Начало Идеи Гледна точка От диамата до Бога
Гледна точка

От диамата до Бога

3194

За да изпреваря задаващите се още със замисъла на настоящия текст обвинения в тенденциозност, бързам отново да уверя, че аз съм в еднаква степен и в еднакъв смисъл и антикомунист, и антинацист. Степента е еднаква, защото и двата режима ме отвращават еднакво, а смисълът е общ, защото в немалкия ми вече живот, по-голямата част от който изживях като православен християнин, стъпка по стъпка стигнах до извода, че най-подобаващо е в нелекия си път по дъгата на тази и стара, и млада, и вечна земя човек да бъде воден не от идеологии и политически доктрини, а от онези извечни, от онези фундаментални морални ценности и начала, върху които е изградена цялата ни християнска цивилизация. Тези ценности и начала, които са активно и пасивно противодействие на всеки ляв или десен политически екстремизъм, имат за мен непоклатимо върховенство, те са мой биографичен пътеводител и аз се придържам към тях неотклонно. Е, невинаги неотклонно и не съвсем неотклонно, а с мимолетни попътни уклони и забежки – греховността (поне в едно от нейните формулирани от декалога проявления) не ми е чужда, слабата ми людска плът не е чак толкова неуязвима за порока, колкото бих желал тя да бъде. Но поне толкова неотклонно, колкото ми стигат силите на раб Божий, се старая да бъда подвластен на Вечната книга и нейните лимити. А е така не защото някаква външна сила иска това от мен – иска го душата ми, а в душата си човек трябва да се вслушва – душата му знае повече от него. Казаното ще рече, че става дума не за външен, а за вътрешен императив, за субективна необходимост, равнозначна на свободен съзнателен избор. А когато изборът е собствен, свободен и съзнателен, и решенията са убедителни.

Възпитаван от родното социо комунистически, пък и произхождащ от комунистическо семейство, че и от комунистически род, на юношески години аз не можех да бъда друг, освен материалист – личността е малко или много детерминирана от средата, към която в моя случай се добавяше и генетичният, наследственият фактор. Пък и обсадилият ме отвред комунизъм бе атеистичен – далеч по-враждебен, по-нетърпим към Христа от нацизма. Ето защо Бог за мен не съществуваше изобщо – не съществуваха дори божества. Всяка религия в моето подрастващо съзнание бе по марксистки опиум за народите, а аз бях съставна част от тези народи – потенциален реципиент на опиума бях. Пък и в часовете по основи на дарвинизма другарката Йотова ден след ден ни обясняваше, че човекът е произлязъл не свише, а от мирогледната маймуна на Енгелс. Ние ѝ вярвахме (на другарката – не на маймуната) – не на последно място, защото беше красавица от главата до петите, а по силата на възрастта нас ни тресеше неудържимо хормонът. Пък и ежедневно Ленин, който, без да е красавица и без да разтриса хормона ни, проклинаше на висок обществен глас от саркофага по дружинни и съюзни събори попщината. А ние бяхме задължавани да повтаряме хорово проклятието. Църквата ни бе анатемосана ведомствено от Партията-ръководителка, черквите бяха де факто недостъпни, а по партийно-политически лагер-школи и учебни години всезнаещи лектори от отдел „Агитация и пропаганда” към Цека на БКП и на Комсомола ни уверяваха неуморно, че цялото човешко битие – от праисторическата каменна брадва, та чак до гения на Айнщайн – е продукт на взаимодействие на елементите, а всички ние сме щастливо механично съчетание на атоми и молекули, тръгнали от първичната локва с лъжекрачката на родоначалната амеба и стигнали чак до електричеството. Генетиката, а покрай нея и кибернетиката бяха по съветски образец официално провъзгласени за буржоазни лъженауки, а блестящите руски генетици и кибернетици бяха разхвърлени от КГБ по необятните острови и разклонения на Архипелаг ГУЛаг, откъдето много така и не се завърнаха. Всичко това направи Господ Бог не просто и само нежелан – Господ Бог бе недопустим и опасен, в онези озверени години по-безопасно беше човек да се сдружи с бандит, отколкото с Господа Бога. Но не поради страха от санкции, колкото и основателен да беше той, младувах аз, отлъчен от Първосъздателя, а поради неустоимия чар на другарката Йотова, която ни преподаваше основи на дарвинизма или, казано по-откровено, дарвинистично богомразие. За мен двубоят между Дарвин и Христос не бе толкова важен – важно, вълнуващо беше, че докато младата учителка преподаваше, пищната ѝ плът пълнеше очите ни и пораждаше в духа и в плътта ми мои си Радини вълнения. Партията си интерпретираше по свой собствен, по партиен си начин Дарвиновото наследство, а че сам Дарвин е бил дълбоко вярващ християнин другарката Йотова така и не ни каза. Ние долавяхме манипулативността в подхода ѝ, но как може човек на нашите шестнайсетина години да не повярва на толкова ненагледна красота, която обезпокоява и направо за гърлото хваща! Така поради един внушаван и подхранван от уроците на другарката Йотова неумолим и искрен вътрешен скептицизъм, който тя окачествяваше не като псевдонаучен, а като научен, и аз не можех да си представя първосъзданието като дело на Първосъздателя, първосъздал и мен, и другарката Йотова.

Другаруването ми с Всевишния тръгна години по-късно, чак след като другарката Йотова напусна средношколската ми младост, а аз започнах да се догаждам, че ако чрез участието на Бога този свят не може да бъде обяснен, още по-необясним става той без Неговото участие – в истински абсурд се превръща. А да живея в абсурд аз не исках – подобно местожителство и мен самия в абсурд превръщаше. Започнало с тези две (светската и Божията) необяснимости, другаруването ми с Горните сили бе неотлъчно придружено от другаруването ми с Асен Игнатов, чийто рожден ден се задава на хоризонта. Надявам се да го почетем подобаващо и на страниците на настоящия форум, но сега думата ми е за абдикирането на другарката Йотова от светогледа ми. Участието на снажната другарка Йотова краси и до днес спомена ми, но сега говоря за прехода от нейното неотменно участие към безучастието на Дарвин, към участието на Бога в съдбата на Асен и към участието на Асен в моята съдба. Много участия, много безучастия и много съдби се натрупаха, но какво да се прави – и цялото ни мироздание е съвкупност от посменни участия, безучастия и съдби.

Дали и доколко всичко, което ще разкажа, е наниз от случайности, или поредица от закономерности, не се наемам да съдя, но когато през средата на 60-те ме приеха за редовен (имаше и нередовни такива) студент във Философско-историческия факултет на Софийския университет, курсов ръководител ми стана главен асистент Асен Игнатов. Курсът ни бе само десетина души, а малобройността му ни сплотяваше. Така неусетно се сприятелих и със само десетина години по-големия от мен Асен – неусетно се сприятели и той с мен. Двамата си бяхме любими: той стана мой любим преподавател – аз негов любим студент станах. Разбира се, от преподавателската катедра Асен не хвалеше Христос – за подобни хваления тогава линчуваха публично. Но колкото повече се сближавахме, толкова повече Асен разкриваше скритата си същност на официален материалист и неофициален боголюбец. Знам, жив свидетел съм колко мъка, колко усилие му струваше да проклина явно Богочовека, а тайно да се прекланя доземи пред Него. В крайна сметка с времето тази му ежедневна драма, тази изнурителна битка със самия себе си, това му двулико битие между гражданския регламент и собствената му сетивност, мъката да съчетава ден след ден двете (конюнктурната и Божията) несъвместимости в една, макар и философска душа така го изтерза и умори, че го прогони от най-добрия от световете – и то безвъзвратно. А заедно с него прогони и мен – неговия ученик и следовник, придружил предано гуруто си в прехода между световете. И двамата избягахме значи от умора, от гражданска умора, породена от дългосрочната битка между двете споменати несъвместимости и нашата несъстоятелност да си намерим място в пролуката между тях.

Дълго преди да хукнем като Червената армия през Втората световна война на Запад, преди да побегнем едновременно по един безумен начин от Народната Република, Асен вече ме бе зарибил – изхвърлил бе дума по дума прогресивната Енгелсова маймуна от съзнанието ми и бе настанил там собствения си християнски Бог, превърнал Го бе и в мой. Тази трансформация се дължеше не само на сладкодумието на Асен – колкото и несъмнено да бе то. В нея принос имаше и учебната програма на университетската ми специалност. Аз бях дошъл в алма-матер да уча древна и нова философия, антична и съвременна мъдрост да трупам копнеех, а алма-матер изневиделица ме обсипа и засипа с партийна идеология. Да детронираш най-древната наука, майката на всички науки да детронираш и да я превърнеш в партийна слугиня, не е шега работа, но учебните програми на Философско-историческия факултет го постигнаха с желязна ръка. Малограмотни лектори с академични титли ни преподаваха семестър след семестър дисциплини (науки не бих ги нарекъл) като диамат, исмат, научен комунизъм, политикономия, история на БКП, история на КПСС, гражданска отбрана. Цялата тази необозрима гмеж беше така далеч от научността, както здравето от болестта. Всички тези доктринерски лекции и упражнения не успяха да грабнат и за миг сърцето ми – грабна го Асен, който в многобройните ни живописни разговори по софийските кръчми и кръчмици за Бога и света чрез чаровната си реч реабилитира философската наука, върна ѝ научността, освободи я от господството на статуквото, прочисти я от ненавижданата идеология, изтръгна я от робството на партийните апаратчици, чийто академизъм се съдържаше единствено в преподавателските им титли, премахна от плътта ѝ всички неблагородни полепи, за да блесне тя в ненагледния си античен блясък. И то за цяла вечност – от 41-ва аудитория на СУ през полосата на „Гранични войски”, през диващината на дивия Запад, през родната демокрация, през последвалата я декомунизация, която пък бе последвана от рекомунизацията, та чак до ден днешен – предизборния ден на неокомунизацията. 

Всъщност не само мен очарова навремето Асен – очарова и целия ни курс, и съседните курсове дори. Защото той бе явление, истински феномен бе. В сивотата и пустотата на идеологизирания ни до неузнаваемост факултет неговата артистичност, духовният му аристократизъм, колоритността му, невероятният му български, а покрай българския и два-три западни езика, го открояваха от чугунената неосталинистка посредственост, която владееше факултета, правеха Асен не само изключение – уникум го правеха. Той преподаваше логика със словесното изящество на античен ритор – както може би бащата на логиката, Аристотел, е преподавал. Всички ние, недоучилите провинциалистчета, го слушахме така, както според Вазов простите селяни и бъдещи въстаници са слушали Дякона – с трепет в сърцето и със зяпнали уста. За съжаление, със същото внимание го слушаха и немалкото куки сред нас. След което не нашата ненаситна любознателност – техните конспиративни доноси предрешиха изхода от боя. Доносите и арестите прогониха скоропостижно и Асен, и мен през девет земи в десетата – право в бърлогата на класовия враг, сред хищните капиталистически акули чак ни натириха. Където, отново рамо до рамо (аз го поканих за редовен сътрудник на водената от мен културна програма „Контакти” на РСЕ), започнахме да клеветим в един глас по българоезичните западни радиостанции Народната власт. Тя пък ни отвърна с дългогодишни затворнически присъди – слава Богу, задочни, неизлежани от нас и до днес. (Впрочем излежани, излежавани многократно, но не в тресавищата на Белене, а по плажовете на големите международни курорти.) Защо и как се случи това, ще разкажа обаче нейде след месец на рождения му ден.                                           

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора