„Монти Пайтън“ се завръщат!“ Така беше рекламиран филмът „Абсолютно нищо“ преди премиерата по западноевропейските кина този август. Но новата творба на сценариста и режисьора Тери Джоунс не е филм на Монти Пайтън.
През 1972 г. хората изпращат в космоса сонда. Прибрана от кораба на Висшия галактически съвет, тя е възприета от извънземните като обявяване на война. Взето е решение Земята да бъде унищожена заедно с обитателите й, освен ако… Нийл Кларк, разочарован британски учител, влюбен в съседката си от долния апартамент, която едва подозира за съществуването му, внезапно се сдобива със супердарба – в продължение на седмица той ще разполага с абсолютната власт да сбъдне всяко свое желание. Докато се опитва да привлече вниманието на привлекателната Катрин, Нийл не подозира, че начинът, по който си служи с новите си умения, ще предопредели съдбата на човечеството. Една единствена погрешна стъпка от негова страна и Висшият галактически съвет ще задейства плана си…
„Монти Пайтън“ се завръщат!“ Така беше рекламиран филмът „Абсолютно нищо“ (Absolutely Anything) преди премиерата по западноевропейските кина този август. Но новата творба на сценариста и режисьора Тери Джоунс не е филм на Монти Пайтън в пълния смисъл на думата, въпреки че чуваме гласовете на Тери Гилиам, Джон Клийз, Ерик Айдъл, Майкъл Пейлин и на самия Джоунс, които озвучават извънземните. За съжаление на феновете на британската комедийна група историята за Нийл Кларк и извънземните не може да се похвали с гениалните „пайтъновски“ хрумки, а една сама по себе си съвършена идея пропуска да се превърне в изобретателен опус за дребнавостта на човешкия индивид.
„Абсолютно нищо“ определено страда от липсата на амбиция – сюжетът е златна находка за хапливостта на някогашните Монти Пайтън. Но в сценария си Тери Джоунс се задоволява със забавни скечове, понякога леко критични, но на светлинни години от това, на което знаем, че е способен. Този недостатък вероятно е свързан и с минималните средства, с които е направен филмът: усещаме евтините декори и най-вече един остарял 3D похват при представяне на извънземните. От друга страна, актьорите също не са достатъчно ефективни, като изключим Саймън Пег, който се раздава в главната роля, едновременно изтънчен, вълнуващ и смешен, въпреки че персонажът е твърде слаб за неговия потенциал. Същевременно можем само да гадаем какво би се получило, ако беше осъществен първият актьорски избор на Джоунс – Бенедикт Къмбърбач и Джема Артъртън…
След три самостоятелни филма и близо двайсетгодишно отсъствие от игралното кино Тери Джоунс обединява изпитани клишета, неприлични вицове, животни, надарени със съзнание, говорещи наденички и анимирани фекалии, които биха се радвали на щур успех… преди 20 години. Духът на „Монти Пайтън“ е като полтъргайст, изпълнен с детинска лошотия, фантазията е демоде, а хуморът е повърхностен и малко инфантилен. Превръщайки липсата на въображение в лекомислие, филмът сякаш иска да забрави както посредствените си специални ефекти, така и неефективния си сценарий. В резултат „Абсолютно нищо“ се препъва в полите на престижния си шлейф и се приземява в пясъчника на ретробурлеската.
Тери Джоунс твърди, че се е вдъхновил от произведението на Хърбърт Уелс „Човекът, който можеше да прави чудеса“, но сред основните недостатъци на историята му са паралелите с „Всемогъщия Брус“ на Том Шедиак, където на базата на една почти сходна идея Джим Кери сътвори чудеса със своята пластичност, а цялостната фабула беше доста по-последователна и разказана с далеч по-сериозни финансови средства.
Съществуват поне три гледни точки в „Абсолютно нищо“ и само тази на Нийл притежава известен чар. Решението действието да се развива паралелно на Земята и в Космоса оправдава факта, че героят неудачник нито веднъж не си задава въпрос за причината и целта на своята дарба, и това гарантира на филма аромат на абсурд, който често му служи за спасителен пояс. Но не е достатъчно, за да ни забавлява продължително, както не е и фактът че присъстваме на една от последните актьорски изяви на неотразимия комик Робин Уилямс, който озвучава Денис, кучето на Нийл Кларк. На историята й липсват дързост и здравословно „просветление“, а фаталистичният тон, „че всички възможности на света никога няма да успеят да променят природата на човека“, не се вписва добре в наличната фабула. Дълбоката меланхолия на протагониста се оказва доста по-трайна от всички безсмислени чудеса, които Нийл натворява благодарение на суперсилите си (защото се вижда принуден да анулира по-голямата част от тях, извършени без да се замисли истински за последиците от своите капризи).
Какво бихме направили, ако разполагаме с властта да постигнем абсолютно всичко? За наше добро и за това на цялото човечество, да се надяваме, че ще намерим по-полезно приложение на неограничените ни способности от онова, което избира Нийл Кларк. Така вместо да се получи стипчива притча за човешката природа, дълбоко егоистична и нарцистична, „Абсолютно нищо“ потъва в досада и се разпилява в дреболии. Състоянието на духа на седмия режисьорски филм на Тери Джоунс някак ни напомня, че по една или друга причина творецът никога не успява да повтори виртуозността си от периода на Монти Пайтън.
