В повестта на Лев Толстой „Кройцерова соната“ няколко души пътуват в купе на влак и обсъждат въпроса за същността на любовта. Откриват утеха в брачния съюз, възхваляват доверието, което бавно се изгражда между двама души, но подобно на древногръцкия диалог „Пир“ на Платон проникновените думи са запазени за накрая, когато мълчаливият, по-възрастен мъж, седнал до прозореца, започва невротично описание на сцени от собствения си трагичен живот.
Името на непознатия е Позднишев – човек, неотличим от своята среда, порочен в рамките на приемливото, който по нещастно стечение на обстоятелствата… се влюбва. Бурната връзка е изпълнена със скандали, а след раждането на първото дете ревността измества любовните чувства в отношението на Позднишев към съпругата му и младият музикант, който идва, за да помага на госпожата с уроци по пиано и цигулка, постепенно се превръща в обект на омраза от страна на стопанина.
Острият разказ отвежда със студена прецизност читателя до тезата, че сексуалните удоволствия (били те в брака, или извън него) могат само да влошат човешките отношения. Повест за тъгата и трудностите на семейния живот, „Кройцерова соната“ е до голяма степен автобиографичен портрет на едно действително състояние, в което Толстой е живял дълги години. В нея аскетичните търсения на големия руски писател взимат превес в полза на безкомпромисното утвърждаване на живота във въздържание.
Това се случва благодарение на описанията, които Толстой не спестява в разказа на Позднишев. Грубият тон и насилственият финал предизвикват цензура върху книгата в Америка и Русия, като Теодор Рузвелт определя автора ѝ като „сексуален и морален перверзник“. Не е учудваща тази реакция, предвид радикалното съдържание на повестта (радикално за времето си, днес едва ли би впечатлило някого). От друга страна, според много анализатори книгата не притежава изключителни художествени качества. Според Джордж Стайнър и Кате Хамбургер текстът не трябва да се чете от литературна гледна точка, защото „нравоучителните елементи са станали твърде тежки, за да бъдат поети от наративната структура“[1] .
Подобно на „Смъртта на Иван Илич“ (1886) и „Отец Сергий“, героят в „Кройцерова соната“ тръгва от място на заблуда и в края на произведението стига да прозрение, заложено от самия автор като непреходна истина. Тъй като в случая става въпрос за въздържанието от сексуални удоволствия, в хода на полемиката идва ред на въпроса какво ще се случи с човешкия род, ако всички изведнъж започнат да се лишават от сексуалния акт. Героят Позднишев (извършил вече убийство) с лека ръка отмята присъствието на цялото човечество на планетата като незадължително. Толстой е по-умерен във възгледите си извън книгата, макар от думите на героя да личи привързаността към един аскетичен фанатизъм.
„Кройцерова соната“ е писана през 1889 г., десет години след „Изповед“ и две след „Ана Каренина“, и представлява синтез между автобиографичното споделяне и описанието на последиците от една изневяра. Животът без вяра, описан в „Изповед“, ведно с енергийното презапасяване с храна, каквото според Толстой заможните хора в градовете си позволяват, довеждат до търсене на удоволствия, които още повече погубват духа. Така се стига до описаните по вестниците зверства, случващи се неочаквано в най-спокойните и образцови на пръв поглед семейства.
За разлика от Стайнър и Кате Хамбургер, Антон Павлович Чехов горещо препоръчва книгата заради нейните художествени качества, макар да порицава Толстой за неговото невежество по отношение на женската сексуалност и сифилиса. Д-р Иван Ланджев, цитиран по-горе, защитава въздействащия глас на автора в повестта. Безпрецедентен е той според него, силно отличим и предизвикателен поради неразрешимото страдание, което носи. Повестта не предлага задоволителен финал, който да утеши читателя или да го насочи към християнското въздържание. По-скоро остава усещането за непрестанно поражение, което трябва да бъде носено като товар.
Близо двадесет години след публикуването на творбата, Г.К. Честъртън също критикува Толстой в статия на Illustrated London News, като отбелязва, че авторът не е намерил за задоволително да съжалява човечеството заради неговите страдания – като бедността и затворите например, но е отправил съжалението си към насладите – като музиката и патриотизма. Текстът завършва с директно обръщение към Толстой, че e на крачка от това да мрази човечеството, съжалявайки го, че е човешко.
„Кройцерова соната“ е вдъхновена от сонатата за пиано и цигулка на Бетовен и от своя страна продължава линията на влиянието, подбуждайки много артисти да я адаптират за театралната сцена и киноекрана. Повестта се превръща в балет и основа за няколко известни картини, докато едноименният роман на Мархрит де Моор използва същата структура, за да разкаже много сходна история за ревност и предателство.
Въпреки желанието на Толстой да предизвика преосмисляне на семейните ценности и да възпре разврата и сексуалния нагон, книгата всъщност постига обратния ефект – продължава да вълнува читателите предимно с баналната история за изневяра, с жестокото убийство накрая и не на последно място – подхранва се с щекотливи детайли от живота на самия автор. Едва ли има друго произведение на Толстой, което толкова силно да насочва и да черпи от личния му живот – очевиден препъникамък за всяка нравоучителна лекция.
[1] Иван Ланджев, „Класика и канон в руската литература. Българският поглед“, София, изд. „Факел“, 2012
