„Отвъд” се нарича изложбата в галерия „Арте, с която художничката и адвокат Ада Митрани се завръща след десетилетия при приятелите и публиката си в София. С нея разговаря Зелма Алмалех.
„Деветнайсет години не съм пипала нищо. Последните ми работи са тук, илюстрации към една книга на Александър Шурбанов „Поезия за котки”. Не са илюстрации, а картинки на тема котки. Сега излиза третият тираж и ще бъде тук, ще го предлагаме”. Това казва художничката и адвокат Ада Митрани дни преди да бъде открита първата й изложба след десетилетия в София, в галерия „Арте”.
И продължава: „Това бяха последните неща, които рисувах преди 19 години, през 1995 г. Още си спомням лятото, дни преди да почна да следвам право. Завърших ги на масата в кухнята и край, повече не пипнах 19 години. Това е…”. Разговаряме в пространството на галерията, което се изпълни с творбите й, така очаквани от колегите й, приятелите, публиката. Преди седмици, когато представяхме „Арте” във „въпреки”, първото, което ни споделиха галеристките Антоанета Джонева и Гергана Борисова, беше за предстоящата изложба на Ада Митрани. И докато разговаряме с нея, ни оставят насаме в галерията. Издали са изящен каталог на български и английски език за изложбата на Ада, озаглавена „Отвъд”/„Beyond”.
„Аз идвам, може би на всеки 2-3 години. Честно казано, не се виждах много с колеги художници, но от друга страна, не всички, които писаха в каталога, са художници. Соломон Паси ми е приятел открай време, Юлиян Попов, също и Гого Лозанов. Те са от моята компания навремето. А с художници не се виждах много, освен с близки приятели, не ходех много по изложби. Мислех си, че съм изтрита от паметта на моето поколение, а да не говорим за новото поколение, което изобщо не ме знае. Сама си го направих това, защото когато ме питаха: „Сега рисуваш ли, какво правиш?”, казвах: „Не, не рисувам и не искам да рисувам”. Това или се посрещаше с някакво съмнение, защото си мислеха, че не е възможно човек, който се е занимавал с това доста усърдно дълго време и е имал успех, сравнително, да остави всичко настрана и край – повече да не пипне четка или молив. Мисля, че никой не ми вярваше, съмняваха се, може би защото мислеха, че не съм успяла в Америка като художник. Но аз действително нямах интерес, имах други интереси през тези години и се занимавах с други неща, просто нямах време и желание да се връщам към това.
Аз станах адвокат.
В началото беше голям ентусиазъм. Нова професия, нови интереси – бях напълно погълната. Нито имах време, нито имах желание да мисля за нещо друго. Но сега това се уталожи, все пак изминаха почти 20 години, откакто започнах да уча право и да работя като юрист. Не съм толкова развълнувана, когато имам някакво дело. И затова може би мисълта ми се върна към други неща и интересите ми малко се промениха. Имам повече време и мисля, че затова се върнах…”, споделя Ада Митрани, която тази година отбелязва 60-годишен юбилей. Някак си това звучи невероятно, защото нейното присъствие, излъчването й е на много млад човек. Без много въображение можем да си я представим като студентка в двора на Художествената академия или бързаща към сградата на юридическия факултет в някой от университетите в САЩ. Не влияе и това, че споменава за двамата си големи синове, поели пътя си далеч от изкуството.
Емигрирах в Америка през 1986 г.
„Започнах да уча право през 1995 г., девет години все пак се занимавах с рисуване, имах няколко самостоятелни изложби, една от тях много успешна и голяма, на много хубаво място, в музей, на един цял етаж… Не е да кажеш, че не съм имала изяви или успех, но в един момент ми омръзна, ние се местехме много, по много щати. Нито можеш да се установиш за дълго време, нито приятели, нито публика – нищо. Всеки път наново. Мен просто ми омръзна да съм сама вкъщи, да рисувам, а пък няма и къде да го покажа, нали? Един художник трябва да има outlet, трябва да има излаз, да бъде видян. Малко са тези художници – наричам ги истински художници, които не се интересуват кой ще ги види и хареса. Те могат да седят по цял ден в ателието, да рисуват и това ги удовлетворява. Но повечето от нас искаме някой да види и да ни хареса работите, да получим някакъв отговор. По този начин разбираме нашата ценност, ние не може да я определим, защото не сме сигурни. А пък се оказа, че съм някак си сама”. Това признава съвсем искрено и естествено Ада и прави сравнение със София, като че ли с миналия си живот.
„Тук в София има много художници, има много добри художници и те са във връзка, те са общество – виждат се, говорят си, обсъждат изкуството. Те правят изложби, какво ли не става – кипи културният живот. И един от друг се вдъхновяват. Като си там, нямаш тази общност… Просто ми омръзна да живея по този начин. Исках нещо друго да започна да правя. И какво друго, какво друго? Аз всъщност даже не казах на мъжа ми отначало. Почнах да мисля – може счетоводител да стана, обаче разучих, че ще ми отнеме много време. Трябва една година подготовка по математика, която аз не съм учила в Академията, щеше да ми дойде много, цели 5 години. Аз имах вече две деца – едното на 2, другото на 6 години. Разучих, че право човек може да завърши за 3 години, ако има друго висше образование. Това ми се видя кратко, а ми се видя и лесно. Имах и интерес –
правото е много занимателно,
срещаш се с правни въпроси всекидневно, по телевизията се обсъждат съдебни дела доста по-нашироко, отколкото тук. И аз имах интерес, подготвих се за някакъв изпит, не много лесен, честно казано. Приеха ме и започнах да уча право. За мене беше щастие и досега считам тези години за най-хубавите. Беше изключително интересно. Аз имам аналитично мислене, по наследство, защото баща ми е физик (проф. Леон Митрани – б.а), брат ми е математик, майка ми завърши стоматология, после Библиотечния институт. Няма в моя род художници. Така се почувствах в свои води”. С усмивка казва Ада Митрани, която в целия ни разговор е много самокритична и някак аналитично оценява и миналото, и изявите си на тези коренно различни поприща. Като че ли гледа на тези 19 години от живота си отстрани.
Признава, че като колежанка, макар че тогава е над 40 години, с две деца, й е било много интересно и даже когато идвали ваканции, се ужасявала от мисълта, че няма да ходи на училище. Завършила право не там, където е започнала, защото семейството често се местело. Започнала работа в петролна компания, една от най-големите. Там работила в отдела по патенти, лицензи и договори. След като тази компания се преместила, започнала работа в една малка кантора, която се занимавала с дела от най-различен характер, извън бракоразводни и криминални – договори, конституционно право, търговски, граждански … „Бяхме малка кантора, трябваше да ходя в съда, да говоря със съдията. Беше добра практика за мен. След това мъжът ми си намери работа на друго място и аз започнах работа там, където съм в момента – във Вашингтон, за федералното правителство, в министерството на енергетиката. Работата е прекрасна – толкова интересна и на високо равнище. Дела, които засягат голяма част от страната, например някоя държава или някой щат ни съдят, за 1 млрд. долара – огромни суми, но не са само сумите, а и темите. Аз съм в група по съдебно право, не юрисконсулт, а съдебно право”. Уточнява художничката подробности от другото си професионално амплоа. Прави и сравнения с България. „Там нов закон може да се създаде и един вид от съдията. Той издава решение, това решение е прецедент, зависи кой съд е. Но ако е по-върховен съд, всички го следват. Става закон. Това е много интересно в американското право, не знам да го има някъде другаде”. Без да й споменаваме, си я представяме едва ли не във филм или роман от многобройните американски саги на съдебна тематика.
И все пак
след 19 години отново посяга към белия лист…
„Имаше едно затишие в САЩ, не знам дали тук си спомняте. По едно време не можеха да се разберат в Конгреса какъв бюджет да прокарат и правителството затвори за три седмици. Моето министерство не затвори, защото имахме пари отнякъде другаде, та продължихме да работим, но всички други затвориха. Работата доста намаля за тези три седмици и си казах: „Чакай да опитам нещо”. Това беше началото на тази година. И реших, че трябва да започна от нещо малко, защото всъщност започнах от нещо по-голямо, но не ми вървеше и се уплаших: ето, трудно е отново да започнеш. И някаква пречка в мозъка се явява, и нещо не става. Реших нещо по-неамбициозно и взех малки листове хартия, за да мога да го правя, когато имам 15 минути или половин час време. Няма да вадя бои и за по-лесно започнах с писалки, с едни тънички. Като плетене, аз много обичам да плета. Нижеш го, плетеш го, видя ми се като плетено, някак си”.
Ада Митрани разказва дори малко притеснено как са се родили новите й работи след толкова години. Но като че ли това е само за миг и продължава: „Заглавието е „Отвъд” – първо, защото аз нали идвам отвъд, отвъд океана и второ,
искаше ми се работите да са по-декоративни, по-изчистени,
като направя връзка между по-свободното рисуване и нещо техническо. А освен това има много букви, много неща с малки букви. Взех един текст, каквото ми попадна там, в работата ми, и започнах да преписвам. Отделни думи, които са от някакъв политически текст. Не съм имала нищо предвид, това ми попадна. Букви и някакви машини, които са патент, патентни рисунки …Исках да направя контраст между някаква техническа рисунка и някаква по-свободна, по-експресивна, но да си остане и организирано”.
За нас това е един нов свят, в който художничката влиза с лекотата на таланта си и осмислянето на преживените години без допир до четката и перото. Освен тези по-свободни седмици в работата, за които споменава Ада, има и нещо друго, което я е провокирало „да се върне”.
„Видях наскоро във Вашингтон една изложба и тя може би до известна степен ме вдъхнови. На една жена, която живее във Вашингтон– неща на хартия, но много фино направени, малко като чертежи. По-скоро като някакви биологични рисунки, линии. Впечатлиха ме доста, мисля, че от тях се запалих и след това реших, че и аз трябва да опитам.” И все пак в целия разговор се връщаме към началото, към вдъхновенията, към приятелствата. Нейни преподаватели в Художествената академия, където е завършила илюстрация, са покойният Христо Нейков и Владислав Паскалев, вече професор. „Аз завърших илюстрация. Графика, не знаех как да правя. Имаше някакъв курс, бях видяла нещо там, но… След това двамата със Захари Каменов искахме да опитаме нещо – и един от друг се учихме, защото нито той знае, нито аз знам, но лека-полека”. Сега
Захари Каменов й помага да подреди изложбата в „Арте”.
Успяла е да види изложбата му и инсталацията „Кончето” в галерия „Астри”. Не крие, „че рисуването малко се забравя, но не за дълго време. Малко си ръждясал, не знаеш как точно се правеше щрихът, но по-трудната част не е толкова техническата, колкото да измислиш какво да направиш. Някои хора започват направо и Вежди (казва го, защото си приказваме сред рисунките на Рашидов в „Арте”) е от тези хора, сяда и рисува на листа. Аз не съм от тези хора – аз трябва да си направя малка скица и да реша какво е – правя такива мънички скици, преди да започна. Така че там отиваха повечето време и мисленето, иначе като започнеш, става бързо”. Казва го сякаш извинително, смутена от самата себе си, Ада Митрани. Но продължава вдъхновено за обичаните си художници. „Не мога да кажа, че съм от хората, които имат някого наум, от когото се вдъхновяват. Разбира се, има хора, които много ми харесват в един момент, и гледам с интерес техните работи. Обикновено това са мои колеги, някой, с когото се виждам често… Но много харесвам Хуан Миро и Паул Клее, но не че моите работи приличат на техните, но просто те ми допадат много.
За книгата на Шурбанов се чудех какво да направя,
да илюстрираш поезия е много странно. Бях прочела тогава една книга за художник, който имитира изключително добре Пикасо, Брак, Шагал и т.н., след това ги продава като оригинали. Той вече не е жив. Аз все търся да се превъплътя в някой друг и реших да видя какво ще стане, ако искам да нарисувам нещо като Шагал или като Модилияни, или като Паул Клее…И фактически тези илюстрации са така направени, в стила на Миро, Модилияни, на Брак, Шагал, Пикасо, но темата е котки. Най-забавно ми беше с Паул Клее, то е толкова различно от моето, че няма накъде повече. Трябваше много да се съсредоточа, да разбера какво е неговото мислене, той няма котки, а аз трябваше да направя котка, така че трябваше да мисля по този начин.”
В разговора с Ада Митрани някак естествено се преплитат времената и географските ширини – тук, там; България, САЩ; преди, след… „Близките си приятели ги виждам всеки път, като дойда.
В България много хора се оплакват.
То си е малко характерна българска черта. От друга страна, повечето от тях живеят, всъщност един доста качествен живот. Може ние в Америка да имаме по-висок стандарт, но много повече работим, повече време отива в превоз от къщи до работа. Остава ни много по-малко време да правим нещо за себе си. Тук хората имат това време, виждат се, имат много приятели. Ако искам да се видя с някого, трябва да се разберем две седмици преди това и я се видим, я не. Живеем доста по-изолиран живот. Мъжът ми е химик, професор, американец. Малкият ми син има талант определено, то се вижда. Много добре рисува, но той учи машинно инженерство, към това се насочи. Не съм го и поощрявала да се занимава с изкуство, защото, честно казано, много ще му е трудно. Мисля, че е по-добре нещо друго да прави.
Изкуството е лукс
и то така се възприема сигурно навсякъде, но в Америка хората смятат, че като си художник, ще си рисуваш така или иначе, защото обичаш да го правиш. Няма нужда да ти плащат. Не бих казала, че е добра професия. Аз имах една много успешна изложба, голяма, 50 работи бях сложила. Половината се продадоха и беше много на ниво, но си дадох сметка, че това няма да е всяка година, а може би веднъж на 5 години, и реших, че вече няма смисъл”.
За избора на галерия „Арте” споделя, че попитала свой колега към кого да се обърне. Признава, че не познавала тази галерия. „Но се оказа, че майка ми преди това е говорила с галеристките от „Арте” и те са проявили интерес. Обърнах се към тях. Те бяха много гостоприемни, сърдечни”, с усмивка казва Ада Митрани и поглежда към Антоанета и Гергана, които търпеливо изчакват нашия разговор на тротоара пред галерията. Изложбата се открива на 15 октомври и определено ще бъде едно от големите събития на артистичния сезон в София. За бъдещето тя казва отново с леко самокритичен тон: „Надявам се да продължа, мисля да не се отказвам, но трябва да измисля какво друго да правя, няма да продължавам по същия начин. Това е проблемът, не искаш да си същият …”
Прекрасни думи са написали колегите и приятелите й в текстовете си към каталога за изложбата. Ще цитираме съученика й проф. Светослав Кокалов, ректор на Художествената академия: „Всички знаем, че Ада Митрани е изключителен художник. Нейните работи от 80-те и 90-те ще останат в историята на българската графика и илюстрация. Последните й творби впечатляват с красота и виталност. Феноменални са и нейните преходи от изкуството в правото. Всички се чудят как го постига. Защото сме чували, че обратното е по-лесно. А тя го прави и в двете посоки със завидна лекота. Аз не се учудвам. За мен Ада си остава момичето от съседния чин (статив) в 1-ви Б курс на ХГ от 1970 г. Момичето, което рисуваше с най-нежната и точна линия, което беше отличничка по химия и математика, което научаваше по един чужд език на всеки две години … Как да не се влюбиш. Особено когато си на 15”. Не само тези слова, но и на другите автори, ние прочетохме като: „Ада, добре дошла у дома…липсваше ни”. ≈
Текстът е публикуван в сайта ВЪПРЕКИ.
