0
869

Относителности

azahariev

Заплитането на нишките, образуващи възела, примката, в която са стегнати през последната година сюжетите, от които зависи в огромна степен бъдещето на целия свят, сега са на път да се заплетат още повече. И то до такава степен, че ще се стигне до положението, от което по необходимост ще произлезе някакъв изход, някакво разплитане. Защото по-заплетено от това комай няма как да стане. Въпросът, разбира се, е, що за изход ще е това, каква ще е цената му и кой какво ще плати на изхода. Таксата в такива крайно комплицирани ситуации се плаща винаги на излизане и почти никога не е еднаква за всички.

Нападенията на турската армия, извършени в рамките на операция „Щитът на Ефрат”/или „Ефратски щит”, ако така предпочитате/показаха, че  отсега нататък Турция ще действа далеч по-твърдо и решително срещу позициите и бойците на Ислямска държава на сирийска територия. Но мощният удар даде да се разбере и това, че Анкара е успяла да договори и да си осигури нужния комфорт, предприемайки действия със знанието и дори с подкрепата на Съединените щати. А защо не и на Русия, реакцията на която иначе би трябвало да е отрицателна, ако следваме логиката на руските интереси в конфликта. Заговори се за най-вероятно ново влошаване на руско-турските отношения, като следствие от турската офанзива, за повторен срив в едва-що възобновените и нормални контакти между Москва и Анкара. Но досега не е последвал такъв трус и затова по-скоро се налага да заключим, че вариантът Турция да осъществи подобна атака е бил съгласуван и с Путин по време на разговорите между турския и руския президент, проведени съвсем неотдавна на руска земя.

Във връзка със Съединените щати и тяхната съпричастност към удара, нанесен на „Ислямска държава”, се разбра, че турските военни са получили разузнавателна и логистична помощ от американските си партньори при подготовката на обстрела на Джараблус и прогонването от него на силите на „Ислямска държава”.

Тъй като в целите на операция „Щитът на Ефрат” се включва и настъпление срещу въоръжените формирования на кюрдите в Сирия, то оказаното от американска страна съдействие може да се тълкува и като компромис, направен в полза на Турция, в замяна на нейната по-тясна и директна ангажираност в общите действия срещу „Ислямска държава”. Последният извод се налага поради факта, че американците, както е добре известно, поддържат трайно кюрдите в Сирия, които на свой ред са най-близкият съюзник на САЩ в борбата им с „Ислямска държава”. Следователно става ясно, че в настоящата ситуация във Вашингтон са проявили склонност да отстъпят пред исканията на Анкара и са се съгласили да подпомогнат действия на турските въоръжени сили, които пряко или индиректно ще притеснят или дори притиснат сирийските кюрди.

Напълно разбираемо е, че турската страна се активизира в резултат на последните жестоки терористични атаки, извършени на нейна територия, и особено след атентата в Газиантеп. Иначе известно време Турция си затваряше донякъде очите за движението през границата й със Сирия на хора, свързани с „Ислямска държава”. Част от което движение беше и това на граждани на европейски страни, желаещи да се доберат до базите на ислямистите, за да се присъединят към тях.

Тоест, последните събития дадоха да се разбере, че Турция е променила междувременно политиката си по въпроса, както и че е налице тенденция към консолидация и по-тясно сътрудничество между турците и американците при предприемането на съвместни мерки, насочени срещу  „Ислямска държава”. А с това и че Съединените щати са готови на ходове, с които се стремят да заздравят поразклатените си съюзни отношения с Турция.

На този фон 26 август е особено важен, натоварен и напрегнат за българския министър-председател. Докато пиша тези редове, петъчният ден все още е утрешен за мен, така че не знам какво ще стане, но програмата на премиера Борисов ще е тежка. Най-вероятно още в края на деня от Берлин ще пристигнат вести, които ще са от голямо значение за това как ще се справи България с всички последици от крайното усложняване на ситуацията с бежанците и всичко, свързано с нея. Признавам, че не смея да правя дори и най-скромни предположения относно това с каква информация и с каква позиция ще си тръгне Бойко Борисов от Истанбул, за да поеме към германската столица, както и как ще се развият преговорите там. До вечерта ще знаем много повече и ще имаме някакви отговори.

Не бих посмял да рискувам с прогнози, но ми се иска да изразя недоумението си от някои неща. В говоренето от последните дни, заето с коментари на външнополитическото поведение на официалните български институции и лично на министър-председателя, срещнах оценки, които намирам за странни. Това са предимно оценки за думите на Борисов относно липсата на солидарност в Европейския съюз пред лицето на опасността от колапс при справянето с имигрантския проблем. Странното за мен е там, че въпросното изказване послужи като основание на мнозина да разпознаят в него симптомите на някакви антиевропейски настроения и дори на проруски обрат във външната ориентация на България.

Тези констатации са придружавани понякога в коментарите и от упреците, че българският премиер и ръководеното от него правителство поставят страната в унизително положение спрямо Турция, тъй като се съобразяват прекалено много с нея.

„ Ние разбираме това, че правителството ви и турският народ са особено чувствителни, когато става дума за Гюлен, и работим по въпроса заедно с вашите власти. Но екстрадицията може и да отнеме време.”

Това са думи на Джо Байдън, вицепрезидента на Съединените щати, произнесени по време на неговото посещение в Турция от онзи ден. Дали от тези изречения на господин Байдън се налага да заключим, че той и представляваната от него държава се поддават на натиск от страна на Турция и че допускат тя да им диктува условия в двустранните отношения? Като се изказва в такъв тон, поставя ли той, Байдън, страната си и нейните граждани в унизително положение?

Не, разбира се. Просто вицепрезидентът на Съединените щати достатъчно добре осъзнава колко сериозно е положението и не изпитва притеснения от това да замине за Турция в точно този момент, подпечатвайки с визитата си подкрепата на САЩ за турската военна операция. Като при това и отгоре на това оставя в публичните си изявления отворена възможността американските власти да се съобразят поне в някаква степен с исканията на Анкара, в които се настоява за екстрадиция на Фетхуллах Гюлен.

Много искам да бъда разбран правилно. Тук съвсем не възнамерявам да засягам въпроса дали българските власти са нарушили законите, предавайки на Турция Абдуллах Бююк, както и дали този акт налага да бъде тълкуван като проява на слабост или като признаване на някаква зависимост. Става дума за друго – за съпоставка между последните български и американски маневри по отношение с Турция.

И съпоставяйки, не разбирам защо опитите на българското правителство да постигне сигурност в контактите си с Република Турция във времена на плашеща несигурност и при всички налични обстоятелства, изглеждат на мнозина като поддаване на шантаж, докато поведението на Съединените щати и на Джо Байдън се възприемат от същите тези хора като израз на съвсем нормална и прагматична държавна политика. Не проумявам още и това, защо опитите да получим гаранции от страна на Турция във връзка с мигрантския поток се разглеждат от някои като предателство към общите европейски интереси и като някакво коварно заиграване зад гърба на партньорите ни от Съюза.

Както не разбирам (с което и започнах) защо казаното от Бойко Борисов с огорчение относно чувството, че в Европа сме започнали да се спасяваме поединично, се интерпретира като антиевропейско говорене и дори като изричане на светотатствени думи, като поругаване на нещо свещено. Или най-малкото като израз на някаква варварска неблагодарност. Понеже може да се прочете и мнението, не може да се говори така, щом до вчера сме ползвали и продължаваме да ползваме европейски средства. Простете, но това е нелепо. Особено на фона на резултатите от проведения във Великобритания референдум и на всички центробежни стремления в различни части на Европейския съюз, съпроводени от какви ли не реторични излияния срещу Брюксел и игото на „европейския диктат”. Най-пресният и ярък пример в тази посока дойде от Чехия само преди дни.

Затова си мисля: днешният и утрешният ден са толкова важни за България, че ще е по-добре да се надяваме министър-председателят ни да задържи линията, която ще му позволи да договори възможно най-добри параметри на ангажираност с българските проблеми от страна на участниците в Берлинските преговори, отколкото да умуваме над това дали в някоя от публичните си изяви не си е позволил непозволени „антиевропейски” нотки. Хубаво ще е да се надяваме, че разговорът преди обед в Истанбул ще ни даде предимство и някакви гаранции, на които Борисов да може да се опре след това.  И също така добре ще е да осъзнаем, че сега България наистина е в позицията на важен посредник между Турция и някои от големите страни в Европейския съюз. И че това предоставя шансове, които не би трябвало да бъдат пропилявани. Някъде по пътя между Истанбул и Берлин.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияЛевиатан. Да говориш с човека откровено
Следваща статияKhara от Куманово – пост-рок на 82