Начало Идеи Актуално Отмъщението ще е горивото на втората администрация на Тръмп
Актуално

Отмъщението ще е горивото на втората администрация на Тръмп

2494

Завръщащите се на власт популисти са въоръжени със списък с врагове, а не с политически програми

Един призрак броди из Европа: призракът на завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом. Както показва едно скорошно проучване на общественото мнение, дори избирателите на крайната десница в Европа – с яркото изключение на партия „Фидес“ на Виктор Орбан в Унгария – са обезсърчени от перспективата за нови четири години на нестабилност. Но каквото и да мислят европейците за евентуалното второ президентстване на Тръмп, решението ще бъде на американския народ.

Мнозина представители на европейските елити изглежда вярват, че завръщането на Тръмп няма да се случи, тъй като според тях то просто не бива да се случва. Освен това те се притесняват да прогнозират победа на Тръмп през ноември, за да не отчуждят администрацията на Байдън. За щастие, на континента има значителни запаси от хладнокръвие, така че ако Тръмп все пак победи, Европа ще се приспособи. В крайна сметка тя оцеля през първия му мандат.

Обръщайки се към мъчителния въпрос как да „разберем Тръмп правилно“, се чувствам като главния герой на наградения с Оскар филм „Беднякът милионер“. Той печели в телевизионното шоу „Стани богат?“ в своята страна не защото е толкова умен, а защото животът му е дал правилните уроци.

В Източна Европа сме научили, че когато един популистки лидер се завърне на власт, той не мечтае за революция, а за отмъщение. Това се случи например в Унгария през 2010 г., когато Орбан си отмъсти на социалистите, които по собствените им думи спечелиха предходните избори, лъжейки от сутрин до здрач. Същото се случи и в Полша през 2015 г., когато партията на Ярослав Качински „Право и справедливост“ си върна властта. Популисткият лидер, който се завръща, след като е бил отстранен от „дълбоката държава“, не търси помирение, а разплата.

Докато управляваше Америка от 2017 до 2021 г. Тръмп беше аутсайдер, негодуващ срещу елитите, но търсещ мълчаливо тяхното признание. Той мечтаеше един ден враговете му да се впечатлят от него. Неслучайно един от първите му ходове след спечелването на изборите през 2016 г. бе да се срещне с редакционния съвет на Ню Йорк таймс.

Но тази игра е вече в миналото. Когато през 2023 г. политическият анализатор Робърт Кейгън се опита да обясни какво мисли Тръмп, той описа човек, прекарал последните четири години „в борба да не влезе в затвора, преследван от безброй прокурори и неспособен да направи това, което би искал най-много: да си отмъсти“.

Тръмп 2.0 няма да търси уважение или признание, а отмъщение. И желанието за разплата е не просто лична характеристика на лидера – то е същинската игра. След като преоткри Републиканската партия през мита за откраднатите избори, Тръмп не просто търси отмъщение, той очаква да получи мандат тъкмо заради него.

Европейските експерти, които се опитват да разгадаят приоритетите на втората администрация на Тръмп, често правят една скъпоструваща грешка. Те правилно предполагат, че той изпитва инстинктивно отвращение към съюзите, а и по думите на бившия му съветник по националната сигурност Джон Болтън – за него „международните проблеми са пирони, които плачат за неговия чук с митнически тарифи“. И смятат, че това е достатъчно обяснение какво той смята да направи. Но остават слепи за основния факт – че популистите не се връщат на власт със списък от политически приоритети. Те се завръщат, размахвайки списък с врагове и изпълнени със съжаление за предишната си наивност. Политическите избори, каквито и да са те, ще бъдат определени от логиката на отмъщението.

А политиката на отмъщението може да бъде разбрана най-добре, като се чете Шекспир. В „Хамлет“ кралят заявява: „А щом откриеш истината ти, голямата секира ще свисти!“[1]. Пиесите на Шекспир едва ли ще бъдат четиво на нощното шкафче на европейските политически лидери, докато обсъждат своя политически отговор на втората администрация на Тръмп. А би трябвало да бъдат. Единствено посредством класиката те ще разберат, че позицията на Тръмп по отношение на НАТО ще се определя не от размера на бюджетите за отбрана на останалите страни членки, а от желанието му да си разчисти сметките с генералите, които според него го предадоха през 2020 г.

Гъделичкането на егото на Тръмп няма да бъде достатъчно, за да бъде запазено единството на алианса. За него НАТО е от грешната страна на историята. За завръщащия се на власт популист войната срещу дълбоката държава е единственото, което има някакво значение. А в политическото въображение на Тръмп НАТО е част от дълбоката държава. Като такъв пактът ограничава свободата на действие на Америка.

Преди 24 февруари 2022 г. повечето европейски лидери отказваха да повярват, че Владимир Путин ще нападне Украйна, защото смятаха подобен ход за ирационален и саморазрушителен. Но Путин направи това, с което заплашваше. В отношенията си с Тръмп най-умното нещо, което лидерите могат да сторят, е да разберат, че той мисли това, което говори.

Англоезичната версия на текста е публикувана във „Файненшъл таймс“

[1] Уилям Шекспир, „Хамлет, превод Валери Петров.

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).

Свързани статии

Още от автора