Закрилникът на нашия народ, почитаният от всички ни св. Иван Рилски напуска света, оттегля се в отшелничество и се заселва в Рилската пустиня. Заживява в онази пещера, през която мнозина суеверно сме се провирали, за да узнаем дали греховете ни ще бъдат простени. Около него са били зверовете, дивите животни, вълците, мечките. Хранел се е с корени, с плодове, с треви, с каквото намери. Какви дрехи е носел, как се е отоплявал в мразовитите дни и нощи, можем само да си представяме. Започнем ли да мислим за живота му, ни става толкова мъчно за нашия собствен. Но примерът му днес ни показва, че Бог не живее в ръкотворни храмове, а храм е всяко място, където има вяра.
Ето, дойде време, когато можем поне една хилядна част от неговия подвиг да понесем и ние, подкрепяни от неговите молитви. Защото днес дивите зверове около нас са статистиките на заразените и умрелите. Аскезата ни са зачервените ни от плач очи пред телевизорите вечер. Рикащите лъвове в нашите домове са мъчителното сбогуване с бившия ни вече свят, който единствено познаваме и неизвестността пред новия свят, който все още не познаваме.
И ако това изпитание е неповторимо за един писател, очарователно за един мистик, несъизмеримо с нищо друго за един философ, то за един родител този период е изпълнен със сковаваща, смъртна тревога и страх. За една майка тези дни са дните на среща със стареца Симеон, но не когато той издига Младенеца ѝ и изрича паметното пророчество, а когато ѝ предсказва, че меч ще прониже сърцето ѝ. Над децата ни, над техните родени или все още неродени деца е надвиснал този меч, и сега и ние няма как да не сме изплашени и скръбни. Скръбни сме, че дори погребенията на нашите близки се извършват в самота. Но търпим тези лишения в името на живота.
Предстоят ни неизречимите дни на Христовите страдания, когато сме призовани от обичния ни патриарх, от някои митрополити, само от някои, да останем по домовете си, да усилим молитвата си, да отдадем своя малък дан в опазването на хората около нас и здравето на свещениците ни, които продължават всекидневното богослужение. Надяваме се, че оставането у дома ще ни бъде отчетено от милостивия Бог като нашата минимална лепта към Него, като кратко отшелничество в духовната пустиня на неизвестността, която така или иначе ни предстои да пребродим. Заключваме се в скришната си стая и се молим на нашия Отец, Който е на тайно, и се надяваме нашият Отец, Който вижда в скришно, да ни въздаде наяве.
И по този начин няма да потъпчем и да се подиграем с усилията на хилядите лекари, полицаи, служители в аптеки, магазини и всички хора от първа линия, които ежеминутно рискуват своя живот, за да опазят нашия. Българският народ винаги е имал здрав инстинкт към оцеляването, към умението да се преминава през катаклизмите.
В моменти на изпитание инстинктите са важни колкото и разума, колкото и вярата. Сега трябва инстинктът да пробужда разума ни, а разумът да пробужда вярата.
Тази година Виа долороса в Йерусалим е пуст, докато ние, в нашето отшелничество в скришната си стая, вървим през Страстната седмица по пътя на болката. Тази година повече от всякога успяхме да преживеем мистичното слово на свети Силуан Атонски: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай!“
