„Щом веднъж теоретиците на соцреализма подмениха вековната характеристика на доброто, то логически трябваше да се подмени и вековната характеристика на злото.” Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикувано е в „До моя съвременник“, Есета, част 1 (Фондация „Комунитас“).
Чрез явлението „положителен герой” в т. нар. „социалистическа литература” става ясна цялата абсурдност на партийния догматизъм, който предявявайки претенции за създаването на един невъзможен образ, дълбоко неясен за което и да е живо човешко същество, упражнява постоянен натиск върху хората на изкуството да дирят задгробния дух на комуниста. Сега ще се спра на отрицателния герой. Трябва веднага да кажа, че на пръв поглед отрицателният герой облагодетелства създателите си. Ако при опитите да обрисува образа на положителния герой писателят не може да намери почти никаква подкрепа от страна на действителността (като изключим чудаческите истории), то при работата с отрицателния герой животът във всички сфери доставя най-обилен, често пъти великолепен материал. Това наистина предполага сериозни успехи в пресъздаването на отрицателни явления и техните носители.
Бедата започва пак от диалектическата игра: какво е отрицателно? Ако отново се върнем назад, в цялата човешка история и художествено творчество ще се срещнем с отрицателния герой точно на същите места, където ще срещнем и положителния. Като тръгнем някъде отвъд Ариман и Ормузд[1], Бог и Дявол, и преминем през цялата митология и народен епос навред по света, през песни, приказки, легенди, басни, притчи, ние всякога виждаме вечната двойка на доброто и злото, впримчили се в борба без начало и без край. И във всички стълкновения помежду им, без значение дали те принадлежат към изкуството на ескимосите или на някое племе от Централна Африка, двата образа – положителният и отрицателният, са напълно ясни. Защото напълно ясни са представите за добро и зло. Защото напълно ясни са нравствените категории, така или иначе еднакви за всички хора по земята. В по-голяма или в по-малка степен тези категории са изразени в Божите заповеди. За всички народи и всички хора в цялата човешка история – лъжата, кражбата, измамата, убийството, предателството и т.н. принадлежат безотказно към характеристиката на отрицателния герой или другаря Дявол. В развитието на световната литература Дяволът постепенно заряза елементарното си място на уличен съблазнител, а влезе вътре в човека, където почти едновременно пристигна и Бог, така че от чисто нравствена гледна точка човешкият живот се оказа резултат на тяхното присъствие и непрестанна борба.
Щом като веднъж теоретиците на социалистическия реализъм подмениха вековната характеристика на доброто, то логически трябваше да се подмени и вековната характеристика на злото. И пак отиваме на вече познатата игра – зло е всичко, което е зло за партията в даден момент. В миналото есе ние се спряхме на партията и момента, като установихме, че това са хората, които я ръководят, и че моментът е това, което е нужно на тях.
Така че от партийна гледна точка не съществуват общи вековни нравствени категории, а те се променят в зависимост от нуждите на ръководителите и изискванията на момента. В този смисъл играта вече е много по-сложна. Най-напред злото вчера не ни задължава да го смятаме за зло днес. И злото и вчера, и днес може да няма нищо общо със злото от векове и за векове. Както виждаме в този случай цялата историческа нравствена традиция на хората е изпратена по дяволите, за да се установи една постоянно променяща се практика, която раздава нравствени оценки според това какво е нужно на определена група хора, дошли на власт с единствената цел да продължат да бъдат на власт.
Така човек може да си обясни класическия случай у нас, когато група хора обявяват един от другарите си за предател (при пълното съзнание, че той не е) и го обесват, след което го обявяват за герой, издигат му паметник и присъстват дори на освещаването му. От всяка човешка гледна точка това е най-ужасното престъпление. От партийна гледна точка – изискванията на два различни момента.
След казаното дотук става ясно, че българските художествени творци и в частност писателите са почти напълно лишени от възможността да черпят идеи и материали от отрицателните явления на действителността. И затова съвсем логично на безкръвния, схематичен положителен герой съответства точно толкова безкръвният и схематичен отрицателен герой. С други думи, и двамата герои носят еднакви сиви униформи.
Ето че напрягам паметта си да си припомня поне един-единствен носител на отрицателни черти в цялата наша литература през последните години, но не мога. След образа на Борис Морев от романа „Тютюн“ на Димитър Димов, който се отнася до друго време, не се мярка никаква фигура или дори силует в гробището на съвременната българска литература. „Беше толкова скучно, че и призраците го напуснаха.“
Естествено, това съвсем не означава, че в творчеството на днешните български писатели не се мяркат някакви полусъздания, които трябва да изразят отрицателните явления на времето според горепосочената партийна практика. Ако се взрем по-отблизо в тия писателски опити, ще видим, че носителите на отрицателните черти, както и съществуването на отрицателните явления са записани изцяло в графата – наследство от буржоазно-капиталистическото минало. А пък на мен ми се струва, че като че почти целият процент от отрицателни явления у нас в момента принадлежи на последните 25 години, защото създадената обществена система ги благоприятства и насърчава, както никой друг не е вършил това преди. Но тъй като действителността и нейното преиначаване от съчинителите на социалистическия реализъм е нашата трета и последна тема, на която ще се спрем подробно идния път, нека сега приемем нещата, както са, и потърсим отново отрицателния герой.
Ще го намерите в произведенията на първия том от националното драскачество – при Стоян Даскалов – хитър, прикрил се враг от миналото, който чака момента, за да си покаже зъбите, но, разбира се, зъболекарите от народната милиция му ги изваждат. При Павел Вежинов – врагът е далече по-интелигентен, хитър, корумпиран, егоист, безсърдечен, който, ако не е шпионин или диверсант, е същество, чуждо по биология на светлите идеи на комунизма; при Андрей Гуляшки[2] – платен агент на чуждото разузнаване или гражданин, който не иска да признае, че светът се е променил; при Любен Станев[3] – бивш човек, който продължава да отстоява себе си срещу действителността, или невъзвращенец в чужбина, който тъгува по родината си и я ненавижда; при Божидар Божилов[4] (в драматургията му) – сладострастник или нещо като поет-лумпен; при Драгомир Асенов и Климент Цачев[5] – болезнен честолюбец и кариерист, готов да мине през всичко, за да се докопа до нов пост; при разни други писатели – крадец на народна собственост или главозамаяна спортна звезда, или директор на предприятие, който хитрува с плановете и лъже държавата, или просто граждани, които не искат да строят социализма, бивши царски офицери или политикани-адвокати и т.н.
При по-сериозните писатели отрицателният герой също има свое място, макар и много особено, разбира се, доста откъснато от конкретната действителност. При Николай Хайтов отрицателният герой се явява като бездушен бюрократ или същество, чуждо на чувството за красота, при Йордан Радичков – бесовете, които тласкат хората да гонят и свалят балона,[6] и времето, което застава срещу Иван Ефрейторов[7], при Никола Русев[8] и Иван Радоев – хората, които не разбират и не искат да разбират никого около себе си, жертви на предразсъдъци, при Блага Димитрова – продавачите на идеали. Може би най-свързан с действителността и най-актуален е младият поет от Бургас Недялко Йорданов, при когото отрицателните герои принадлежат към чисто съвременното понятие „горе” и са носители (доколкото им е позволено) на израждането на епохата.
Не е нужно, нито има възможност да се прави изчерпателен списък на отрицателните рожби на българските писатели. По-важното е да се проследи техният характер и връзка с действителността.
Веднага се вижда, че първата група членове на Съюза на българските писатели, към които можем да прибавим поне още двеста имена, се опитва да пресъздаде отрицателните образи точно според предписанията на партийното ръководство. Диверсанти, шпиони, бивши хора, подведени от врага крадци на дребно, бегълци зад граница – това е, така да се каже, „художественото“ пренаписване на лошо написани статии от „Работническо дело“. Всички тия писатели – от Стоян Даскалов до Любен Станев и всички като тях, очевидно дълбоко не вярват в това, което пишат, и го вършат по чисто търговски съображения. Конфликтите са съшити с бели конци, образите са стереотипни и банални, и дори самите схеми бледи и безинтересни. Това е, нека кажем, „литературно производство по поръчка“, което няма нищо общо с действителността, бяга от действителните конфликти на времето или ги заобикаля страхливо.
Втората група писатели, които се опитват, доколкото силите им позволяват, да бъдат верни на таланта си, са свързани с живота далече по-интимно и по-творчески. Въпросът при тях за изобразяването на отрицателните черти на времето се свежда до жестока, често пъти непосилна борба да се заобиколят партийните бариери и да се срещне човекът, живият човек. За разлика от житейските срещи, литературните са много трудни. И затова всеки от тях е тръгнал по различен път към отрицанието на злото в наше време. С ясното съзнание, че е почти невъзможно писател в България да напише истината за това, което го заобикаля, тези писатели се опитват да намерят пътя на алегорията, езика на Езоп и всички ония чудни възможности на двусмислието или многосмислието. Затова бюрократите от „Пътеки“[9] на Николай Хайтов не са само прости чиновници, те проектират зад себе си една от най-ужасните черти на българското съвремие – бездушието. Затова целият великолепен Раблевски поток на Йордан Радичков ни звучи невероятно съвременно, макар и отдалечен в свое време и свое пространство. Затова болезненото съзнание на Боян Дарев от едноименната новела на Любен Дилов[10] не конфликтува с характера на един човек, а с характера на цяло общество, затова бягството на едно момиче в „Автостоп“[11] на Иван Радоев не е бягство от дома на родителите, а бягство от дома на системата, затова „Лавината“ на Блага Димитрова не е от сняг, а от нещо далече по-страшно и съвсем не бяло.
Но както вече казах, въпреки безспорните си литературно-художествени достойнства дори тези произведения са прекалено обобщени, без да отразяват живота в ясна, дневна светлина. И може би тъкмо тяхната алегоричност ги спасява. Така че пак стигаме бариерата. Ако трябва да резюмираме партийния канон за отрицателния герой, ще трябва да отбележим:
- Отрицателният герой не е комунист.
- Отрицателният герой не е продукт на режима.
- Отрицателният герой не е ръководна фигура, по-голяма от началник на управление или директор. Което означава, че няма отрицателен герой министър, член на политбюро или секретар на партията.
- Отрицателните прояви са резултат на съпротивата на старото срещу новото.
- Отрицателният герой не може да нанесе непоправими пакости на комунистическото общество, следователно не бива да се надценява неговото значение.
За всекиго е ясно, че с тези ненаписани, но добре познати закони на литературната цензура изведнъж се обявяват за „табу“ почти всички интересни и значителни отрицателни явления у нас. Дори опитът на някои писатели да се опитат да разкритикуват действителността през прозореца на комунистическите идеали, съпоставяйки идеал с действителност, беше категорично и най-грубо потъпкан. На партийното ръководство съвсем не изнася съпоставянето на действителност с идеали.
Така че, ако вие сте български писател и жадувате да се посветите на борба с отрицателните явления, можете да търсите прототиповете на отрицателния си герой между продавачите в Плод-зеленчук, които крадат по един картоф или един морков от всеки чувал, или между продавачите на кисело мляко, или при небрежни работници, алчни съпруги на дребни чиновници, мънички провинциални бюрократи, завистливи селяни. Във вашата рибарска мрежа за отрицателни явления можете да ловите само дребна хамсия или цаца, но Господ да ви пази, ако случайно уловите някой едър партиен шаран. Ще ви вземат рибарската книжка. А най-добре е въобще да не ходите на такъв риболов, а да си седите в чудесното кафене на Съюза на писателите на улица „Ангел Кънчев“ 5 и да си говорите за Черноризец Храбър. Вие, нямате право.
Преди време известен български писател беше възкликнал пред първия гражданин на страната:
„Вие знаете ли, че писателите Хикс и Игрек са политически мошеници и литературни шарлатани?“.
На което първият гражданин беше отговорил:
„Ние добре знаем, че те са политически мошеници и литературни шарлатани, но в настоящия момент те подкрепят нашата линия, а за нас това е най-важно“.
Цитатът ми е съвсем точен и мнозина в България го знаят. Той изяснява напълно това, за което става дума.
Но ако отново хвърлим поглед към празното място на т.нар. отрицателен герой, рожба на нашата съвременност, ние наистина можем само да съжаляваме. Има един факт, който никой не може да оспори. Българската действителност роди може би най-забележителните, остри, интересни конфликти, някога появявали се в нашата история. И съответно тази действителност отгледа такива луциферовски отрочета, че наистина е жалко да се пропусне литературното им увековечаване. Не е въпросът за полуинтелигентни нещастници, които заемат много високи постове, или както се провикваше един гражданин: „Не говорим за луканкаджиите“, а за онзи изключителен свят на бушуващи дяволски сили, на силната карикатурна картина на напъните да се промени светът с насилие, което не е нищо друго освен личната необходимост на личните бесове, влезли в хората. Купища от безсмислени страдания, убийства, опустошаване на нравствени стойности, натиск, какъвто историята не познава в името на някакъв идеал, който вместо да отведе човеците в царството на доброто, ги натиква в ада.
Никой никога няма да прости на българската литература, че се е скрила от времето си.
На главната страница: кадър от филма „Неспокоен път“, сценарий Ст. Ц. Даскалов (по романа „Своя земя“ на Ст. Ц. Даскалов).
[1] Ариман – бог на злото в зороастризма, основен противник на Ахура Мазда (Ормузд), който пък е бог на доброто. Б.р.
[2] Андрей Гуляшки (1914-1995) – български писател, заемал редица отговорни постове след 1944 г. Автор на романите „МТ станция”, „Село Ведрово”, както и на цикъла романи за „борбата на тихия фронт”, свързани с образа на контраразузнавача Авакум Захов. Б.р.
[3] Любен Станев (1924-2009) – български писател, лекар по образование. Автор на романите ”Заледеният мост”, „Софийска история” и на шесттомната „Сага за Салабашеви”. Б.р.
[4] Божидар Божилов (1923-2006) – български поет и драматург. Автор на стихосбирките „Агитатор”, „Димитров”, „Венец пред саркофага на Сталин”, както и на пиесите „Бреговете на любовта”, „Доктор Донкин” и др. Б.р.
[5] Климент Цачев (1925-1996) – български поет и драматург. Автор на повестите „Момчетата станаха мъже”, „Шест делника и един празник” и др. Б.р.
[6] Става дума за новелата на Радичков „Привързаният балон”, в която спора за притежанието над паднал авиационен балон скарва две села. Б.р.
[7] Иван Ефрейторов – герой от новелата на Йордан Радичков „Последно лято”, останал да живее сам, в белосаната си къща край язовира, на чието дъно се намира неговото село.
[8] Никола Русев (1932-1990) – български драматург и сценалист. Автор на пиесите „Старчето и стрелата”, „Двоен креват за Адам и Ева” и др.
[9] „Пътеки” – разказ на Николай Хайтов от сборника с разкази „Магьосникът от Брезе”, София, Профиздат, 1967. Б.р.
[10] Фантастичната новела на Любен Дилов „Почивката на Боян Дарев” (1961) се ползва с голям читателски успех и му носи редица литературни награди. Б.р.
[11] Едноактната пиеса на Иван Радоев „Автостоп” (1967) е екранизирана като мюзикъл през 1971 г. от режисьора Никола Петков по музика на Борис Карадимчев. Б.р.
