Публикуваме един разказ от сборника, издание на „Изток-Запад“, преводът е на Наталия Бояджиева
Включените в книгата творби разширяват и преоткриват присъствието на полския писател, носител на Нобеловата награда за литература (1905) Хенрик Сенкевич (1846–1916) в България. Те разкриват три водещи черти от творческия му свят. Първата част, „Богове и хора“, ни потапя в легендарно-приказните истории на Древния изток и Античността. Втората част, „Да вървим след него“, проследява как християнската цивилизация се отразява върху полската духовност. Кредото на Сенкевич, представено в едно изречение, е: „Любовта побеждава както в античния, така и в християнския свят“. Третата част, „Сказания за полската съдба“, включва разкази, вдъхновени от патриотизма на автора.
„От дълбока древност. Приказки, легенди, сказания“, Хенрик Сенкевич, превод от полски Наталия Бояджиева, издателство „Изток-Запад“, 2025 г.
ОРГАНИСТЪТ ОТ ПОНИКЛА
Снегът беше сух, скриптящ и немного дълбок, но Клен имаше дълги крака, така че вървеше енергично по пътя от Заграбе към Поникла[1]. Вървеше все по-бързо и защото студът ставаше все по-силен, а той не беше достатъчно облечен: в къс сюртук, отгоре – още по-късо кожухче, черни вълнени панталони и тънки кърпени обувки. Освен това в ръката си държеше обой, на главата си носеше шапка, през която вятърът проникваше, в стомаха си – няколко чашки арак[2], в сърцето – радост, а в душата – важни причини за тази радост. Тази сутрин бе подписал договор с каноника[3] Крайевски да бъде органист на Поникла. Той, който дотогава се скиташе като някой циганин от хан в хан, от сватба на сватба, от панаир на панаир, от църковен празник на църковен празник, припечелвайки със своя обой или с органа, на който при това свиреше по-добре от всички органисти в околността, сега най-после щеше да се установи, да се засели в Поникла и да започне улегнал живот под собствен покрив. Къща, градина, сто и петдесет рубли на година, при случай и други приходи, авторитет почти като на духовно лице с работа за прослава на Бога – кой не би уважавал това? Доскоро още всеки селски първенец в Заграбе или в Поникла, стига да имаше няколко морги[4] земя, нямаше господин Клен за нищо – а сега хората ще му свалят шапка. Органист – и то в такава огромна енория – това не е шега работа! Още отдавна Клен въздишаше по тази работа, но докато старият Мелницки беше жив, не можеше да се мисли за това. Пръстите на стареца се бяха сковали и той свиреше зле, но каноникът за нищо на света не би го отпратил, защото бяха преживели заедно двайсет години. Но когато старият беше толкова тежко поразен от болест, че за три дни се спомина, господин Клен не се поколеба да помоли свещеника за тази длъжност и каноникът не се поколеба да му я даде, защото по-добър органист не би могъл да намери в града. Трудно беше да се разбере откъде се е взела у Клен такава дарба за обой, за орган и за различните музикални инструменти, от които разбираше. Не я беше взел от баща си, защото баща му, дошъл от Заграбе, на младини бе служил във войската, но не при музикантите; на стари години бе усуквал конопени въжета и бе посвирвал само на лулата, която постоянно стърчеше насред мустаците му. А младият, още от дете, само напрягаше слух да чуе къде някой свири. Едва юноша, ходеше в Поникла при Мелницки да напомпва старинния органов мях с помощта на лост[5]. Виждайки такова желание у него, старият органист го учеше да свири. И след три години Клен свиреше по-добре от Мелницки.
По-късно, когато веднъж в Заграбе дойдоха някакви музиканти, той избяга с тях. Години наред се скита с тяхната дружина, Бог знае къде беше свирил, сигурно където му попадне: по панаири, по сватби и по църкви. Едва когато другарите му се разпръснаха или измряха, той се върна в Заграбе, беден като църковна мишка, измършавял – и живеейки като птица на клон, продължи да свири – понякога на хората, понякога на Бога. И въпреки че хората го обвиняваха, че е вятърничав, той се прочу. Говореше се за него в Заграбе и в Поникла: „Клен си е Клен! Но като засвири, и на Господ Бог не му е тъжно, и на човек погледът му се замъглява“. Други обаче питаха: „Бой се от Бога, господин Клен, какъв е този дявол в тебе?“. И наистина, седеше някакъв дявол в този хилав човек с дълги крака. Когато Мелницки беше още жив, Клен го заместваше в дните на големи празници и тържества за опрощаване на греховете и понякога напълно се забравяше пред органа. Това се случваше най-вече по средата на литургията, когато хората вече се бяха помолили в църквата, когато тамянът се бе разнесъл из въздуха, когато всичко живо запяваше с пълен глас, когато самият Клен засвирваше и службата, заедно със звъна на камбаните, малките камбанки, заедно с уханието на мирото, кехлибара и благоуханните билки, с трепкането на свещите и блясъка на монстранцията[6], така преливаше в душите на хората, че цялата църква сякаш политаше с криле нагоре. В това време каноникът, ту спускаше, ту вдигаше монстранцията, притваряше очи в екстаз, а господин Клен изживяваше същото горе и му се струваше, че органът сам свири, че гласовете на оловните тръби се издигат на вълни, текат като реки, леят се като отприщени води, бликат като извори, капят като капки дъжд, така че изпълват цялата църква, разливат се под свода и пред олтара, и в облаците тамян, и в слънчевата светлина, и в човешките души – едни са застрашителни и великолепни като гръмотевица, други са като човешко пеене, говорещо с живи думи; трети са сладки и нежни, като разсипани мъниста или като славеева песен. След месата господин Клен слизаше опиянен от този хор, с блестящи, сякаш сънуващи очи, но като човек прост и безхитростен си казваше, че е уморен. Каноникът в сакристията[7] слагаше в ръката му дребни монети, прошепваше скромна похвала в ухото, а той отиваше сред хората, които се тълпяха пред църквата – там вече му сваляха шапка и, въпреки че живееше под наем в Заграбе, му се възхищаваха безкрайно.
Но господин Клен излизаше пред църквата не за да чуе: „Ей, гледайте, Клен идва!“, а за да зърне това, което му беше най-скъпо в Заграбе, в Поникла и в целия свят – госпожица Олка, дъщерята на тухларя от Заграбе. Впи се тя като кърлеж в сърцето му – с очите си като метличини, със светлото си лице и устните си като вишни. Самият господин Клен, в редките мигове, когато гледаше благоразумно на света и когато виждаше, че тухларят няма да му я даде, си мислеше, че е по-добре да се откаже от нея, но чувстваше със страх, че няма да успее да направи това и с голяма тревога си повтаряше: „Ей, така се е впила! С клещи не можеш да я изтръгнеш!“ Заради нея вероятно той прекрати безцелното си скитничество, за нея живееше; а когато свиреше на органа, си мислеше, че тя го слуша и свиреше още по-хубаво.
Тя обаче, макар че се влюби най-напред в музикалните му умения, по-късно го обикна заради самия него – и този господин Клен ѝ беше най-мил от всички, макар че имаше странно лице, почти черно, очи – като че ли не от този свят, сюртук – къс, кожухче – още по-късо и крака – дълги и тънки като на щъркел.
Но „таткото“ тухлар, въпреки че най-често носеше вятър в джобовете си, не искаше да даде Олка на Клен. „За момиче всеки се оглежда – казваше си той. – Защо ѝ трябва с някакъв си Клен да си обвързва съдбата?“ И едва го пускаше вкъщи, а понякога изобщо не го пускаше. Но когато старият Мелницки почина, изведнъж всичко се промени. Клен, след като подписа договор с каноника, се втурна като вихър към тухларя, а онзи му рече: „Не казвам, че непременно и веднага нещо трябва да стане, но органистът – това не е скитник!“ И като го покани в дома си, почерпи го с арак и го почете като гост. И когато Олка пристигна, той се радваше заедно с младите, че Клен е станал господар, че ще има къща, градина и че след каноника ще бъде най-голямата личност в Поникла.
И тъй Клен преседя у тях от обяд чак до вечерта с голяма радост, както за себе си, така и за Олка и ето, че сега се връщаше по пътя за Поникла, по скриптящия сняг, под вечерното сияние. Студът се усилваше, но не го беше грижа, само крачеше все по-бързо, и докато вървеше, размишляваше за днешния ден, за Олка, и му беше топло. Просто никога не бе имал по-щастлив ден в живота си. По пустия път, без дървета край него, сред замръзналите ливади, покрити със сняг, блещукащи в червено и синьо по здрач, той носеше радостта си като ярко фенерче, с което да си свети в мрака. Спомняше си и обмисляше всичко, което се беше случило – и разговора със свещеника, и подписването на договора, всяка дума на тухларя и на госпожица Олка. Когато за момент останаха сами, тя му каза: „За мен е все едно! Аз и без това бих последвала господин Антоним и през морето, но за татко така е по-добре!“. Той пък от голяма благодарност и смущение целуна лакътя ѝ, като каза: „Бог да те благослови, Олке, во веки веков, амин!“ – И сега, като си спомни това, малко го беше срам, че я беше целунал по лакътя и че ѝ беше казал толкова малко, защото чувстваше, че ако тухларят беше позволил, тя наистина щеше да го последва накрая на света. Момиче с такова добро сърце! И ето, сега тя би бродила по дългия път с него, каквото и да се случи, по този пуст път, насред снега. – „Злато мое, чисто злато! – помисли си господин Клен. – Когато това стане, ще бъдеш моята стопанка!“ И тръгна още по-живо, и скърцането на снега се чуваше надалеч. Но скоро отново се замисли: „Такава човек не може да пропусне“. И тъй, обхвана го голяма благодарност. Ако наистина Олка беше сега с него, вече нямаше да издържи: щеше да хвърли обоя си на земята и да я притисне към гърдите си с всички сили. Не би трябвало да постъпва по друг начин преди един час, но винаги е така: когато трябва нещо да се направи или да се каже от сърце, то човек изглупява или езикът му се вдървява. По-лесно е да свириш на орган!
В това време панделката в златно и червено, която светеше до този момент в небето от запад, бавно се превърна в златна лента, в златна връв и накрая угасна. Падна здрач, звездите затрепкаха на небето и загледаха така строго и сухо към земята, както обикновено бива през зимата. Мразът се засили и започна да щипе ушите на бъдещия органист от Поникла, така че, познавайки отлично пътя, господин Клен реши да тръгне напряко, през ливадите, за да стигне по-бързо до дома си. И след малко вече се чернееше на фона на равния снежен простор – висок и смешно стърчащ. Хрумна му, че за да убие малко време, може да си посвири, докато пръстите му не се вкочанят, така и направи. Гласът на обоя се разнесе в нощната пустош странен и слаб, сякаш малко уплашен от тази бяла, тъжна равнина. А той звучеше още по-чудно, защото Клен свиреше най-веселите неща. Защото отново си припомни как след една – две чаши у тухларя бе започнал да свири и да пее, а развеселената Олка му пригласяше с тънкия си гласец. Същите песни искаше да изсвири сега, затова първо започна с тази, с която тя беше започнала.
„Изравни, Боже, планините и долините,
Нека да е равничко!
Доведи, Боже, моята любима,
Доведи я сутринта раничко!“
На тухларя обаче тази песен не му хареса, защото му се стори „проста“ и им нареди да пеят дворянски песни. Тогава започнаха друга, която Олка беше научила в Заграбе.
„Пан Людвик днес на лов замина
Остави Хелюня като картина;
Пан Людвик се върна, музика звучеше,
Тръбачи тръбяха, а Хелюня спеше.“
Тази допадна повече на вкуса на тухларя. Но когато желанието им се усили, те най-много се смяха на „Зелената стомна“. Девойката в тази песен, преди да започне да се смее накрая, първо плаче и ридае жаловито над строшената стомна:
„Стомно моя зелена,
от моя мил строшена!“
А милият продължава да я утешава:
„Девойко, тихо, не плачи,
Той за стомната ще заплати!“
Олка удължаваше колкото може повече „Стомно моя зелена!“, а после избухна в смях, но Клен откъсна устните си от обоя и ѝ отговори като милия от песента – с голям патос: „Девойко, тихо, не плачи!“.
И сега, през нощта, като си спомняше за това дневно веселие, си свиреше: „Стомно моя зелена!“ и даже в момента се усмихваше, доколкото му позволяваха устните, заети с обоя. Но тъй като студът беше много силен, устните му бяха залепнали за мундщука на инструмента, а пръстите му съвсем се бяха сковали от натискането на клапите, затова след известно време той спря да свири и продължи да върви, леко задъхан и с пара пред лицето, образувана от дъха му.
След известно време се измори, защото не беше предвидил едно нещо, а именно, че снегът по ливадите е по-дълбок, отколкото по утъпкания път, и че не е лесно да се издърпват от него толкова дълги крака. Освен това по полето на някои места се бяха образували падини, изравнени от предишни виелици, през които трябваше да се гази до колене. Сега Клен започна да съжалява, че е напуснал пътя, тъй като там можеше да мине някоя каруца до Поникла.
Звездите блещукаха все по-ярко, студът ставаше все по-силен, а господин Клен чак се изпоти. Но когато на моменти вятърът се издигаше и започнеше да духа през ливадите към реката, му ставаше много студено. Опита се да свири отново, но със залепнали от студа устни се мъчеше още повече.
Накрая започна да го обхваща усещане за пълна самота. Наоколо беше толкова пусто, тихо и глухо, че чак беше странно. В Поникла го чакаше топъл дом, но той предпочиташе да мисли за Заграбе и си говореше: „Олка си ляга, но там, слава Богу, в стаята е топло!“. И при мисълта, че там на Олка ѝ е така топло и светло, благородното сърце на господин Клен се радваше толкова повече, колкото студено и тъмно му беше на него самия. Господин Клен беше вече толкова изморен, че го обхвана голямо желание да седне със своя обой на завет под първия клонат храст и да си почине. Но си помисли: „Ще замръзна!“ и продължи нататък. За нещастие, край хвойните и под плетищата се образуват понякога преспи. След като премина през няколко от тях, Клен толкова се изтощи, че накрая си каза: „Ще седна. Ако не заспя, няма и да замръзна, а за да не заспя, ще си посвиря „Моя стомно зелена“. И сядайки, отново засвири, и отново слабият глас на обоя се разнесе в нощната тишина, над снега. Но клепачите на Клен все повече залепваха и мелодията на „Зелената стомна“ все повече отслабваше и затихваше, докато накрая съвсем заглъхна. Все още обаче се съпротивляваше на съня, все още беше в съзнание, все още мислеше за Олка, но в същото време се чувстваше все по-сам в пустошта, все по-забравен, и започна да го обхваща удивлението, че тя не е при него в тази глухота и в тази нощ.
И зашепна:
– Олке, къде си?
И после още веднъж гласът му се разнесе, сякаш я викаше:
– Олке!
И обоят се изплъзна от вкочанените му ръце.
На другия ден зората огря седналата му фигура с обоя върху дългите му крака и посинялото му лице, сякаш учудено и заслушано в последната нота на песента „Моя стомно зелена“…
[1] Поникла – село в Полша, в Лодзкото войводство. Б.пр.
[2] Арак – анасонова спиртна напитка. Б.пр.
[3] Каноник – главен свещеник в католическа катедрала. Б.пр.
[4] Морга – стара полска единица за земеделска площ, която се равнява на приблизително 0,33–1,07 хектара. Б.пр.
[5] С помощта на лост – в миналото въздухът за органа е бил подаван чрез мях, задвижван от човешка сила. Б.пр.
[6] Монстранция – католически литургичен съд във формата на слънце, в който се поставя хостията (католическото причастие; осветеният хляб). Б.пр.
[7] Сакристия – помещение в християнските храмове, където свещениците се подготвят за литургия и се съхраняват богослужебните дрехи и църковната утвар. Б.пр.
