като влюбен. Иван се разсмя, да, наистина до този момент не е знаел, че е влюбен, но няма вина за това. Ако и ти я познаваше, ако беше видял как рисува, ако бяхте поговорили… Това са шеги, празни приказки, тя е дете, всъщност наистина е от поколението на децата ми. Хайде да изпием по още едно вино. Наляха си и останаха в ателието до сутринта. Димитър порови из архива на Иван и отдели един женски портрет, който предпочиташе – този на Екатерина Каравелова.
След доста чаши вино си спомниха и за времето, когато все още работеха заедно в бащиното ателие. Иван изнамери фотография от онова време, ето по това момиче май и двамата се бяха поувлякли тогава. Сега вече, докато умилени разглеждаха фотографията, можеха да си го признаят.

На следващата сутрин, докато Райна им сервираше закуската, се чувстваха като съзаклятници – едновременно приповдигнати като съучастници в авантюра, и малко гузни. Повече не споменаха Бистра Винарова.
Да, Райна беше права, Иван имаше слабост към женския портрет…

АВТОПОРТЕТЪТ

Иван мислеше за фотографията като за революция. До този момент човек не е познавал своя автентичен образ – дали се оглеждаш в огледало или в езеро, огледалният образ винаги е преобърнат. А ето, че сега, след великото откритие на фотографията, светлинният лъч преобръща негатива в позитив. Често бе фотографирал себе си през годините. Вглеждайки се в автопортрета си, виждаше лицето си такова, каквото го разпознават всички останали. И все пак се питаше: „Tова ли съм аз?“ И не можеше да отговори, защото знаеше, че когато Райна мисли за него, ѝ се явява един негов образ, Димитър вижда друг, различно е лицето му за приятелите, за познатите, за случайните минувачи… Още много отдавна бе започнал да се вглежда в отраженията навсякъде около себе си. Веднъж видя образа си в едра капка дъжд на перваза на прозореца, осветен от слънчев лъч. Друг път минаваше покрай антикварен магазин и различи отражението си във витрината. Странното съвпадение го накара да се разсмее – лицето му попадна точно под изложената там карнавална шутовска шапчица със звънчета, а това всъщност много му подхождаше. Спомняше си отраженията в езерото, които разбягваха контурите си при полъха на вятъра. Чертите се накърдряха, размножаваха, образът ставаше неуловим, разпадаше се, после линиите се намираха отново, но не съвпадаха напълно. Леко разместено лицето се плъзгаше нататък, отдалечаваше се и се приближаваше. В счупено стъкло на стар параклис го откри размножено, накъсано, причудливо разместено. Едното око гледаше мрачно – различния наклон на парчето стъкло даваше друг ракурс на погледа. Другото беше спокойно и ведро на синия фон на небето. Веднъж в една зала на двореца срещна три пъти себе си – в огледало, което препращаше отражение на друго огледало, закачено на страничната стена. И така, срещна се с тях двамата, единият в анфас, другия – в профил… С годините го увличаше все повече играта да открива чудесата на случайните пречупвания на светлината в досега с всичко наоколо. В нея имаше едновременно потвърждение на физическите закони в необоримата им логика и мистичното усещане за кръжащи наоколо реални и нереални присъствия. Когато мислеше за това, си обясняваше и странната забрана на мюсюлманските духовници да бъде изобразяван човешкия лик – предпазна мярка срещу пленяването на душата и вселяването ѝ в другото лице от портрета. Вглеждайки се в портрета на баща си, когото бе изгубил, Иван се питаше дали душата му е уловена и затворена в него и ако е така, то значи тя все пак е запазена, все пак е тук, отсам, при тях. И може би от портрета Анастас го гледа с живите си очи. Ето къде отнасяха понякога Иван фантазите му, които той не възпираше да прескачат извън познатото и логичното. Защото логиката не може да е само една, светът му бе показал различните си лица.

Сравнявам автопортретите, направени от Анастас и от Иван Карастоянови. При Анастас ме привлича невинността на погледа зад обектива, неглижирането на собственото присъствие. Самочувствието си той усеща чрез камерата и се заснема заедно с нея със съзнанието, че появата ѝ е начало на нова епоха. Фотографиите на Иван разкриват друго – осъзнаването, че това, което прави, е изкуство. Заснемал се е многократно, в разнообразни моменти и състояния – млад, подпрян на висока масичка, на която има затворена книга, по-възрастен – с къса бяла брада и мустаци, с разтворена книга в ръка и поглед, вперен в нея. Като че ли камерата е проследила през времето как неспокойната му натура постепенно приближава към книгата, разгръща я и се задълбочава в четивото. Очевидно винаги е държал на присъствието на книгата и това е започнало още от детството – в поне две от фотографиите от детските му години, направени от баща му, е с книга в ръка. А на тази със сестра си Анка и разтворената книга дори „позира“ с изражение на задълбочен читател.
И още два автопортрета като възрастен – на единия е отново в ателието, изправен с ръце в джобовете и с поглед към камерата. Не знам дали втората фотография е автопортрет и дали не е бил сниман от някого, но мисля, че може да бъде разглеждана така поради съзнателното подчертаване на фигурата на фотографа с акцент върху тънкостите на професията. Фотографиран е на открито, сред равното софийско поле, в далечината се очертава силуетът на Средна гора. Той е с разкопчано палто и бомбе, сянката му лежи издължена на земята зад него. Вдигнал е глава, гледа към небето и сочи нагоре – очевидно има пред вид осветлението. Държи в едната си ръка кинокамера (с такива кинокамери е снимано още по време на Балканската и Първа световна война)[25], в лявата си ръка държи насочен срещу светлината филтър[26], с който може да заснеме облаците на черно-бяла лента.
Не съпоставям естетическата стойност на множеството портрети, заснети от Анастас в Белград и на сина му по-късно в София, мисля си по-скоро за автора зад обектива. Камерата е уловила и фиксирала не само обекта пред себе си, но и присъствието от другата страна – алтруистичната природа на Анастас и творческата амбиция на Иван…

В АТЕЛИЕТО. ИНТЕЛИГЕНЦИЯ. ПОЛИТИЦИ

Иван и Димитър бяха много близки, малката разлика от три години им позволяваше да се разбират. Иван започна по-рано да участва във фотографската работа на баща им, пръв се утвърди като фотограф, но това не се отрази на отношенията им. Въвеждаше Димитър в своите познания, в средата си, запознаваше го с интересни личности. Димитър бе наследил мекотата в чертите на лицето и по-издължената фигура от майка си, както и нейната сериозност, склонността ѝ към уединение. Иван беше по-общителен, по-енергичен, любознателен, весел, шегобиец, даваше тон и ритъм на компанията. Димитър можеше да седи дълго отнесен в свои мисли, докато хората около него шумно разговарят и се веселят. Но имаше и много общо между двамата братя – интелигентност, почтеност, идеализъм, загриженост за другите и прецизност в професията. Споменът за ателието им, в което работеха заедно и тогава нарекоха „Братя Крастоянови“, бе изпълнен със светлина – отдаденост на фотографията и братска обич.

Преди да се открие кафе-сладкарница „Цар Освободител“[27] на ъгъла на бул. „Руски“ и „Г. С. Раковски“ (сега там има градина) като средище на българските интелектуалци, ателието на Иван Карастоянов и брат му Димитър бяха място за чести срещи на писателите, художниците и музикантите.[28]

Иван се сближи с Алеко[29] най-вече заради общата им слабост към излетите сред природата. Случваше се да се срещнат случайно в някое кафене или кръчма в града и в един момент да станат и да тръгнат заедно навън, да вървят увлечени в разговор, и да спрат чак в лозята на Лозенец. Отиваха и на предварително запланувани екскурзии, Иван си носеше камерата и фотографираше компанията – на Кокалянския манастир, на водопада в Костенец и къде ли не. През 1890 г. Алеко основа първия туристически клуб, нарече го „Урвич клуб“. Иван се включи в масовото изкачване на Черни връх на 27 август 1895 г.

Иван отдавна искаше да фотографира Алеко в ателието – да нагласи осветлението, както той знае, за да стане един наистина хубав портрет. Когато бяха тук с други хора, се увличаха в приказки, случваше се Алеко да си тръгне преди останалите и така все не оставаше време. Но един следобед знаеше предварително, че той ще идва и подготви всичко. Още от вратата го покани да седне пред обектива и го фотографира. След това изядоха по едно бяло сладко и се разприказваха. Иван беше поискал да прочете юридическия му труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ и нямаше търпение да говорят за него. Беше мислил по същата тема преди осем години около своите приключения с отвличането – върху казусите на делото срещу заловените разбойници, върху основанията си в опита да се застъпи на процеса за отмяна на смъртното наказание. Всичко, което постигна тогава, бе да настрои обществото срещу себе си, а осъдените все пак бяха обесени. Тогава никой не поиска да погледне на всяка една съдба поотделно, да отдели жестокия от добросърдечния, да се замисли върху това дали кражба и убийство заслужават едно и също наказание. Дали онзи, който от глад е тръгнал из пущинаците да краде, но не би пролял кръв, и онзи, комуто не трепва окото да заколи, са равностойни в престъплението пред закона… Коментираха неограничените права на овластените да решават и тълпата, която в пълно заслепление крещи за смъртно наказание. Така неусетно разговорът се насочи към „Бай Ганьо“. Когато я чете, Иван се бе смял на глас и до сълзи. Изпитваше удоволствие от шегата, така че можеше да оцени таланта на сатирика и разказвача и в романа, и във фейлетоните, и в пътеписите. Радваше го колко точно Алеко бе нарисувал с думи портрета на този хитрец и съвсем не безобиден вредител и с най-тънки подробности бе извадил на светло и симпатичното, и отблъскващото. Забавляваше се и с псевдонимите, с които Алеко подписваше писанията си: Башибозук, Въса Пъцова, Един от клуба на Моралното влияние и Щастливец.

Денят беше слънчев и прохладен, решиха да продължат разговора навън. Насочиха се към Пипиниерата[30] – едно от любимите места за разходка, откакто мочурището бе пресушено и превърнато в езеро и Даниел Неф[31] засади там дървета и цветя. Алеко заразказва възторжено за последния излет, който Иван беше пропуснал. Когато говореше какво е видял и как се е усещал сред природата, от слънчев и ведър ставаше още по-радостен. Иван познаваше двойствеността на неговите състояния. Знаеше, че Алеко има достатъчно причини да бъде мрачен, а понякога и отчаян след трагичните загуби, които бе преживял. Беше загубил майка си като дете, но запазил спомена за нейната нежност. По-късно, като съдия, бе настанил при себе си в София баща си и двете си сестри, не след дълго всички те бяха отнесени от туберкулозата. Алеко избягваше мрачните и тежки разговори, предпочиташе да се смее, сам и с приятели да преброжда планинските пътеки. Все още вървяха по улица „Самоковска“, когато ги настигна продавачка на цветя. Искаше да благодари на Алеко, че без хонорар адвокатствал на сина ѝ и го спасил. Щастливецът ѝ припомни, че вече е получил благодарност, но тя му подаде цялата кошница с цветята и настоя да я вземе. Отказа ѝ – кой знае кога ще се прибере, жалко ще е да увехнат. Тогава жената откъсна едно стръкче и му закичи бутониерата. По пътя Алеко разказа, че след спечелване на делото, цветарката го намерила в кантората и му оставила печена кокошка. Напразно настоявал да я върне, по-добре да нахрани децата си с нея… Накрая останал насаме с кокошката, но не се колебал дълго. Точно тогава имал само няколко гроша в джоба и бил доста изгладнял. Иван знаеше, че тези благодеяния на Алеко са многобройни, не бе случайно, че за разлика от много свои колеги той не успя да забогатее от професията си.

Продължиха да вървят, увлечени вече в нова тема на разговор. Иван слушаше колко възторжено говори Алеко за „моралната мощ“ на „честните и мирните хора“, която единствено можела да надделее над властващите „любоугодници, пълзящи царедворци, жестокосърди, надменни и жадни за злато“. Увличаше се от романтичната му възторженост и светла вяра и все пак някакъв трезв скептицизъм му каваше, че тази вяра е наивна. Вероятно и самият Алеко го знаеше, но поддържаше жив огъня ѝ. Стигнаха Пипиниерата, тръгнаха по алеята с кестените до езерото с лилиите, там вече срещнаха познати, компанията нарастна. Спуснаха се надолу и от моста на орлите поеха по „Царя“. Вечерта вече всички бяха насядали в бирария „Родопите“ в пасажа „Свети Никола“. Преди да стигнат бирарията, се отклониха и пътем минаха по главната улица на чаршията. Влязоха в аптекарския дюкян – аптекарят да разтрие Алеко и да го намачка, беше се схванал във влажната кантора. Нали е сам, няма кой да свърши тази работа, си каза Иван и изведнъж толкова силно усети самотата на Алеко, че му стана студено. Намериха останалите, бяха успели да седнат на маса в претъпканата бирария. Поръчаха си прошекова бира и „тънки кебапчета“, веселбата продължи в лакардии, смях и песни до малките часове.

Година по-късно[32] Иван вървеше след ковчега на Алеко, все още в недоумение как така го няма вече благородния човек, умния събеседник, даровития автор на съчинения, които четеш с увлечение и наслада. Десет години по-млад беше от него, а ето че го изпревари. Кого да вини за това – фаталната съдба или този пещерняк, убиецът му? Сълзите му си течаха по лицето, без да ги спира. Добре, че строгите задръжки не бяха попречили и на него, както и на баща му (за разлика от дядо му Никола) да се възползват на воля от милостта на природата в тази нейна грижа да отмива парещата болка. Последният спомен с Алеко беше радостен, преди по-малко от два месеца посетиха кинематографа в Пилзенското бирхале на „Дондуков“, гледаха „представление с живи изображения“, както пишеше на афиша. Излязоха, тръгнаха из улиците и сякаш бавно се събуждаха от сън. Говориха за това, че фотографията и кинематографът са деца на една и съща майка и какви ли чудеса има да видят от това непохватно хлапе, което още прохожда. От там Алеко се отплесна по темата за чудесата на новите открития – за Бруклинския мост, за небостъргачите на Ню Йорк, за изобилното електрическо осветление, та чак нощта ставала като ден, за скоростта, която развиват американските тренове. Прогресът го възхищаваше, но в края на тирадата се върна към природата с възторжена въздишка към Ниагарския водопад. Разказа за колегите на Иван, фотографите, които обикаляли с предложения да те заснемат на фона на това велико природно чудо…

[1] Ролан Барт. Camera Lucida. Записки за фотографията. Превод Тереза Михайлова. Изд. група „Агата – А“, С., 2001, с. 94
[2] Джулиет Хакинг. Фотографията. Цялата история. Превод Елена Крумова; Димитър Бърдарски. Изд. „Книгомания“. С., 2014, с. 18
[3] Елиас Канети. Провинцията на човека. Превод Елена Попова. Изд. „Народна култура“. С., 1981, с. 73
[4] Барт говори за снимката на майка си – най-близката до образа, който той носи в себе си. В цитираната книга той коментира фотографии, избрани от него и отпечатани в изданието. Снимката на майка му в зимната градина не е между тях.
[5] Ролан Барт. Camera Lucida. Записки за фотографията. Превод Тереза Михайлова. Изд. група „Агата – А“, С., 2001, с. 86
[6] На 3 юни 1862 г.
[7] В сраженията Левски и Стефан Караджа проявяват изключителна смелост.
[8] Името на княза е Михайло Обренович – бел. моя
[9] Петър Боев. Фотографското изкуство в България (1856–1944). Изд. „Септември“. С., 1983, с. 20
[10] Княз Михайло Обренович (1823–1868) е малкият син на княз Милош Обренович. Анастас Карастоянов е назначен за негов придворен фотограф.
[11] Ролан Барт. Camera Lucida. Записки за фотографията. Превод Тереза Михайлова. Изд. група „Агата – А“, С., 2001, с. 100
[12] Годините всъщност са 16, вероятно П. Боев е изчислявал срока до смъртта на Анастас Карастоянов през 1880 г., но след Освобождението, през 1878 г. той се установява със семейството си в София.
[13] Петър Боев. Фотографското изкуство в България (1856–1944). Изд. „Септември“. С., 1983, с. 20
[14] Константин Йованович (1849-1923) завършва архитектура в Цюрих, впоследствие става известен архитект, проектира сградата на Народното събрание и на храма „Свети Сава“ в Белград. В края на 70-те години на XIX век е поканен от министър председателя Петко Каравелов да работи върху модерното преустрояване на София, по негов проект е създаден княжеския дворец, сградата на Народното събрание, Висшето училище (сега там се помещава факултетът по журналистика) и др.
[15] Истинското название на хотела на сръбски е „Код српске круне“.
[16] Петър Боев. Фотографското изкуство в България (1856–1944). Изд. „Септември“. С., 1983, с. 21, 22
[17] Членовете на сръбската либерална организация „Омладина“.
[18] Васил Левски
[19] Ангел Кънчев
[20] Панайот Хитов (1830–1918)
[21] Мара Белчева (1868–1937), завършила висш девически университет и по-късно филология във Виена, е учителка, преводачка, поетеса. Участва като медицинска сестра в Междусъюзническата война.
[22] Генерал Върбан Винаров (1855–1908), флигел-адютант на княз Александър Батенберг, генерал-майор в Щаба на армията, инспектор на кавалерията, основател на конния спорт в България. Носител на ордените „За заслуга“, военен орден „За храброст“ III степен, царски орден „Св. Александър II, III и IV степен.
[23] Прадядото на Иван Карастоянов, Захари Хаджикостов, род. 1794 г. е брат на Елисавета Хаджикостова, род. 1795 г.
[24] Художичката Бистра Винарова (1890–1977) следва живопис в Дрезден и графика в художествената академия във Виена, участва многократно в престижни европейски изложби със своите експресионистични платна. Тя е съпругата на Симеон Радев.
[25] Тази снимка е ценна и с това, че дава сведение за интереса му към киноизображението.
[26] Филтърът е бил необходим, за да направи облаците видими.
[27] Кафе-сладкарницата „Цар Освободител“ на улица „Раковска“ и „Царя“ е отворено през 1908 г. в приземния етаж на къщата на Иван Балабанов, предприемач, собственик на хотел „Империал“.
[28] Тук П. Боев цитира спомени на Александър Божинов.
[30] Разсадник, изграден на мястото на ливади в края на София, където по-рано водели добитъка на паша. Езерото с лилиите е създадено през 1988 г. на мястото на така нареченото „рибно езеро“.
[31] Шевейцарският градинар Даниел Неф (1843-1900) напуска румънския кралски двор през 1882 г. и се установява в София по покана на кмета Иван Хаджиенов. Изгражда разсадник, богат с множество непознати до тогава сортове дървета, храсти и цветя. Разширявайки територията на Пипиниерата, той проектира и създава градината, по-късно наречена на името на княз Борис III. Поверено му е и озеленяването на улиците на столицата.
[32] Алеко Константинов е убит на 23 май 1897 г. на тридесет и четири годишна възраст.