В книгата „Отражения в мъжки поглед” (ИК „Изток- Запад”), от която предлагаме откъс, писателката твърди, че феминизмът никога не е знаел какво да прави с женското кокетство. Най-често се е придържал към християнската идея за разликата между тяло и дух, приемал е физическата красота за заробващо качество, лепнато от хилядолетния мачизъм.

Нанси Хюстън e родена през 1953 г. в Калгари, Канада. Семейството й се премества в Бостън (САЩ), когато Нанси е петнайсетгодишна. Тя учи в университета „Сара Лоурънс” в Ню Йорк, а през 1973 г. заминава за  Париж, където продължава във Френското висше училище за социални науки. Днес Нанси Хюстън живее в Париж със съпруга си Цветан Тодоров и двете им деца.
Автор е над петнайсет романа и много есета. Носител на редица престижни награди, сред тях е Фемина за 2006 г., с която бе удостоен романът й „Разломи”. През 1996 г. получава Гонкур на ученическото жури. През 1993 г. е лауреат на литературната награда на канадския генерал-губернатор за „Песента на равнините”. На български са преведени произведенията й: „Дневник на сътворението”, ИК „Колибри”, 2008, „Разломи”, изд. „Парадокс”, 2008, „Надгробен камък за Ромен Гари”, изд. „Леге Артис”, 2006, „Целувката на ангела”, „Меридиани”, 2002 .

Нанси Хюстън, „Отражения в мъжки поглед”, ИК „Изток- Запад”, 2014 г. ,превод от френски Зорница Павлова

Красива като картина

Мъжки поглед, насочен към женско тяло: ключова парадигма на нашия човешки род.

В продължение на два милиона години човешко съществуване на Земята връзката между поглед и желание при представителите на мъжкия пол е била обикновена житейска даденост. Мъжът гледа, жената е гледана. Мъжът възприема загадката на света, а жената е тази загадка. Мъжът  рисува, вае и скицира плодоносното тяло, жената е това тяло.

Жените, разбира се, също гледат мъжете, мъжете гледат мъжете и жените гледат жените… Погледът на мъжа върху женското тяло обаче е специфичен с това, че е инстинктивен, вроден, програмиран в генетичния харддиск на мъжа, за да подпомогне възпроизводството на човешкия род. Следователно е трудно контролируем. Неговите последици са многобройни и в значителна степен подценявани.

Щом осъзнаем по-ясно това явление, започваме да го забелязваме навсякъде по простата причина, че е навсякъде. За него има хиляди поговорки, изрази, популярни коментари. „Тая хваща око“, казват французите. „Тогава – казват шеговито англичаните – не си бил дори отблясък в очите на баща ти.“ Сещаме се за очите на вълка в анимациите на Текс Ейвъри, които, щом попаднат върху някое красиво създание, излизат от орбитите си и се превръщат в малки пениси…

Връзката поглед-желание при мъжете е пословична, тъй като съществува от незапомнени времена и има биологична основа, свързана с оцеляването на човешкия род. В съвременното интелектуално говорене обаче тя е яростно отричана, изтласквана, забравяна…, защото предполага наличие на силна връзка между съблазняването и възпроизвеждането – анатемосана идея, прогонвана от умовете на западняците от половин век насам.

* * *

„Целият свят е сцена“, както казва Шекспир. Целият свят е сцена, човешкият живот е театър. В хода на нашето съществуване според артефактите, които ни предоставя нашата култура, ние научаваме ролите си и ги играем възможно най-добре, като подражаваме, импровизираме, изпробваме, търсим одобрение…

Женското, мъжкото – да, също донякъде е театър. Но само донякъде.

В традиционните общества жените винаги са се приспособявали безпроблемно към погледа на мъжете върху тяхното тяло. Грубо казано, младите женски същества, също като женските маймуни, трябва да съблазнят мъжките, защото искат да станат майки. За да постигнат тази цел, те се разкрасяват. Заслепени от нашите модерни идеи за равенство между половете, което ние отказваме да разбираме по друг начин освен като еднаквост на половете, можем да не взимаме под внимание тази очевадна реалност, но – ако не сме напълно барикадирани зад своите теоретични истини – винаги ще се получи някой електрошок, който да ни я напомня.

Романът Проститутка на Нели Аркан, който прочетох през есента на 2009 г., беше за мен подобен електрошок. О, да! Наистина, още с първите страници на книгата си казах – жените се разкрасяват. Млади и не толкова млади, те се надпреварват в това отношение, ожесточават се към тялото си, поправят го, оперират го, харчат парите си, за да го подобрят, за да бъде най-младото, най-слабото и най-хубавото. Разбира се, че го знаех. Писателят в мен го знаеше. Жената, девойката и малкото момиченце го знаеха. Единствено „мислителката“ в мен все още на моменти отказваше да го разбере поради господстващата в днешно време догма – колкото абсурдна, толкова и непоклатима, – че всички разлики между половете са социално конструирани.

* * *

Феминизмът никога не е знаел ясно какво да прави с женското кокетство. Най-често той се е придържал към християнската идея за коренна разлика между тяло и дух, както и за надценяването на духа спрямо тялото. Той е разсъждавал така, сякаш физическата красота е заробващо качество, лепнато на жените от хилядолетния мачизъм и раздувано в капиталистическата епоха от козметичната и модната индустрия. В този смисъл кокетството почти беше „грях“. „Внимавай, дъще – казваха майките феминистки подобно на майките католички, – когато някое момче те ухажва, винаги го питай: ‘От мен ли се интересуваш или само от тялото ми?’“

Като че ли Азът може да съществува без тяло! Като че ли духът е по-истински Аз, отколкото тялото! Като че ли тялото – начинът, по който го поддържаме, обличаме, постригваме, гримираме, движим – изобщо не носи отпечатъка на нашия дух! Като че ли оценката на мъжете за нашето тяло, възхищението в техния поглед, нежността на техните ласки не предизвикват… невероятно въздействие върху нашето Аз!

Ако продължаваме да вярваме в едно Аз, което е ако не безсмъртно поне независимо от житейските превратности е ясно, че красотата, преходна по своята същност (по подобие на тялото, но още повече от него), се превръща в нещо измамно. Вие, мъжете, я гледате, възхищавате й се, желаете да се приближите до нея, за да я покорите…, но това в действителност не съм аз. Тя е привидност, следователно е измамна. Тъй като знам колко малко тежи тя – чиста илюзия, заблуда, различна от мен, – аз се срамувам да призная значението, което има в собствените ми очи…

Всяка жена може да напише историята на своето отношение към красотата, да анализира мястото на своя външен вид в живота й. На младини не бях голяма красавица, но повече от средно хубава жена и тялото ми беше оглеждано, фиксирано, измервано, оценявано и коментирано от хиляди непознати мъже навсякъде по света – понякога със симпатия, друг път с антипатия. Бях млада и реагирах на това с гняв и възмущение. Дори да не ставаше дума лично за мен – когато виждах например филмов афиш или корица на списание, показващи как няколко мъже „киризят“ гола или полугола жена, – ме обхващаше феминистки гняв. Беше ми нужно дълго време, за да приема, или по-скоро за да си припомня, че и жените искат да бъдат „киризени“. (Парадоксален факт, на който ще се върна: жените са по-пасивни във феминисткото говорене, отколкото в действителност.)

Между края на XIX в. и началото на XX в. две събития промениха съдбата на западните жени радикално и противоположно – изобретяването на фотографията и феминизмът. Екзистенциалните последици за нашия живот от тези две тенденции са понякога комични, друг път отвратителни, дори трагични. Несъмнено нито едно човешко общество не се е оказвало оплетено в толкова неразрешимо противоречие както нашето, което спокойно отрича разликата между половете и същевременно я изостря до крайност чрез козметичната индустрия и порнографията.

Сочим с пръст жените, които си покриват главите. Ние предпочитаме да си затваряме очите.

Повече субект и повече обект

… образи като кафези, в свят, където жените, все по-голи, все по-фотографирани, покриващи се с лъжи, трябваше да си осигурят все по-фантастични парични и времеви ресурси, болезнени ресурси, технически, медицински ресурси, за да се маскират, да заменят тялото си с една безпогрешна, непроницаема задължителна униформа, и където те рискуват с течение на времето, с годините, да се превърнат в чудовища.
Нели Аркан

Гримиране-2

Характерно за културата е, че ние я възприемаме непосредствено още в детските си години – очевидно без никаква дистанция. Без никакво средство да релативизираме, да контекстуализираме, да си кажем – е, нещата не се случват задължително по този начин! Светът, в който растем, е нашият единствен свят. Струва ни се, че е съществувал винаги. Следователно, без да знаем, ние принадлежим например към една от първите култури на човешкия род, която смята всекидневния грим на жените за нещо естествено. Трудно ни е да осъзнаем подобен род дребни истини, когато всички днес живеем в свят, в който козметичната индустрия носи ежегодно милиарди евро.

Разбира се, Нефертити и Клеопатра, а през вековете на християнството на Запад кралиците и техният антураж, представителите на женския пол (а понякога и на мъжкия) от висшата аристокрация са се гримирали… Еразъм в началото на XVI в. подчертава, че със своя чар жените понякога упражняват истинска власт: „Жените притежават очарованието на красотата, която те с право поставят над всичко, и тя им позволява да упражняват своята тирания над самите тирани (…). Какво друго желаят те на този свят, освен да се харесат на мъжете, колкото се може повече? Не е ли това целта на всички тези дрехи, гримове, бани, фризури, помади, парфюми, на тези методи за разкрасяване, за изписване, преобразяване на лицето, очите, кожата?“ Един век по-късно Шек­спир многократно ще опише женския грим като недодялана и неефикасна хитрина^[1].

Голямата част от жените в човешката история обаче са живели в условия на оцеляването, без огледало, и не са мислили (освен в специални случаи) за гримиране. Освен кралските дворове и аристокрацията, гримът в християнския Запад е бил свързван с греха, приписван най-напред на проститутките, а после на театралните актьори (и на актрисите, които, както знаем, са били повече или по-малко отъждествявани с проститутките).

После настъпва промяна, колкото внезапна, толкова и радикална – докато в началото на ХХ век никоя „почтена“ жена не се гримира, в началото на 60-те години според Джефри Джоунс в неговата забележителна история на грима Въобразена красота 80% от младите американки (между четиринадесет- и седемнадесет годишна възраст) използват червило, 36% – спирала и 28% – пудра. Във Франция, пише Жил Липовецки в Третата жена: „търговският оборот от парфюмерийната и козметичната индуст­рия е нараснал 2,5 пъти между 1958 и 1968 г.; от 1973 до 1993 г. той нараства от 3,5 милиарда на 28,7 милиарда.“ Статистическите данни, които цитира Жорж Вигарело в своята История на красотата, са още по-впечатляващи: „Оборотът само от козметични продукти е нараснал четири пъти между 1965 и 1985 г., а този от всякакъв вид козметика се е удвоил между 1990 и 2000 г. от 6,5 до 12 милиарда евро, докато продажбите на множество козметични продукти за тяло в магазинната мрежа са се увеличили от 40% на 50% между 2000 и 2001 г.“ Вигарело подчертава факта, че в днешно време и за първи път в историята дори „жената от народа“ „чете списания, гримира се, купува си козметични продукти, както правят 95% от французойките“, използва „всекидневно продукти за лице“, също като 87,7% от тези жени (…). „Луксът“ се демократизира, без разбира се да създава впечатлението, че се продава на безценица“. (230) Пазарът за младите е особено доходоносен – от 30 до 40 милиона американски девойки в юношеска и предюношеска възраст харчат всяка година от 8 до 9 милиарда долара за козметика.

„Броят на центровете за красота се е увеличил шесткратно между 1971 и 2001 г. – продължава Вигарело, – от 2300 на 14 000, а този на естетическите операции, наброяващ хиляди в периода между двете световни войни, днес се измерва в стотици хиляди, като годишното нарастване във Франция е със 120 000 през първото десетилетие на XXI в. и с почти един милион в САЩ, където само липосукциите през 2000 г. са десет пъти повече, отколкото през 1990 г.“ (229) „Списанието Пластика и красота с тираж близо 100 000 екземпляра е изцяло посветено на този въпрос“, уточнява същият автор. В САЩ на темата е посветен цял телевизионен сериал (Nip/Tuck)! Тъжната история с канцерогенните гръдни протези, около която се вдигна много шум през зимата на 2011–2012 г., разкрива масовизирането на това явление – само във Франция половин милион жени носят имплантанти. Тази история показва, че в еротизма на много съвременни жени вече образът играе по-важна роля, отколкото усещането. „Изгубих всякаква чувствителност в гърдите“, признава една тридесетгодишна жена, която заявява, че е доволна от увеличаването на своя бюст. „За  повечето жени удоволствието да бъдат гледани е по-голямо, отколкото ласката“, обяснява един професор по пластична хирургия, а психиатърка допълва: „В мъжкото въображение фантазията е във формите. Много от заявките за естетична операция постъпват от партньора.^[2]“

Една скорошна реклама на „Л’Ореал“ гордо представя вляво от едрия план на лицето на една прекрасна нимфетка със сини очи резултатите на фирмата за 2011 г. Дивиденти толкова, чиста печалба толкова, точен резултат толкова… и най-вече чудесен оборот – 20,34 милиарда евро. Най-отдолу е рекламното послание, формулирано по груб, направо циничен начин: „Красотата е стойност на бъдещето.“ Чисто парична стойност, това се разбира от само себе си. А има ли и някаква друга?

Разбира се, всички тези цифри отразяват масовата урбанизация на западния свят от един век и половина насам – индустриалната революция, обезлюдяването на селото, производството на евтини продукти, създаването на пазари, отварянето на магазини за масова продажба, появата на „обществото на свободното време“…

Но те отразяват също огромното влияние, което изобретяването на фотографията (след средата на XIX век) и най-вече (след Първата световна война) на киното, е оказало върху живота на западняците. Забавен факт: всички имена на марки, които ви впечатляваха като дете в хумористичната рисунка – „Есте Лаудер“, Римел, „Л’Ореал“, „Шанел“, „Макс Фактор“ – най-напред са били свързани със света на седмото изкуство. Впрочем Макс Фактор – един от големите гримьори на Холивуд – измисля през 1908 г. думата make-up^[3].

Ако театралните актриси, подобно на проститутките, са били от истинска жива плът, звездите от екрана са чисти, защото са недосегаеми, защитени от филмовата лента, студени като екран или огледало…, следователно подходящи да бъдат имитирани безопасно от жените, когато са си вкъщи.

И това променя всичко.

Раздвоеното раздвояване

През 1913 г. Пол Клодел пише в своята пиеса Протей: „Разбирам! Разбирам! Той всичко е предвидил! Фотографският образ вече е успял да узрее и да се развие вътрешно като перла в седефена черупка и ние имаме една синтетична Елена! Ку-ку! Така има по една за всички. Ето я нашата Елена, разпиляна на всички страни  – на небето, на земята и в морето!“

В историята на изкуството винаги е имало образи на красиви жени, но хилядолетия наред те са били уникални предмети: скулптури, платна, рисунки, най-вече гравюри с ограничен тираж. Дори когато през XV в. изобретяването на печатарството позволява да бъдат въпроизведени в множество екземпляри, те остават интерпретации, изображения на женското тяло. С появата на фотографията това тяло е материализирано. Улавяйки за миг реалната светлина на една жива жена, тя създава от нея образи, които вместо да изобразяват тялото ѝ, го представят. Те могат да бъдат възпроизвеждани безкрайно по идентичен начин и да се разпространяват по целия свят. Изведнъж и за първи път в човешката история жените се оказват навсякъде изправени пред образи на реални жени и сравнявани с тях.

Трябва да подчертаем връзката между Първата световна война с нейните ужаси, с безпрецедентната смъртност (повече от милион и половина млади французи и близо два милиона млади германци загиват в нея) и с женската красота, която изведнъж изгрява на големия екран.

Като осъзнават ужасната травма и като преосмислят всички религиозни, социални и политически истини, европейските творци решават, че тяхната роля вече не е да създават или да поддържат илюзиите, а да ги разбиват. Художниците и скулптурите постепенно изоставят изобразяването на женската красота (можем да завършим тази фраза след женска, след красота или след изобразяване) и именно киното – първоначално в Европа, а после в САЩ – поема щафетата. Отсега нататък то ще изгражда и разпространява големите митове на женствеността. „Чародействата на фаталната жена – пише Антоан дьо Бек – се опитват да заличат преживяното и спомените, които напомнят на мъжете по време на война. Само фаталната жена може да се съизмерва с ужасите на Първата световна война. Фаталните жени, изобретение на Америка, която остава далеч от театъра на военните действия, завладяват въображението на зрителите по целия свят.“ (393)

Веднъж започнал, този процес вече няма да спре. Въпреки че образците на женската красота се променят според модите – от фаталната през дивата, секс бомбата и мъжкараната, – машината на фантазиите не може да бъде спряна: „Сякаш някакво  „магнитно течение“ държи  „жената от екрана“  и  „зрителя“ свързани, тъй като – пише Андре Бретон още в средата на 20-те години на ХХ век – специфично за средствата на киното е, че могат да конкретизират силата на любовта.“ (392)

Естествено, жените също ходят на кино и гледат запленени големия екран… но за тях това е болезнено очарование. Същевременно попиват с очи красотата на звездите и изпълнения с желание поглед на мъжете към тази красота. Ето лицето на Гарбо – пет метра високо и нито една бръчка! А тялото на Дитрих – възхитително, предизвикателно, чувствено, но недосегаемо… Класическото раздвояване на жените между „мен“ и „моя образ“ се оказва… раздвоено. Отсега нататък възприятието на собственото им тяло ще минава и през погледа на мъжа, и през обектива на камерата.

Ще отбележим спокойно и обективно, че фотоапаратът и камерата са продължение на мъжкия поглед, опредметяват мъжкия поглед.

Кинорежисьорката Лилиан де Кермадек разказва: „Един възрастен мъж, художник, ми каза веднъж много сериозно, докато неговата млада приятелка ни поднасяше кафе безмълвно: „Знаете ли какво е вашата камера?“ Бях впечатлена от съсредоточения начин, по който ме гледаше. „Ами…“, казах аз. „Вашият пенис“ – продължи той със същата сериозност.“ (Бретон, 79)

„Ние не се интересуваме от това да разберем какви са отношенията между жените в един филм – допълва актрисата Делфин Сейриг, – за разлика от случващото се в мъжкия свят. То никога не се анализира. Защо женските образи са в изолация, никога нямат приятелки, независимо дали са разменна монета или митични героини. И именно в това отношение киното много подмолно обслужва господстващата идеология.“ (150)

И наистина, в отбрания клуб на кинорежисьори и продуценти, които привличат астрономически суми и упражняват своята власт върху куп хора, се допускат само тези, които имат много пари и власт. Едва в края на ХХ в. няколко представителки на женското съсловие успяват да се промъкнат в него. И до днес фил­мите, които недвусмислено свързват влюбения и желаещ поглед на една жена с мъжко тяло, могат да се преброят на пръстите на едната ръка: Урокът по пиано на Джейн Кампион (1993), Движения на желанието от Леа Пуул (1994) – или истинско откровение по темата – Лейди Чатърли на Паскал Феран (2007).

Жорж Вигарело потвърждава в История на красотата, че киното използва формите и изяществото на женското тяло, „като придава изразителност на най-баналните движения“ (210). То накара жените да отдават повече внимание „на някои части от тялото, гърдите, краката, на походката (…), погледа (…), също и начина на говорене“. (212) Така в продължение на цял век по улиците на градовете, в кинозалите, вестниците и списанията, жителите на западния свят привикнаха, без дори да го осъзнават, да възприемат „обективиращия“ поглед на мъжа върху женското тяло.

Ние, жените, сме интeриоризирали този поглед. Направили сме го свой и знаейки, че спрямо Монро и Сибърг или Круз той е изпълнен с одобрение, възхищение и желание, сме го превърнали в критика към самите себе си. Всяка от нас вече постоянно носи в себе си чифт изпитателни и безмилостно съдещи очи.

Женствени или феминистки?

Впрочем през същия период между ХІХ и ХХ век феминисткото движение набира сила. И в това отношение Първата световна война играе първостепенна роля – именно понеже са подпомогнали военните действия на своята страна, жените ще успеят най-напред във Великобритания, в Канада и в Русия (1918), малко по-късно в САЩ и в Германия (1919), да си извоюват правото на този абсолютен символ на индивидуалността, какъвто са изборите^[4]. Постепенно навсякъде в западния свят жените започват да се вдигат на демонстрации, да протестират, да се борят за своите граждански права, да претендират за достойнство и уважение, да искат признание, че са равнопоставени на мъжете в политически и професионален план, пълноправни гражданки. Право на глас, право на работа, право на противозачатъчни средства и на аборт, право да станат депутатки, сенаторки, президенти на Републиката… веднъж започнали, вече е невъзможно да бъдат възпрени!

Странно обаче – колкото повече стават субекти, толкова повече се превръщат в обекти. Изразът „Мис Франция“ се заражда в окопите на битката при Сома през 1914 г. Аньес Суре е избрана за „най-хубавата жена на Франция“ през 1920 г. Списанието „Вог“ започва да излиза през 1916 г. Първите публикувани снимки на жени напомнят за ХІХ век, но то претърпява толкова бързо развитие, че десет години по-късно човек би си помислил, че е в ХХІ век! Конкурсите за красота, които награждават първата Мис Америка датират от 1921 г., или… две години, след като американките получават право да гласуват. Конкурсите за красота за малки момиченца започват във Великобритания и в САЩ през 60-те години, едновременно с движението Women’s Lib…

Малките момиченца имат „право“ да участват в тях от момента, в който са в състояние да седят самостоятелно, тоест от шестмесечна възраст нататък. Всяка година  250 000 американски девойки (набирани основно измежду по-бедните слоеве) преминават обучение, което със строгите си изисквания по нищо не отстъпва на онова за децата войници в Третия свят. На две-, три- или четиригодишна възраст те са гримирани, облечени като принцеси, та дори и като проститутки, с изкуствен загар, изкуствени мигли, изкуствени нокти, перуки, финтифлюшки, пера и тафта или кожени ботуши…

Днес в САЩ конкурсите за красота за девойки и млади жени отчитат всяка година повече от пет милиарда долара печалба. Те представляват една от най-процъфтяващите индустрии в страната, която впрочем се нагърбва с високоморалната задача да учи целия свят на феминистка еманципация.

С други думи жените използват предимствата на своята нараснала субектност не само за да си осигурят икономическа и емоционална независимост, но и за да се превърнат в обекти така, както никога преди. Колкото повече пари печелят, толкова повече харчат за своята красота: през 2009 г., запитани за техните прио­ритети, голяма част от британските момичета казват, че харчат два пъти повече за своя външен вид, отколкото за образование. „От една страна – казва Жил Липовецки, – женското тяло се е освободило в голяма степен от старите зависимости, били те сексуални, възпроизводителни или свързани с облеклото, от друга – то е подчинено на по-постоянни, по-задължителни, по-безпокоящи естетически принуди отпреди.“ (136) И наистина, жената, която е повече субект, сама може да стане повече обект. Господстващите мъже никога нямаше да постигнат такъв значим резултат.

Парадоксът е голям. В наши дни така, както интериоризираме обектива на камерата, представяме си го насочен постоянно към нас как следи и най-малкото ни потрепване, как разкрива и възхвалява нашите красота, младост, чар, сексапил, избор на бельо, как се удивява на грима, на силуета ни и на съвършеното съчетаване на чантата с обувките, така ние трябва да се стараем да докажем не само че сме толкова пълноценни, колкото са мъжете във всяко отношение и във всички области, но и… че не се различаваме по нищо от тях!

Къпещата се красавица

На деветнадесет години сте. Отдавате се на следването, изчитате стотици книги в библиотеката, усвоявате техника за „бързо четене“, която ви позволява да поглъщате по един роман на час. Дните ви са планирани безмилостно, нищо не е оставено на случайност­та, никога не разпускате в някое градско кафене или на събиране у приятели. Освен това забележката на работодателя за свалянето на килограмите се е врязала в паметта ви. Сваляне на килограми, сваляне на килограми… Започвате драконовска диета. Сякаш сте обявили война на тялото си. Мразите това тяло, станало е ваш враг. Теглите го всяка сутрин. Никакъв компромис повече, никакво удоволствие, никакво нишесте, никога. Нито грам хляб, макарони или ориз, нито картофи, никога зърнена закуска сутрин – зеленчуци и протеини, това е всичко. И алкохол. И цигари. За шест месеца смъквате теглото си от шейсет и три на петдесет килограма, но продължавате да се  намирате за твърде пълна. Всъщност намирате се все по-дебела. Това е омразата. Това е фикс-идеята.

Един летен ден през 1973 г. отивате да се къпете сама в езерото Валден в Масачусетс – прекрасно място, станало известно с колибата, която философът Хенри Дейвид Торо си е построил, за да живее и размишлява на спокойствие. Всичко е налице, за да вкуся миг на пълно щастие. Една красива жена се съблича, навлиза в блестящите води, готви се да се изкъпе… гора, песен на птички, слънце, горещ въздух, хладни води, чудо, чудо на лятото! Красавицата, която се къпе! Пикасо! Матис! Колко произведения и скулптури в световното изкуство са обезсмъртили тази чувствена и идилична сцена?

Носите тъмносин бански от две части. Като свеждате поглед към тялото си, виждате бедрата му, корема, прасците, най-вече корема, да, най-вече корема и после бедрата, ох, този омразен корем, все още твърде, твърде голям, въпреки свалените тринадесет килограма… С две ръце хващате тлъстините, мачкате ги, размесвате ги, опитвате се да ги премахнете, да ги унищожите, най-добре ще е да се унищожите цялата или да се удавите или да умрете.

Да умрете е станало най-скъпото ви желание.

Анорексията измества хистерията

Днес анорексията заема същото място, което по времето на Зигмунд Фройд е заемала хистерията. Съзнателно избрана женска болест, тя засяга най-вече белите жени от повече или по-малко заможните среди, които живеят в развитите и демократичните страни. През ХХ век западната жена се е превърнала все повече в образ за самата себе си. Ден след ден огледалото се изправя пред нея – съдия, с който тя трябва да влиза в стълкновение. Още през 30-те години на ХХ век директорката на списание Мари Клер Марсел Оклер се обръща по следния начин към своите читателки: „Всяка сутрин, още преди тоалета, погледнете се в огледалото, право в лицето и заповядайте на вашите очи да блестят, да се оживят, да се осветят от пламъка, който със сигурност носите в себе си. Това е безгрешно упражнение по самовнушение. (…) Ако го правите редовно, вътрешното ви аз ще придобие навика да се подчинява на заповедите на вашата воля.“ (Вигарело, 216, курсивът мой)

Ключовата дума е „воля“: става дума да господстваш над желанията си, да контролираш теглото си, да наблюдаваш фигурата си, да подчиниш плътта си на разума.

Цифрите завладяват главата ни – идеалното тегло (и нашето, ден след ден), идеалните мерки (и нашите, месец след месец), цените на козметични продукти, размерът на дрехите, броят калории във всяка хапка, която поглъщаме… „За какво друго става дума при новите козметични практики – пита Липовецки, – ако не да станеш „господар и собственик“ на тялото си, да поправиш създаденото от природата, да победиш разрушителните белези, причинени от хода на времето, да заместиш едно получено с едно конструирано тяло.“ (142)

Дори когато се проявява в не толкова патологични форми, манията за слабост е дълбоко залегнала в главите на съвременните жени: на въпроса какви са мечтите ѝ за бъдещето всяка трета американка казва, че иска повече от всичко на този свят да отслабне. По същия начин във Великобритания според едно скорошно проучване на BBC половината от момичетата между осем и дванадесетгодишна възраст смятат, че ще са по-щастливи, ако са по-слаби.

Най-често възприеманото обяснение за тази фикс-идея е, че младите дами се опитват да подражават на моделите за слаба жена, наложени от филмовата и от модната индустрия. Социоложката от марокански произход Фатема Мерниси го обяснява чудесно в една глава от своята книга Харемът и Западът, озаглавена „Размерът 38 – харемът на западните жени“: „Западняците нямат нужда да плащат на полиция, за да накарат жените да се подчиняват, достатъчно им е да пуснат в обращение образи, на които жените им ще се убият да подражават.“ (119) Мерниси цитира Митът за красотата на американската феминистка Наоми Улф (чиито данни трябва да бъдат сериозно завишени, защото книгата ѝ е отпреди двадесет години): „Силни индустрии – 33 милиарда годишно за диетични продукти, 20 милиарда годишно за козметика, 300 милиона за естетична хирургия, 7 милиарда за порнография – се родиха от мината на несъзнателните страхове. В замяна на това те пораждат и моделират колективната халюцинация като в омагьосан кръг.“ (17)

Анализът на Мерниси и Улф обаче има парадоксалното не­удобство да лишава жените от най-малката собствена воля, да ги прави инертна и пасивна маса, която мъжете моделират, както поискат. Истината е, че ние сме ужасно активни в това отношение. „Със сигурност – пише Жил Липовецки – жените подражават на модели, но все повече само на онези, които те смятат, че могат да бъдат възприети и съответстват на представата, която имат за себе си.“ (169) Анорексични и диетофилки, те не се задоволяват с това да имитират тези модели, а ги създават, носят в себе си и ценят високо.

Съвременната мания на жените за външния им вид вече не е свързана основно със съблазняването на мъжете, например с желанието да си „хванеш“ съпруг, за да имаш деца. Тя е станала тревожна и тревожеща. Жените вече се префасонират сами, пред и заради критичния поглед на другите жени.

Феминистките не са съгласни, въпреки че изискват равенство в политически план, жените да продължават да посвещават на тялото си значителна част от своето време и бюджет. Във Франция в апогея на феминистките движения феминистките списания се продаваха в няколко хиляди екземпляра, преди да западнат и да изчезнат. Преливащи от реклами за дрехи, козметични продукти и диети за отслабване, „женските списания“ продължават да излизат всяка седмица в милиони екземпляри. („След 80-те години на ХХ век почти всяка втора жена си купува (женски) списания – уточнява Жорж Вигарело, – което позволява на почти две от всеки три жени да ги четат.“ [228])

Нели Аркан нарича това женски антинарцисизъм, защото той е мотивиран вече не от привързаност, а от омраза към себе си. И води до явления, чиято странност дори не забелязваме, до такава степен сме привикнали с тях. Подиуми на модни ревюта: светлини, безумно концентриране на погледите върху скелетични създания, натруфени с чудновати дрехи, негодни за носене, на безумни цени… Обувки с толкова високи токове, че с мъка можеш да направиш три крачки …

Жан Бодрияр е един от първите, който се ужаси (още през 1970 г., в Консумативното общество) от негативния характер на женската красота в нашите страни: „Хигиената във всичките ѝ форми цели по пътя на изключването една негативна дефиниция на тялото като за шлифован предмет, без недостатъци, безполов, предпазен от всякаква външна агресия и така защитен от самия себе си (…). Хигиенната грижа (…) „заобикаля“ дълбоките фантазии в полза на една повърхностна, тактилна религия на тялото. Като се грижи „с любов“ за тялото, тя препятства всяка хармония на тяло и желание (…). Именно в аскезата на хранителните „диети“ се чете агресивният нагон към тялото, нагон „освободен“ едновременно със самото тяло.“ (223)

Бодрияр добавя, че освен модни съображения този агресивен нагон подхранва едно „саморазрушително и неудържимо, ирационално ожесточение, в което красотата и елегантността, които са били първоначална цел, вече стават само алиби за едно всекидневно, натрапчиво дисциплинарно упражнение“. И заключава: „тялото (…) функционира като опора на две напълно различни от удоволствието логики – императивa на модата, принцип от социално естество, и императива на смъртта, принцип от психологическо естество.“ (224)

Никой друг не е описал толкова силно вътрешното функциониране на анорексичната жена както финско-естонската писателка Софи Оксанен. Героинята в нейния роман Кравите на Сталин е толкова обсебена от храната, която отказва или приема, но после повръща, колкото един монах може да бъде обсебен от сексуалността, която отхвърля. В този роман интериоризираният образ на мъжа – който младата жена нарича „моят Повелител“ – се е превърнал в неин свръхаз, нейна воля, безмилостен съдия на външния ѝ вид и най-незначителните ѝ движения: „Това тяло беше домът на моя Повелител. Не можеше да е моето, защото нямах душа, която да има нужда от плътска обител. Моето тяло беше обитавано от друго нещо, за чието почистване и форма решаваше моят Повелител, който му даде съвършен външен вид. Аз самата не бих могла да живея в него. Моето тяло не знаеше дали е гладно или жадно, дали е уморено или има нужда от вълнена жилетка под палтото. Моят повелител – той знаеше. Моето тяло нямаше желания. Моят Повелител имаше. Но за да удовлетвори своите желания, моят Повелител имаше нужда само от храна.“ (337)^[5]

Тази лудост, превръщането на собственото тяло от жените в умозрителен обект, омразата им към себе си и към другите, свирепото съперничество между жените да приличат на манекените, чийто образ поглъщат ненаситно, е присъща само на нашата цивилизация.

Тялото замества дома

Колкото модерната жена се възползва от своята свобода, за да посвещава по-малко време на поддържането на дома си (различните домакински уреди ѝ помагат за това, пък и е много щастлива, ако партньорът я отменя малко повече в тази дейност), толкова поддържането на нейното тяло я занимава все повече и повече, без да му се вижда краят. Вирджиния Улф казва, че ако една жена не може да пише с неоправено легло, тя никога няма да стане романистка. Ако обаче не успява да пише с неоправено лице? Или с неоправен подгъв на полата си? Или ако има запазен час при фризьора в 16 ч.? Или пък забележи, че е наддала петстотин грама от миналата седмица?

Полезен експеримент – нека всяка жена изчисли времето, което отделя сутрин (и/или всяка вечер), за да се кипри. Да изчисли какъв процент от своя бюджет отделя, за да облече тялото си, да го фризира, да го направи по-слабо, по-мускулесто, да изглади кожата му, да се погрижи за ноктите му, да гримира лицето му, да премахне нежеланите косми, да не говорим за бръчките и тлъстините. Да си помисли за хилядите хора, които участват във всекидневното поддържане на това тяло – тези, които събират в полетата и горите или произвеждат в лабораториите и фабриките необходимите продукти, за да го направят приятно за гледане, за пипане и усещане. Да преброи колко са продуктите на една ръка разстояние в банята, за да подготвят това тяло, ден след ден, за социална видимост. Парфюми, лак за нокти, бижута, обувки, шалчета, сутиени, потници, рокли, ръчни чанти, ботокс… Свят да му се завие на човек от нуждите на женското тяло в нашите страни!

Плодовитостта запада

Една от последиците от раждането на фотографията, рядко споменавана, но от първостепенна важност, е изчезването на образа на майката. Oтдалечени от обектива на фотоапарата или камерата, женската красота и младост вече не са свързани със заплахите, които винаги са представлявали за мъжете – нечистота, болест, най-вече грях…, плодовитост (ще се спра на това малко по-нататък в главата „Да имаш или да нямаш бебе“).

Заедно с телевизията през 50-те години на ХХ в. в западните домове се появява куклата Барби (и Кен, нейната мъжка половина). Произвеждана и разпространявана масово, трайно проникнала във въображението на западното момиченце, Барби ще бъде първата кукла, която символизира не нейното бъдещо дете, а самата нея, жената, в която желае да се превърне. Ето я нарцистичната мания. Момиченцата на три, четири и пет години вече се занимават с това да избират дрехи, аксесоари, прическа и грим за техния длъгнест идол. Малко по-късно те ще продължат тези страстни занимания на компютърния екран…

Кукли-бебета, сервизи за чай – всички играчки, свързани с традиционното майчинско поведение, ще бъдат отречени от феминистките като „заробващи“ и съвременната майка ще се изчервява, когато дъщеря ѝ я умолява да ги купува. Достатъчно е да се обиколи сектора за играчки в някой от големите магазини. При момчетата нищо не се е променило – войната, приключението, науката. При момичетата – въпреки че бонбонено розовото присъства твърдо – съблазнителността в много голяма степен е изместила репродуктивността.

Образът на звездата е създаден, за да очарова, за да поражда мечти и фантазии. Жената, която желае да прилича на нея, трябва да покаже, че е сама и „на разположение“. Показателно в това отношение, дори комично, е изискването към кандидатките в конкурса „Мис Франция“ да бъдат „неомъжени и без деца и да не живеят на съпружески начала“.

По отношение на киноактрисите трябва да разграничим два типа „роли“ – веднъж в списанията и в жълтите предавания те играят на „аз съм такава в действителност“; друг път на екрана те въплъщават една измислена героиня.

В първия случай, ако са бременни, в днешно време се случва все по-често да им предложат пари, за да се снимат голи. Това е истински показ на тяхната утроба. Ако една жена е била оплодена, значи е обичана, и като позволява да бъде снимана бременна, тя излага на показ едно богатство. Детето за нея е нещо като ролекса за нейния партньор.

Във втория случай обаче, тоест в самите филми, явленията, свързани с плодовитостта на хубавата млада жена, продължават да бъдат подминавани мълчаливо. Образите на майката в киното не са млади: именно в зряла възраст, когато вече не бяха „привлекателни“, София Лорен и Симон Синьоре можеха да въплътят прекрасни майки, майки на големи деца. Разбира се, има и изключения – например филмът на Сам Мендес Пътят на промените (2009), в който Кейт Уинслет играе ролята на млада майка на две деца, силно влюбена в своя съпруг и задушавана от посредствеността на американското предградие. На един филм като този обаче се падат стотици други, които показват с a+b, че да бъде красива за една жена означава да има плосък корем, да няма менструация, да не забременява, да не ражда. Ако една актриса е в началото на бременността по време на снимките на филма, тя трябва да пристегне корема и гърдите си… също както навремето в селата момата-майка, която се срамува, че е „съгрешила“.

Защо кинозвездите са по природа стерилни? Вероятно защото актрисата е обект на всички. А когато имате дете, вие сте обект на един (бащата на детето), следователно губите желанието за други, вече не принадлежите на целия свят, по-малко възбуждате… и, разбира се, приходите на касовите филми ще отразят този „спад“. Клаудия Кардинале – сигурна стойност на съблазняването и следователно печалби за филмовите компании – била настойчиво съветвана да скрие майчинството си. Тя се подчинила, като дала детето на майка си и се преструвала до края на живота ѝ, че това не ѝ е дъщеря, а сестра.

А жените, които не са кинозвезди…, подражават на кинозвездите. Подобно на онази политичка, която четири дни след като родила дъщеря, отишла на работа с остри токове и с всички папки под ръка, все повече жени искат да докажат, че от раждането им „няма нищо“.

Майчинство? Нищо работа! Даже е приятно!

Двойната принуда на модерността

Трябва да подчертаем крайната особеност на ситуацията, в която се намираме. След като, от една страна, успя да отдели съблазняването от размножаването, и от друга – да изолира, улови и запечата женската красота в образи, западната иконография вече се стреми френетично да премахне от житейския път на жената всички етапи, с изключение на онзи, когато тя, вече оформена, красива и привлекателна, все още не е станала майка. В миналото този етап е бил много кратък. Занапред и четиригодишните момичета, и жените на четиридесет, и старите дами на осемдесет и четири, се стремят всички – абсурдно, отчаяно, безкрайно – да изглеждат като на седемнадесет години и половина. Най-напред те се опитват да изглеждат по-възрастни, след това по-малко възрастни, отколкото са в действителност. Малко жени се чувстват удовлетворени от своя външен вид, когато стават сутрин.

Докато в традиционните общества е смятано за нормално, дори задължително една жена да се грижи за красотата си, за да стане майка, днес отхвърляме всички етапи на живота освен този на най-голяма продуктивност (между осемнадесет и двадесет и две годишна възраст), от който мимоходом изключваме майчинството (средната възраст на първескините във Франция е двадесет и осем и половина)! Фатема Мерниси е права, като твърди: „булото, изтъкано от отлитащото време, е по-дебело, и още по-абсурдно от булото и контрола на пространството на аятоласите. (…) Този харем е отпечатан в плътта като белег от нажежено желязо от годините, които се изнизват. Не можем дори да му се изплъзнем. Насилието, което представлява западният харем, е слабо забележимо, защото е гримирано като естетически избор.“ (207, курсивът мой)

Субект… обект. Субект… обект. Теоретично нашият успех (подобно на успеха на мъжете) вече се дължи само на нашата конкурентоспособност, воля, интелект. От сутрин до вечер обаче артефактите на нашата култура ни насаждат, че – напротив – той зависи от външния ни вид. Ние твърдо държим да докажем, че сме „хора като другите“, свободни да гласуваме, да посещаваме най-добрите училища, да се домогваме до ръководни постове във фирмите, да получаваме най-добрата работа, да осъществяваме всичките си мечти… Но в предприятията, дори и в най-големите, в университетите, дори и в най-добрите, в баровете, кафенетата, паркингите, на плажа, най-вече по улиците на градовете, мъжете продължават да са мъже и жените – жени, и това продължава да означава две различни неща^[6].

Ето го въпросният double bind, двойната принуда на модерността по отношение на жените. Тя ги изправя пред безкрайни въпроси. Дали истинското ми Аз, питат се те сега, е атавистичната женска в мен, която иска да привлича, да бъде желана и обичана от мъжете…, а мнимото ми Аз – добрата ученичка, добрата гражданка, добрата труженичка, която се преструвам, че съм, за да заблуждавам другите? Или напротив, истинското ми Аз е добрата ученичка, добрата гражданка, добрата труженичка, а мнимото – външната обвивка, повече или по-малко измамна повърхност, която показвам пред хората? Къде е истинското и къде мнимото? До тялото си или до интелекта си се свеждам аз?

Въпреки че идеалът за равенство между половете среща възторженото одобрение на техния разум, по странен начин той влиза в разрив с онова, което изживява тялото им ден след ден… понякога възторжено, друг път ужасяващо.

Възторжено, защото е приятно да ти казват, че си красива (малко жени са нечувствителни на този комплимент), да усещаш, че си част от красотата на света…, пък и защото обичаш – понякога наистина, ако можеш да се довериш – да се отпуснеш, да оставиш своята разсъдливост, критичност, аналитичност и да се оставиш да те понесе, отнесе мъжкото желание. Тъкмо така е в любовта – вече не си никой или си всички жени едновременно, и ти се иска също да се изгубиш, да се залуташ, да се смесиш с рода, да бъдеш обзет от първичната женственост, да, невероятно е да не трябва постоянно да се доказваш, да блестиш, да се застраховаш, да седиш върху своите лаври, да не изневеряваш на принципите си, да си яхнал своите хобита и дипломи. Нямаш желание непрекъснато да бъдеш „индивид“!

Но е ужасяващо, защото, ако си жена, можеш наистина да се изгубиш. Да станеш изгубена жена.

Това може да тласне всички млади жени към сериозна шизофрения.

Манекенът и проститутката

Пол Клодел прояви изключителна пророческа дарба.

Невъзможно е всъщност да не се отчитат промените в живота на западните хора в резултат на безкрайното размножаване на хубавата Елена, на поразителното разпространение във всички домове на снимки с прекрасни млади момичета. Те са гледани, изучавани, описвани, записвани, интериоризирани както от жените, така и от мъжете, както в женските, така и в мъжките списания, по всички телевизионни, компютърни и телефонни екрани. Но при мъжете и при жените не става дума за една и съща „Елена“. В нашите общества се разпространяват два различни идеала на женската красота, чиято единствена обща черта е, че не са свързани с майчинството: Тя и Той решително си обръщат гръб.

Тя: станали в по-голяма степен субекти, жените са се възползвали от това, за да бъдат повече обекти, като довеждат до безпрецедентна крайност трансформацията на тялото си в стока. Спортно, автономно, аеродинамично и без недостатъци, тялото, на което съвременните жени посвещават толкова време, енергия и пари, е тяло на манекен.

Той: промяната в социалния статус на жената се съпътства не от спад, а от силно увеличение на мъжката консумация на пасивна, покорна и благосклонна плът. Пищни форми, предлагани щедро – типът женска красота, който предпочитат да консумират мъжете, е на проститутката.

Така западната жена се оказва в твърде странна ситуация: в името на свободата и в трите случая тя е принудена най-напред да харчи всичките си пари, за да се разкрасява, след това да се смята за равна на своя приятел или съпруг, и накрая да приема, че той мастурбира, докато гледа изнасилвания по интернет.

Учудващо е, че като се стреми да съчетае тези несъвместими предписания, тя не е превъртяла.