0
1072

Относно критериите за професионалното-академично развитие и израстване

 

 

 

 

 

 

 

 

Изходът, който предлагам –  с оглед характера, целта и съвременната динамика на академичната професия – е абсолютен приоритет на изследователски и творческо-иновативни публикации в академични издания в утвърдени престижни листи.

В текущия дебат за професионалното развитие и израстване на академичния състав се предлагат различни гледни точки и положения, които да залегнат в предстоящия обновен закон. Предполага се също така, че този закон ще има своето основание в едно задълбочено осмисляне на характера, целта и съвременната динамика на академичната професия, което пък ще дойде в резултат на приноси към този дебат. Тук ще предложа мнение, което отдава силен приоритет на публикационната изследователска и творческо-иновативна дейност, като смятам, че един такъв приоритет е в крак със съвременната тенденция да се цени качеството и по-доброто ранкиране на академичните институции и програми. 

Изказана накратко, позицията, която се опитвам да прокарам тук, е, че за да се стимулира качеството на академичната работа и съответно повишението на ранка на академичните институции и програми е редно академичните публикации да станат основните показатели и съответно критерии за индивидуалното професионално-академично развитие, като съответно с академични публикации да могат да се компенсират всички не-основни критерии за професионално-академично израстване. Това твърдение се извежда от предпоставката, че публикационната дейност е основна, фундаментална и най-свойствена за академичната професия. Публикационната дейност е показател за реално свършена академична работа в една институция – тоест за изследователски и творческо-иновативни постижения, каквито такава институция се очаква да произведе по самото си предназначение. Наистина такава една институция също така най-често се очаква да произвежда и специалисти с висше образование, но забележете, че качеството на тези специалисти зависи от качеството на реално свършената академична работа в тази институция (тоест от нейните изследователски и творческо-иновативни постижения), а не обратно. 

Това би трябвало да означава, че публикационната изследователска и творческо-иновативна дейност е твърдата валута, с която се обезпечава работата и качеството на една академична институция или програма. Понастоящем обаче за професионално академично израстване се дават точки за твърде много не-публикационни дейности, нещо което няма как да не е за сметка на публикационната дейност и съответно на адекватното позициониране на представителите на тази професия в нейната съвременната динамика. Много от тези дейности (за които ще дам примери по-долу) произтичат от заложени изисквания в настоящия закон, като консумират твърде много от професионалната енергия на колегите, без да имат съществен принос към изследователската, творческо-иновативната, учебно-преподавателската, или съпътстващата ги административна работа. Отчита се, разбира се, че от академичните институции се очаква да вършат и други дейности, но те могат да се вършат – чрез едно своеобразно разделение на труда – от колеги, които са по-естествено предразположени към тях (например поради това, че вече са достигнали по-високите степени на академично израстване и биха искали да направят допълнителен или специфичен принос; или пък поради това, че имат специфични академични интереси или мотивации). Възможно е също така в определени случаи, ако няма достатъчно интерес към не-основни, но необходими или актуални дейности, да се мисли за финансови или други стимули (включително точки за професионално израстване). Академичната автономия и свобода на отделните академични работници обаче налагат подобни дейности да бъдат по техен избор, за разлика от дейностите, които най-фундаментално дефинират тяхната професия. Съответно изглежда резонно не-публикационните точки да са по избор и в определен лимит, а на публикационните точки да се даде абсолютен приоритет.

Изглежда резонно също така всички дейности, свойствени на изследователската, учебно-преподавателската и творческата работа да се стимулират с точки, включително да се дава възможност на академичните работници за по-голям избор на това как да си трупат точките. Не изглежда оправдано всички представители на професията да се капсулират в един и същ образец, при положение, че на някои силата им е в изследователската, на други в учебно-преподавателската работа, на трети в практико-приложната, на четвърти в творческата, на пети в административната работа. По-скоро е необходимо да се има предвид, че когато един вид дейност възпрепятства друга, поради ограниченото количество енергия, с което все пак всеки един от нас разполага, не върви академичната работа като цяло. Тъкмо поради това става препоръчително едно актуализирано разделение на труда – последното, взето само по себе си, е основна характеристика и принцип на модерната епоха и е показало своята ефективност в почти всички области на човешката дейност. Моето мнение е, че в академичната професия то може да се получи по естествен път – съгласно интересите и специфичната харизма на отделните нейни представители, като по този начин се отстоява също така тяхната дефинитивна академична автономия и свобода.

Редно е също да се прави разлика между природни и хуманитарни науки, както и да се отчете специфичния статут изкуствата. Например, идеята за импакт-фактор като критерий за качествено свършена академична работа идва от природните науки и не може да се прилага адекватно – още по-малко безусловно – към хуманитарните дисциплини и изкуствата. В действителност към хуманитарните дисциплини и изкуствата тя може да се прилага само по изкривен начин: първо, поради тривиалната причина, че в техните издания почти никога няма импакт-фактори и, второ, (което всъщност определя първото), защото там критическите, творчески и иновативни компоненти са най-актуални, а тяхната стойност се определя от културно-историческо признание; не от спуснати критерии. Тук, разбира се, целта ми не е да рестартирам стария дебат за т. нар. „две култури“ (който всъщност никога не е затихвал напълно), но тази разлика би следвало да се отчете непременно, за да не се навреди на тези академични области.  

Така стигаме до констатацията, че сегашният закон не стимулира достатъчно (да не кажа, че в някаква степен и задушава) публикационната научно-изследователска и творческо-иновативна дейности. Вместо това – чрез значителна част от изисквания си за професионално развитие и израстване – насочва и канализира ненужно голяма част от енергията на академичните работници в недотам свойствени или недостатъчно полезни за академичната работа дейности. Например:

1) Участието в т. нар. „проекти“ е само отчасти свойствена дейност за индивидуалния академичен работник, която, освен че основно облагодетелства финансово институциите, може да се прояви в ущърб на академичната автономия, свобода и индивидуално професионално развитие на този работник. Съответно би било редно участието и точките от проекти да бъдат по избор на този работник и в определен лимит; тоест да са компенсируеми с публикационни точки, а не изцяло самостоятелно изискване за израстване. В противен случай бихме имали налице един конфликт на интереси, който – макар и не толкова лесно забележим поради известното заслепяване от вървящите с него финансови облаги – може да бъде в ущърб на професионалната работа като всеки един такъв конфликт.

2) Докторанти няма чак толкова много във всички области, пък и ако са изискване за израстване като завършили, ще се създадат условия за тяхното претупване. Това всъщност е твърде очевиден конфликт на интереси и доколкото ми е известно го няма като изискване в законите на водещи страни в тази професия (за съжаление обаче у нас този термин не се взема достатъчно насериозно). Забележете обаче, че участие в комисии, включително на докторанти и за професионални назначения, не е конфликт на интереси и си е сериозна и важна академична работа, за която е редно да се дават точки.

3) Учебните помагала не са толкова задълбочени публикации и не би следвало да носят точки в същата степен, както изследователските и творческо-иновативните публикации. Резонно е – понеже все пак са в някаква степен свойствени на академичната работа – те да могат да носят точки за професионално израстване, но мисля би било по-адекватно това да е отново по избор на отделния представител на професията и в определен лимит. В тази връзка мисля е важно да се отбележи, че академичната работа е винаги в процес и не завършва с публикувано помагало. За студентите това трябва да е ясно, както и че трябва да се готвят, като се включат в динамиката на дисциплината, в процеса на нейното реално създаване и осъществяване, и съответно като черпят от множество академични източници (включително лекции, научни и други релевантни публикации, семинари, конференции, самостоятелни изследвания и др.) – с други думи, не просто по учебник, като в средното училище.

4) Цитиранията ще дойдат не от това, че са направени изискване за израстване, а от качествени публикации в престижни листи. В момента, за да изпълнят това изискване, което в реално време е непреодолимо и спъващо препятствие, много колеги виждат изход в това да се цитират едни други, тъй да се каже „по необходимост“. Това обаче едва ли е идеята зад една автентична референция. По-скоро по-адекватният подход в това отношение би бил финансов стимул за публикации в издания в престижни листи, а точките от цитирания също да станат по избор на отделния академичен работник и да са компенсируеми с публикационни точки.

5) Открай време израстването в други страни става основно на базата на академични статии или студии и не толкова на монографии (които носят по-малко точки за ранкиране във водещи листи, като например тези на U.S. News & World Report или Times Higher Education). Мисля редно е така да стане и у нас – да се даде стимул и приоритет на публикации в престижни списания.

В заключение бих искал да обърна внимание върху факта, че ранкирането на институциите в престижни листи се прави основно на база качествени публикации или творчески постижения, а не на база „участие в проекти“, „брой защитили докторанти“, или „брой учебни помагала“ (които у нас са изисквания за професура). Сегашния закон не стимулира достатъчно публикационната изследователска и творческо-иновативна дейности. Вместо това по-скоро изразходва енергията на академичните работници за не дотам свойствени на тяхната професия дейности и позволява вратички за израстване с по-малко качествен изследователски и творческо-иновативен принос (с учебни помагала, претупани докторанти, колегиални цитирания, написано име под някой проект и подобни). Изходът, който предлагам –  с оглед характера, целта и съвременната динамика на академичната професия – е абсолютен приоритет на изследователски и творческо-иновативни публикации в академични издания в утвърдени престижни листи. Под „абсолютен приоритет“ разбирам с такива публикации да могат да се компенсират всички други изисквания за професионално израстване, като последните да станат по избор и в определен лимит.

Доц. д-р Росен Русев е преподавател по философия във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.