Пак Чан-ук винаги си е падал по триковете. През цялата си кариера той залага на агресивния стил, който често включва преувеличени кадри с чудати перспективи или физически невъзможни движения на камерата, за да разказва историите си за престъпници, убийства, предателства и отмъщения по експресионистичен начин. Новият му филм Decision to Leave („Решение за напускане“, Награда за режисура в Кан 2022 г.) съдържа всички тези елементи, но стилът му е по-обран, макар и все толкова прецизен. Хиперстилизираните кадри тук присъстват, но историята не е целенасочено разказана през тях. За сметка на това режисьорът залага на някои по-семпли трикове, например с едно най-обикновено огледало.
Първата му и най-важна поява е в сцена на разпит, проведен между заподозряна в убийство и детектив. След като съпругът на китайската емигрантка Сон Со-ре (Тан Вей) умира в злополука при планинско катерене, детективът Джанг Хе-джун (Пак Хе-ил) поема задачата да разследва подозрението, че случилото се всъщност не е злополука. Разпитът се провежда пред огромно огледало, в което отраженията обладават кадъра като призраци. Още тук Пак Чан-ук ни показва, че нищо никога не е това, което изглежда на повърхността. Той толкова се интересува от раздвоението в човешката душа, че дори разполовява фокуса на камерата – от едната страна го поставя върху актьора, от другата – върху отражението му, и обратно (един измамно простичък трик, който в действителност не е физически възможен и е постигнат чрез компютри). Ефектът е успешен, защото в сцена като тази трябва да сме наясно, че повърхността не винаги отразява вътрешността. Понякога разсъдъкът дори на най-наблюдателните може да бъде замъглен, ако забравят това.
Именно тази игра с истинността е постоянен елемент във филмите на корееца. Режисьор на готически трилъри като „Слугинята“ и „Олдбой“, той винаги е шокирал публиката с истории за хора, които имат за каузи коварни лъжи и трябва да разберат за грешките си по възможно най-тежкия начин. Основната концепция на Decision to Leave е колкото трагична, толкова и брилянтно саморефлексивна – главният герой тук е човек, който сякаш се е посветил на това да бъде успешен герой от филм на Пак Чан-ук и винаги да е няколко крачки пред заблудите. Детективът има за цел единствено да разгадава чуждата реалност за сметка на своята. За да носи значката, той жертва връзката с жена си, която вижда веднъж седмично, защото живеят в различни градове; навсякъде в дома му има снимки от неразгадани случаи, жертва дори и съня си – колкото и контролирано да е поведението му през деня, през нощта страда от хронична инсомния. За сметка на това всичко в професионалната сфера е под пълния му контрол. Той така умее да визуализира престъпления само от няколко трудно забележими улики, че режисьорът дори го поставя като призрачен наблюдател в някои ретроспекции (или сънища?). Гордостта и достойнството му, както сам признава в момент на слабост, са толкова свързани с професионалната му компетентност, че отказва да види собственото си арогантно лицемерие. На хората той гледа като на колекции от улики. Разбира най-добре мъртвите, защото те не биха могли да оспорят убежденията му.
Заподозряната напълно разбива представата на Хе-джун за собствената му самоличност. Какво ще стане, когато обсебеният детектив се изправи пред мистерия, която не иска да разреши? Може би най-голямата изненада в този полицейски трилър е, че той всъщност е любовна история. Но както не е твърде напрегнат трилър, така и любовта в него не е особено мелодраматична. Decision to Leave ни показва един мълчаливо пречупен живот, в който всичко е под повърхността. Следователно дозата хаос, която се явява чрез тази нова връзка, също е тиха, но забележима. Емоциите не са неконтролируеми, но във всяка сцена между Со-ре и Хе-джун се усеща силният копнеж, който води битка с реалността. Детективът започва да следи всекидневието на заподозряната – все повече и повече си представя себе си до нея, след което решава действително да я посети. Те започват да се срещат по-често, да се разхождат, да вечерят заедно. Тя дори му помага да заспи. Но нито един от двамата не казва на другия, че го обича. Или може би го прави, без да осъзнае.
Тан Вей е някогашната китайска кинозвезда, която шокира родината си в еротичния трилър на Анг Лий „Похот, предпазливост“. В онзи филм тя трябваше да играе плахо, наивно момиче. Сега, много години по-късно, влиза в противоположната роля. Тук тя е мистериозна и пленителна, интригува с увереността си пред лицето на несигурното бъдеще. Парк Хе-ил играе героя си с подобаващата комбинация от чар и студенина, не го оставя да рухне, колкото и да се разклащат основите на живота му. Отношенията между двамата представят мъчителния копнеж и едно неясно чувство за екзистенциална празнота. Всичко това трябва да бъде по-скоро усетено, отколкото видяно и актьорите умело изиграват тази тънка граница.
Режисьорът изкусно борави с пространствата, развивайки персонажите си чрез локациите също толкова, колкото и чрез заострения диалог. В късните си, по-сдържани филми Пак сякаш е заменил ексцентричните ъгли и движения на камерата с по-фин подход към позиционирането на актьорите в пространството – всяка сцена тук е цялостно творение, в което движение, звук и композиция работят в синхрон, изграждайки детайлна визия на човешките отношения. Да не говорим за прекрасните цветове на изображенията, които улавят нежността в коравите текстури на криминалния живот. Пак (както и операторът му Ким Джи-Йонг) разбира ограниченията и потенциала на дигиталните камери по-добре от много други режисьори и заедно с целия си екип е създал един от най-интересните във визуален план филми на годината.
Това е историята на една забранената любов. Героите получават множество възможности да приключат отчаяната си гонитба, така че поне единият от тях (а може би и двамата) да спечели. И двамата обаче избират да продължат. Тяхната любов не е спъвана от обстоятелствата, а е подхранвана от тях. Когато всичко в живота ти се води от шепота на уликите, то може би единственият начин да бъдеш искрен е да разбиеш всякакви конвенции. Само така можеш да си сигурен, че все още чувстваш. Филмът не дава категоричен отговор дали копнежът ще постави героите в поредния трагичен застой, или ще ги поведе към болезнено прераждане. Но красотата се намира в неизбежното откриване на себе си в другия, което се заражда в самия копнеж. Все пак понякога най-важното е това, което не можеш да видиш в огледалото.
Константин Черганов е млад режисьор и критик. Сегашната му цел в живота е да гледа възможно най-много филми и да се готви за следването си в НАТФИЗ. Освен в Портал Култура, негови публикации могат да бъдат намерени и в „Операция Кино“ и „Литературен вестник“.
