Всеки човек се ражда с всичко необходимо за това екстравагантно пътешествие, което е неговият живот.
Карлос Кастанеда
Ако не вярвах на Дон Хуан, че по рождение и независимо от ситуацията всеки от нас притежава ресурса да поеме и извърви собствения си път по дъгата на земята, изобщо нямаше да пристъпя към този текст, в такъв случай думите ми щяха да увиснат безпомощни нейде във вакуума между битие и небитие. А думи, които не променят (или поне не повлияват) действителността, са ненужни и кухи – най-убедителният начин да кажеш нещо, е да го направиш. Но тъй като Дон Хуан е мой учител още от юношеството, тъй като аз бях по-скоро негов ученик, отколкото ученик на Втора смесена гимназия „Димитър Благоев” в Силистра, ще се опитам и на стари години да си припомня уроците му по живеене. И то така, че да ги пренеса и последвам и в гражданската сфера.
И материалната мизерия, и духовната нищета, в които тънем днес, са факт само донякъде, а донякъде са и мистификация. Зависи от каква оптика интерпретираме темата и с кого се съпоставяме – със собственото си балканско минало, или с континенталното настояще. Защото, макар и социално най-бедните в обединена Европа, днес ние сме материално несравнимо по-богати, отколкото бяхме допреди трийсетина години и в най-благополучните времена на соца – ежедневието ни го илюстрира ден след ден, илюстрират го и автомобилите, и телефоните ни, и облагородените ни селища, и препълнените по делник и празник кръчми и театри, и километричните автомобилни опашки по южните ни гранични контролно-пропускателни пунктове през уикендите на път към курортните плажове на топлите морета. Където през късните нощи по живописните крайбрежни таверни между суфлаки, рецина и сиртаки се жалваме пред чужди и свои колко е изнурителен и бедняшки животът в Република България. В дебрите на живковизма, по който милиони от жалващите се сънародници тайно или явно копнеят, подобни жалби биха били недопустими – най-малко пред чуждоземния натовски класово-партиен враг.
Още по-видимо става днешното ни национално богатство, измерено в духовни величини. Колкото и достоверни да са международните статистики, отреждащи ни едно от последните места в света по свобода на словото и по образованост, колкото и сервилна да е журналистиката ни към политическата конюнктура, днес ние все пак разполагаме с висшето благо: индивидуалната свобода във всичките ѝ разклонения. Свободни сме да декларираме и защитаваме убежденията си, каквито и да са те; свободни сме да решаваме дали и на кой Господ да се кръстим; свободни сме да пътуваме навред по широкия и пъстър свят; свободно разполагаме с частна собственост, с частна предприемаческа инициатива и със задгранична валута; свободни сме да четем, да гледаме и слушаме каквото, когато и както си пожелаем; свободно избираме, сваляме от и покачваме на власт и държавните, и общинските, и профсъюзните си лидери и организации. Всички тези свободи са реални и всички те могат да се окажат един ден внезапно нереални. Какво да се прави, демокрациите са динамични системи, те съдържат в плътта си и собственото си отрицание – иначе не биха били демокрации. Възползвайки се от присъщите им органични дефекти, неведнъж недемократични политически структури и сили са ги надвивали и са яхвали държавната власт. По демократичен път се възцари националсоциализмът в Германия, а донякъде – и болшевизмът в Русия. Няма демокрация, неуязвима за диктатурата. Както няма, а това илюстрира най-нагледно гибелта на двете най-колосални злини не само на миналото столетие, и диктатура, неуязвима за демократичните пориви – става дума за взаимността и несъгласуваността, за съвместимостта и несъвместимостта на моралните и граждански ценности, за тяхното диалектическо единство, за диалектическата им преплетеност, която ги прави както противопоставени взаимно, така и взаимно конвертируеми.
От казаното не следва, съвсем не следва, че не бива да воюваме за повече благоденствие – както материално, така и духовно. Още преди повече от век Яне Сандански установи, че битието е не извечна даденост, а ежедневна борба – доколкото всеки живее, всеки трябва и да воюва: робът – за свобода, свободният – за съвършенство. А съвършенството е безгранично – завършено, приключило еволюцията си съвършенство не съществува, в рамките на земното съвършенството е не абсолют, а процес. Така че всички онези люде и усилия, които целят да ни измъкнат от дъното на социалните статистики, са си на мястото, всички те са необходими и за националното ни настояще, и за националното ни бъдеще – всяко социално примирение значи социална смърт. Защото социалното примирение закономерно води до социален разпад, до асоциалност. А пътят от асоциалността до социопатията, а оттам до тоталното обездухотворяване и до тоталната разруха, е бърз и кратък. Свободата не е крайна цел, свободата е безкраен смисъл, който на личностно равнище продължава цял един живот. А за мен, православният християнин, и след това. Най-популярният ни сатирик формулира казаното в едно знаменито стихотворение още в дебрите на комунизма: Свободата – предупреди той – е като хляба. Тя е не в ръцете на нашите държавни и партийни апаратчици, а в нашите собствени ръце. За да бъде пълнокръвна, свободата трябва всеки Божи ден отново и отново да се замесва и изпича собственоръчно, иначе човек е обречен да се храни с коравия и сух вчерашен хляб на робството.
А дали това ще се случи, или не, зависи най-вече от нас самите. Кошмарното и почти полувековно господство на най-свирепата диктатура в цялата ни хилядолетна история бе и наше дело – режимът, в който бяхме сковани, бе резултат не само от съветската агресия и нейната хегемония, а и от нашето участие в неговите делнични издевателства. Но в същата степен този суров режим бе резултат и от нашето безучастие. Поравно от нашето участие и от нашето безучастие е изградена и днешната ни демокрация. И утрешният ни ден – какъвто и да е той – ще бъде дело на нашето участие и на нашето безучастие в него. Защото, онтологически погледнато, безучастие няма, безучастието е също форма на участие. Понякога, както стана във възтържествуването на болшевизма и нацизма, зловеща форма. Както писа още преди векове в една от пиесите си Молиер, ние сме еднакво отговорни както за действието, така и за бездействието си – и то е наше дело. В „Ад” Данте го формулира с други думи, но в същия смисъл: Най-горещите места на ада са резервирани за онези земляни, които в критични моменти са пазели неутралитет. Сиреч, за всички съчовеци, които, бездействайки, са отказали да поемат отговорността си на сапиенси. И тази ни отговорност е не само морална, тя е отговорност и гражданска, и социална, и интимна отговорност дори.
Доколкото, за разлика от деспотичните, демократичните общества са прозрачни, в тях образът на тази отговорност става особено видим. Докато в деспотичните (леви и десни, тоталитарни и авторитарни) общества гражданството е в ръцете на властимащите, в демократичните общества е обратното – там властимащите са в ръцете на гражданството, на обществеността. Тъкмо наличието или отсъствието на прозрачност разграничава най-отчетливо правовите от неправовите държави. В първите държави гражданското съзнание е винаги будно, във вторите – гражданското съзнание е приспано, а будни и във вечна боеготовност са сетивата на деспотите, защото те знаят безпогрешно, че тъкмо деспотизмът им, който ги е възкачил на власт, може да ги срине право в пропастта. Това вече се случи в края на 80-те както на родна земя, така и в цялата съветска империя. Случи се не само по стечение на обективни и независещи от нас външнополитически обстоятелства, случи се и с наше собствено участие. Многохилядните граждански вълнения, пламнали само преди едно поколение особено в големите ни градове – вълнения, от които днес и ехо не остана, не бяха инсценирани от задграничния класово-партиен враг, плод на нашия трупан и натрупван в изтерзаните ни души с цели десетилетия социален гняв бяха. Тъкмо нашето участие помете от лицето на земята собствените ни палачи, тъкмо нашето безучастие въдвори и подхрани впоследствие една негодна демокрация, демокрация, на която хронически не ѝ достигаха (не ѝ достигат и до днес) цивилизованост и морал. И която тъкмо поради това възроди духа на онези зловещи времена, които наивно повярвахме, че прогонихме от националната си съдба веднъж завинаги. И когато потомственият ни социален паразитизъм очаква днес в балканска дрямка от майката-държава или от Европейския съюз да ни спретнат един по-богат и сигурен живот, логиката на обществено-политическия процес изисква от нас да отправим подобни очаквания преди всичко към самите себе си. Карлос Кастанеда установи, че за да бъде една промяна същностна и трайна, всеки трябва да започне от себе си – както мистичният индиански шаман от племето яки Дон Хуан, така и неговите незнайни съплеменици, така и гражданинът на Република България. Който е всеки от нас – все едно дали го желае, или не…
