В края на 2019 г. Националната българска телевизия прекрати договора с „Умно село“. Поредицата, дело на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов, заедно с техните екипи, представлява филми портрети на доказани фигури от високата култура в България.
От 1998 г. досега „Умно село“ показа около 200 филма. Защо опитът за неговото унищожаване е особено тревожен? Не е ли той пореден епизод от лова на гонка срещу носителите на ума и духа през сезон 2019?
Общо погледнато, да. През 2019 г. уж обществената държавна телевизия с ударни темпове съкрати дистанцията между себе си и масовите частни телевизии. В тях място за висока култура няма „по дефиниция“: интересът към нея е набеден за „статистически безинтересен“. На теория БНТ няма право на подобни сметки, на практика обаче тя следва вече съзнателно избистрената правителствена програма по неутрализиране на тази култура.
В действителност това става от една страна чрез „обезвреждането“ на малкото останали предавания в сектор „Култура“ чрез агресивното им „актуализиране“, тоест вкарване на всички културни нива в един общ текущ хоризонт. От друга страна, то се прави чрез пряко премахване на ефирните пространства, в които високата култура би могла да се изказва на собствен език. Така се неутрализира нейното настояще и бъдеще. Ударът срещу „Умно село“ е с особен характер: той е покушение срещу паметта ѝ.
Формулата му предполага представяне на личности, доказали се чрез дълъг ред от силни постижения, носители на дълготрайна творческа биография. Жизненият им път е възможен единствено чрез вписване в глобална традиция, отвъд географските граници и конкретните исторически времена. Те са „роднини“ от особен тип. Родството в духа е различно от даденото по родова история, от която следват локални фиксирания, поколенчески профилирания, разните утежнявания или привилегии, унаследените социални стратифицирания. Става дума за фамилия от „разночинци“.
От самото си начало европейската култура разгръща и поддържа механизми, благодарение на които интелектуалното формира самостоятелен социален ред, различен от този на политическото, клерикалното, военното, механично производственото и т.н. Този ред гарантира автономия на знанието и творчеството. Общественото признание, утвърждаващо авторитета и ценността на „пазителите на смисъла“, е една от основите на трайно успешните общества.
Сегашното българско общество доказуемо не е сред тях. Доскоро хаотичният огън срещу духа и ума днес е канализиран в официална държавна програма. Способен съм да обоснова твърдението си чрез продължителни анализи на тактическите действия, прокарвани от министерствата на културата и образованието. Дали обаче тази програма има и стратегически характер?
Вместо подробни аргументи, ще предложа само един – знаменателен – цитат. Пред заседанието на Министерския съвет на 27 декември 2019 г. министър-председателят произнася ключово: „Висшето образование бълва пиари, политолози и социолози, а няма хора в производството“. Оставям без коментар до какво са сведени в главата му хуманитарните и социалните науки, заедно с изкуствата. По-важно е друго. „В масовото разбиране на управляващите политиката е битово опредметяване на текущи предимства“, отбеляза наскоро Тони Николов. За това става дума.
Тоталното свръхнадценяване на „производството“ (директното „опредметяване на текущи предимства“) е директива за организирано устройване на разпад на високата култура в България. Нарочно не казвам „на високата българска култура“. Нивата на талант и ум, за които говоря, не се затварят в национални или държавни граници. Тяхното осъществяване в днешните условия на комуникация вече никак не зависи (или зависи в много по-малка степен) от правителствени прищевки. Пораженията са въпреки това сериозни.
В едно интервю от декември 1993 г., разговор на Димитър Вацов с Цочо Бояджиев и мен, се появи въпросът какво даваме на студентите си. „Кураж“, отговори веднага Цочо Бояджиев („За думите и мълчанието“, в: Литературен вестник, 20-27.12.1993). Кураж, че може да се живее и така – с ценностите и постиженията на високата култура, да се живее достойно, осъществявайки ги и осъществявайки се чрез тях. Този кураж е и привличане в дългата традиция на високата култура, причастяване към нейната памет.
Разпарчетосването на културната памет е доказано успешно оръжие за нарушаване на културния континуитет. То е ефективен разрушител на културната нормалност. Българската история през последните 140 години познава няколко „революционни“ сривания на тази нормалност. Особено травматично бе предпоследното, започналото от средата на 40-те години на ХХ век.
В България все още работят креативни хора от няколко поколения, изпитали на гърба си резултатите от разкъсването на приемствеността – фундамента на всяка висока култура. Те все още носят белези от усилията, положени по обратното свързване на разкъсаното. Сегашната политическа машина осъществява поредното покушение срещу културната традиция в България.
Вземат се мерки за унищожаване на европейския код. Негов съществен елемент е разколебаването на моментно наличното, проблематизирането на неговото представяне като неизменно, „абсолютно“, едва ли не „природно“. Един код, основан върху историята, свободата и знанието. Не ще и дума, той е генератор на продуктивно безпокойство. Българите обаче могат да бъдат спокойни – в местните ловни полета отстрелването на умното село продължава.
