Във връзка с мое изказване на публична дискусия, посветена на софийските протести, през изминалите оттогава десетина дни, станах обект на засилено медийно внимание: ругаха ме, осъждаха ме, упражняваха се в сантиментализъм на мой гръб.
Имам за обичай да не отговарям на критики по свой адрес и тук – заявявам го най-отговорно – ще го направя по изключение. Защото искам да защитя не себе си, а твърдението си.
Да, казах (на въпросната дискусия), че софийският протест е „протест на българското качество” противопоставено на „българското количество”. Когато обаче го казах, аз имах предвид нещо много просто. Имах предвид, че хората, протестиращи в София и големите градове, отказват повече да приемат политическия диктат на две партии (БСП и ДПС), които си набавят мнозинство, не защото имат привърженици, съмишленици и „партизани”, а защото са направили така (именно те са го направили), че голяма част от българското население е феодално зависимо в елементарната си прехрана от техните „началници”, „бизнесмени”, „донове” по места; че за пробитите им джобове едни 50 (или дори 10) лева са предостатъчен аргумент за гласуване в полза на този, който им ги дава. С две думи – направили са така, че винаги могат да разполагат с чисто количество, което не е нужно да оформят в (определено) политическо качество. Въобще не е нужно да убеждаваш, да създаваш, да оформяш „социалисти”. Щом имаш (достатъчно) хора, за които 50 лв. са банкнота, която чак те е страх да носиш у себе си, и щом имаш (пак достатъчно) банкноти от по 50 лв., които да им дадеш в нужния момент, ти имаш – но имаш не „социалисти” (за своето БСП), не „депесари”, „либерали” или не знам какви (за своето ДПС), а чисто количество. И ето, това количество ти дава власт – просто то, не някакви умонастроения, желания, политически визии. А значи ти дава власт за каквото си поискаш. В България очевидно това чисто (политическо) количество е критично голямо и, най-сетне, предизвика бунта на – по-малобройното – политическо качество. Впрочем това, без да иска, доказва в своето сантиментално „разказче” (достойно за читанка за шести клас) и г-жа Любослава Русева, на чийто опус („Хюснието, или какво е да си количество”, в-к Преса ) основно отговарям тук.
Защото с какво друго, освен с чисто „количество”, лишено от каквото и да било политическо „качество”, управляват днешните „партии на парламентарното мнозинство”, след като техните „избиратели” дори не знаят как се казва министър-председателя на България (според собственото свидетелство на моята критичка – вж. „тези „хорица” са докарани от село Х, за да обявят подкрепата си за правителството. Някои от тях не знаят как се казва премиерът, на други дори не е обяснено защо ги товарят на рейса). След като са дали своя глас срещу 50-те лева на „отговорника”, който им е поръчал за кого да пуснат гласа си (пак според признанието на моята критичка – вж. „за последно, разправя ми, видяла банкнота от 50 лв. през 2011 г. Дал й ги пак онзи „организатор”, като й наредил за кого да гласува. Не помни за кого гласувала…”). Въобще трябва да е ясно: ако са верни свидетелствата на г-жа Русева (а те очевидно са верни и искрени), то значи днешните депутати и министри от БСП и ДПС въобще не са избрани от хора, които имат социалистически, либерално-центристки и т. н. възгледи, които са социалисти, комунисти, либерали (което е някакво политическо качество). Те са избрани от бройки хора, от чисти бройки, при това приравнени (защото парите са „всеобщ еквивалент”) с определена сума пари. И ако това не е власт на българското количество, избрана от българското количество, подкрепяна от българското количество, здраве му кажи! И нима все пак, въпреки сантименталното описание на това българско количество от Л. Р., не са ощетени в тази страна и онези – обичани или необичани от моята критичка, това е без значение – хора, които други български политици си правеха труда да убеждават в своите визии, в своите програми, за които си правеха труда да поддържат поне донякъде безупречни биографии – и които останаха в глухо и безгласно малцинство, защото чисти „бройки” (приравнени с чисто количество петдесетолевки) наложиха и на тях „управляващи”, които чисто и просто си ги купиха?
Съвсем наскоро Лютви Местан – лидерът на една от партиите на количеството – заяви в интервю, че според него Делян Пеевски би следвало да се върне на депутатската банка в парламента, защото за него били гласували „хора от цели два избирателни района”. Нима – нека попитам – г-жа Русева си прави илюзия, че гласоподавателите от тези „райони” са гласували за одиозния депутат, защото са споделили някакви негови идеи за политическото в България, защото са го „припознали” като либерал-центрист? Или защото той се е срещнал с тях и, след като са се запознали с неговата личност, тези хора са му дали доверието си?
Нали й е съвършено ясно, че Делян Пеевски сигурно дори не си е показал физиономията в тези „два избирателни района” и в тях, най-вероятно и до днес нямат хабер, че тъкмо той е водил листата, за маркирането на която в избирателната бюлетина са прибрали петдесетолевката. Е, благодарение на какво следователно, освен на едно чисто количество (на хора и пари), този човек се мъдри днес в парламентарното мнозинство? Да, казвам: не на наличието на една маса с политическото качество „либерали” (нали ДПС са „либерали”) тази партия днес ни управлява, а на една маса без никакво политическо качество, сиреч, благодарение на едно чисто количество. Да, демокрацията е – казано най-просто – власт на мнозинството. Но разбира се на мнозинството с определен политически възглед, с определен политически интерес – на мнозинството с определени политически желания. Не на мнозинството, което се съставя от получатели на петдесетолевки. Защото тогава то и не се „съставя”, а „го съставят” и е значи функция не на множество лични воли, а на множество, натрупани в предходен период, пари. Това не е демокрация, а „патроно-клиентелизъм”.
И тогава, нека да попитам, какво осъдително има в един протест на българското политическо (политическо, г-жо Русева, а не естетическо или учено) качество срещу българското политическо количество? Защо трябва да търпя обществената ми съдба да бъде определяна – непрекъснато, вече две десетилетия – от чистото количество? Пак ще кажа: ако тя се определяше от едно подавляващо мнозинство социалисти или либерали (така ли да нарека евентуалните привърженици на ДПС) – аз, макар и да бих бил омерзен, поради дълбокото си неприемане на „лявото”, щях да бъда някак си примирен с тази своя съдба (все пак аз, аз съм избрал да оставам част от това „ляво” общество). Но работата е там, че съдбата ми (и на хората с политическо „качество”) се определя дори не от „отвратителните комунисти”, „турци” и т. н. Тя се определя от хора, които в политическата си качественост са кръгли нули: не знаят името на премиера на изпълнителната власт, която сами са „избрали”, допускат да бъдат „товарени” в рейсове за политически мероприятия, чиято цел им е неизвестна. Които имат една-единствена квалитативност – че са много. А са много, защото парите, с които са купили гласа им са много и са в ръцете на онези, които ги купуват, а не в техните собствени ръце. И някой си мисли, че тази власт на чистото количество в България ще продължава вечно? Че тя няма и не може да срещне противодействие?
Казват, че софийските протести били протести на политически привърженици на онези партии, които били изгубили последните избори. Ами да – и протестът на тези политически привърженици е съвсем оправдан, защото е протест срещу паразитизма на тези пък партии, които ги спечелиха с „петдесетолевки”, с „десетолевки”, с „автобуси”, с „отговорници” – т. е. с количество, с чисто количество. В този смисъл – и тук аз не смятам да си кривя душата с глупава „политическа коректност” – това е протест на „българското качество”, но срещу не някой друг, а – срещу Българската социалистическа партия и Движението за права и свободи, и само в този смисъл срещу „българското количество”, с което, единствено с което (по собственото сърцераздирателно свидетелство на моята критичка) тези партии днес ни управляват.
И ето, тук стигаме до въпроса, кой е виновен за съществуването (и увеличаването) в България на едно чисто „политическо количество”.
Според сантиментално-сълзливата и примитивна логика на моята критичка причина (и вина) за тяхното съществуване са не споменатите от мен две партии (хайде, за нейно успокоение, да прибавим тук и ГЕРБ), а „самоизолиралите се” софийски интелектуалци, които, вместо да носят „светли идеали” в „народната тъма” „презират” и се „гнусят” от „Хюснието, Веса, Барабата” и т. н. Които интелектуалци са страшно, страшно високомерни, защото ги определят като „количество”.
Ще кажа, че разказчето на моята критичка по доста ироничен начин разобличава самата нея. Може да й се струва много силна реторическа находка онзи епизод, в който тя крачи бързо-бързо пред своята селска дружка от детинство, за да не я види някой софийски познат как се движи редом с „кошмарно облечена жена” с развалени зъби, но той издава много по-лошо високомерие от това, което иска да ми припише. Сигурно защото няма опит от църковно общение, тя е толкова чувствителна към близостта на зле облечен и недобре миришещ човек непосредствено до собственото тяло. По-лошото обаче е, че, както личи от хода на разказа, тя за нищо на света не би се разговорила със своето „Хюсние”, не би се скарала с нея за онова, за което се кара на мен. Тя тича, за да й купи (с десетте лева от „отговорника”) кремчето за лице, защото базисно, пред-разсъдъчно, дълбинно я смята (за разлика от мен, който съм склонен да й се сърдя) за човек-дете, човек-не-вменяем обществено, на когото не може, безсмислено е да се обяснява защо, например, е лошо онова, в което е позволила да бъде въвлечена, защо изобщо не бива да е тук по този повод, защо не е трябвало да взима и онези 50 лв. от „отговорника” през 2011 г. Та защо да й обяснява всичко това? Хюснието е политически-празно място, политическа tabula rasa, априорен политически идиот. Тя и без друго не може да носи отговорност за своите действия. На нея трябва да й се купи кремчето за лице, да бъде изпратена по живо по здраво при нейния „отговорник”, а след това да се хвърли огън и жупел върху главата на паразитната интелигенция, която носи отговорността за нейното безпросветно състояние.
Твърдя, че това сантиментално-умилително оневиняване на „народа” за всичко, това сълзливо прехласване пред петокласното му образование, почиващо върху фундаменталната без-отговорност, с която снабдява принадлежността към него, е изключително перфидно високомерие. Както е огромно самомнение убеждението, че „интелектуалецът” е призван да носи светлината на „идеалите” в „народната тъма”. Това е самоприсвояване на обществен месианизъм, който е бил присъщ на онези руски горделивци с ляво мислене, които са съчинили т. нар. „хождение в народ” и които, разбира се, нищо не са постигнали с него. Защото вместо подобно горделиво-непосилно усилие, интелигентните хора би трябвало да се преборят (в мястото, в което са) за една рационално уредена държава, в която селата да не приличат на гета, в която семействата да придобият вкус да пращат децата си на училище и след пети клас, вместо да пасат козите, в която „идеалите” да ги внедряват, на базата на традицията, началните учители, познанията за устроението на държавата – учителите в средното училище, а университетските преподаватели (като моя милост) да квалифицират така обучените люде, които биха го пожелали и в „проблемите на трансценденцията”. Защото нито Хюснието е по битието си човек-дете, нито софийският интелектуалец – земен месия.
А за да стане всичко това, българското политическо „качество” трябва да се пребори с (чистото) българско политическо „количество”.
