Кой и как чете Сервантесовия „Дон Кихот“ днес у нас? Съвременният български роман – употреби, експерименти, постижения.
Първата дискусия от Софийския международен литературен фестивал 2015 беше в края на ноември в Литературния клуб „Перото“ в НДК. Участваха проф. Инна Пелева, Борис Минков, Йордан Ефтимов, модератор беше Младен Влашки. Още в началото той подчерта, че въпросите за днешния български роман могат успешно да бъдат зададени през историята на испанската литература. Представяме ви част от изказванията и тезите на участниците, които са литературни критици и теоретици. Всички те разсъждават за днешното романово писане през традицията на „Дон Кихот“.
Младен Влашки
„Защо всички големи теоретици твърдят, че началото на модерния роман е Сервантесовият „Дон Кихот“? Според Милан Кундера роман е онзи текст, който постоянно проблематизира нашето битие. Ето това всъщност прави Сервантес, когато решава да напише рицарски роман, който не е рицарски; когато въвежда герой, който се опитва да реализира визиите си от литература в живота. Тази двуплановост на света става ясно видима и бива проблематизирана. Как е стигнал до тази форма Сервантес?…
Сервантес работи с пародията, тя му позволява да осъществява онези принципи, които днес наричаме постмодерни. В „Дон Кихот“ са вплетени много други текстове. В днешния български роман това се прави насила или не се прави, защото няма познание.
В „РоманОлогия ли?“ си дадох труда да проверя колко са българските автори на романи в периода от 2001 до 2014 г. и успях да съставя списък от около 2000 автори. Като се има предвид, че някои са написали по 30-40 романа, нещата стават много сложни. Първият голям въпрос е дали цялата тази огромна продукция функционира като роман?…
Голямата игра на повествователни перспективи в „Дон Кихот“ става възлов проблем за цялата игра на литература през следващите векове. Българският роман е доста беден в тази игра. В романите, за които говорим в последните години, като „Възвишение“ на Милен Русков, „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, „Нобелистът“ на Елена Алексиева, точно тази игра, гласовете на онези, които изграждат многообемния свят, са неочаквани, разнообразни, силни. Докато бързата литература говори всичко с един и същи глас. В този смисъл начините, по които говорят романите на Теодора Димова, са изключително впечатляващи.
По какъв начин чуваме всички гласове в света, как ги вплитаме? Ако погледнем през тази призма съвременния български роман, виждаме изключително големи проблеми.
В българската литературна традиция още от Възраждането говоренето през един човек, който създава исторически разказ, остава в много силна степен модел на романа. Световните автори не виждат в тази традиция началото.
Погледът през иберийската литература от XVI век, през пикаресковия и Сервантесовия роман, ни откриват няколко много големи лупи, с които можем да гледаме днешния български роман.“
Проф.Инна Пелева
„Дон Кихот“ много отдавна не е равен на себе си. От „Дон Кихот“ насетне романът е бил какво ли не, изглеждал е по какъв ли не начин. Това, което на мен ми се струва особено важно: до каква степен, колцина от съвременните български автори на романи имат чувството за познаване на типологиите, на моделите, на схемите на романите, до каква степен това е рефлексивно отиграно, до каква степен е плод на някакъв вид образованост?
„Дон Кихот“ е, най-общо казано, текст, писан върху други текстове. В съвременната ситуация на българския роман виждаме, от една страна, текстове, които се отнасят към други текстове, и това е една красива игра, а от другата страна е романът като касаещ живота. Дали романистът тръгва, за да каже за живота ни, или тръгва да ни каже какво е чел и по какъв начин прочетеното прави идеята за собствения му живот? Струва ми се важно, че играта текст – текст, специално в зоната на опита да познаваме времето между 1944 и 1989 г., е в по-слаба позиция от произведенията, които директно се опитват да боравят с живота…
„Дон Кихот“ е на 400 години, романът и времето при нас са специфично отнесени поради обективни дадености. Колко от романите на 90-те можем да си спомним? Наистина ли не е имало романи? Дали не би трябвало да мислим за връзките на сегашните текстове с писаното през 70-те, 80-те години? За мен е странно колко неартикулирана памет имаме за времето преди 90-те. Струва ми се, че романът все пак започва да набавя усет за историчност на битието ни. Започва да сглобява специфичен разказ отвъд историографското, отвъд вестникарското – разказ за това кои сме, какви сме и защо сме такива.
Романът „Дон Кихот“ не е равен на себе си и заради грамадните критици и тълкуватели, които са направили от него мит, икона, национален символ. Дали българският роман не изглежда недоимъчен заради несвършената работа на критиката? За мен са важни две критически постижения: Петър Величков направи от Яна Язова това, което тя е в момента, а Деян Енев с поредица от жестовете измъкна от небитието роман като „Калуня-каля“ и го направи сегашно събитие. Има възможности критиката да работи много по-здраво за това някои текстове да се превърнат в много важни, в нещо много повече от себе си.
Съвременният български роман е зависим от тежката машинария, каквато е образователната система на държавата България. Със сигурност в учебните програми от началото на 80-те години Йордан Радичков, Блага Димитрова се изучават в гимназиалния курс. Очевидно няма кой знае какъв скандал в това да се приеме идеята, че и най-нова българска литература може да попадне в училищата.“
Борис Минков
„Искам да добавя няколко детайла по отношение на това колко са решаващи липсата в наше време на поглед като Сервантесовия. Романът от традицията на Сервантес е нещо, в което можеш да се изгубиш – заради техниката, заради вставените истории… Това е перспектива, която е ключова за днешния дефицит в българската литература, тя има отчетливо отношение към медиите, на първо място тук става дума за книгата. Сервантес непрекъснато мисли своя текст като книга, която е многогласие от други книги, от други образци. Такова отношение към медиите в българската литература няма. На второ място са по-комплексни медии като известността, един от основните проблеми във втората част на „Дон Кихот“ – какво означава известността, що за капитал е тя? Съзнание за художествения текст като медийно пространство, това е в посоката на диалогизма, за който говориха колегите.
За отношението към съвременната българска литература като жива и необходима за четене и целенасочено изучаване – нямам никакви страхове кой съвременен автор ще влезе в учебната програма. Както Сервантес ни учи, литературата работи с екземплуми, с примери. Т.е. всякакъв текст може да бъде изучаван, въпросът е да е съвременен, точно поради тази Сервантесова игрова култура по отношение на другия. Нека да дойде, ще го прочетем и ще отсъдим.“
Йордан Ефтимов
„Това, което романът на Сервантес ме кара да си мисля – когато говорим за роман, ние всички имаме предвид едно нещо, което обаче се свеним да наречем, и то е свят. Дали този свят ще е буржоазен, както твърдят теоретиците от XIX век, или друг – това е теоретичен проблем, но при всички положения от романа очакваме един свят. И когато говорим за съвременни български романи, първото нещо, което трябва да кажем, е дали те представят свят. Ако не правят, нека се наричат по друг начин.
Съвременните български автори предпочитат да пишат исторически и метаисторически романи. Те рядко се стремят да правят нещо, което ще нарека условно големия български роман, правейки калка от едно понятие в американското литературознание – Great American Novel. В САЩ такива романи винаги са се пишели, днешният автор на такива романи е Джонатан Франзен, в тях той създава широка картина на съвременна Америка. Малко българските писатели правят това. Такова намерение има новият роман на Владимир Зарев „Орлов мост“, който излезе тази есен. Но със сигурност съвременният свят и съвременният човек не са предпочитана тема за българските автори.“
Младен Влашки преподава антична и западноевропейска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Съосновател и редактор на литературното списание „Страница“, автор на радиопредаването за книги и литература „Преге“ и на няколко книги. Последната, за която получи една от наградите на Портал Култура, е „РоманОлогия ли?“, литературнокритически опит за наблюдение през класически и модерни теоретични постановки на съвременния български роман от началото на ХХI век до днес.
Проф. дфн Инна Пелева преподава в ПУ „Паисий Хилендарски”; ръководи семинари по българска литература от Освобождението до края на Първата световна война и българска възрожденска литература. Автор на „Студии върху съществуващи и липсващи страници в българската литература“ (1994), „Идеологът на нацията. Думи за Вазов“ (1994), „Възраждания. Българистични студии“(1999), „Места от конспекта“ (2000), „Алеко Константинов. Биография на четенето“ (2002), „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга“ (2004), автор и съавтор на учебници и учебни помагала.
Борис Минков e литературен историк, критик и писател. Научен сътрудник в Института за литература на БАН (до 2013 г.), доцент по западноевропейска литература в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Автор е на книгите „Новелата. Между статута и статуса на сокола“ (литературна история, 2005); „И нова, и българска“ (критика за българската белетристика от 90-те години, 2003); „Животът в очакване на портокаловата топка“ (роман, 2001); „Ловци на балади” (сборник разкази, 1999), „Град – междинни полета“ (изследване, 2011), „Презапис или Другият куфар в Берлин“ (роман, 2013).
Йордан Ефтимов е поет, литературовед и литературен критик. Доцент в Нов български университет, преподава теория и история на литературата. От 1993 г. с прекъсвания е редактор на „Литературен вестник“. Автор на монографиите „Опроверганата добродетел. Опити върху Цветан Марангозов (2008), „Двойното дъно на класиката: От Ботев и Вазов до Йовков и Далчев“ (2010),„Божествената математика: Тревожната хетероклитност на българския символизъм“ (2012), „Поетика на съгласието и несъгласието: Българската литература от 50-те до 90-те години на XX век и идеологията“ (2013) и на стихосбирките „Метафизика на метафизиките“ (1993), „Единадесет индиански приказки“ (1997), „Африка/Числа“ (1998), „Опера нигра“ (2001), „Жена ми винаги казва“ (2005), „Сърцето не е създател“(2013).
