„Васил Хаджиманов Бенд” е явление не само на сръбската джаз и фюжън сцена. Ще го чуем на 10 октомври от 19 часа в Театъра на армията в рамките на фестивала „Жълтите павета”. С Васил Хаджиманов, определян от критиката като най-адекватния наследник на традицията на Джо Завинул, разговаря Цветан ЦВЕТАНОВ.
За откриването на новия джаз фестивал на столицата „Жълтите павета” (на 10 октомври от 19 часа в Театъра на армията) организаторите Иван Минчев и Теодосий Спасов са подготвили истинско музикално пиршество. „Васил Хаджиманов Бенд” е явление не само на сръбската джаз и фюжън сцена, но и в доста по-широк европейски и световен контекст. Самият Васил Хаджиманов е определян от критиката като най-адекватния наследник на традицията на Джо Завинул в наши дни. Писал е и музика за филми на Паскалевич и Радивое Андрич. Българската публика го познава добре от участието ми в мултинационалния „Баце Квартет” заедно заедно с Теодосий Спасов, Александър Петров, Газменд Бериша и Башар Халифе. Музикалните му интереси и проявления отиват и по-далеч от джаза: неговото звучене се разпознава и в групи от други жанрове като Darkwood Dub. В пиесите на Хаджиманов има както сериозен музикантски фундамент, така и лекота, игривост, че и нещо от подхода на Раби Абу-Халил в измислянето на заглавия (тук ще цитираме имената на ключови заглавия на Хаджиманови творби като Вейдър’s Report, Speak & Destroy, Kafanki и др.).В София ще го видим с основната му група и със специален гост, който няма да бъде обявеният предварително самобитен ромско-албански цигулар минималист от Македония Газменд Бериша (поради ангажименти), а един не по-малко интересен певец – от Косово!
В.Х.: Идеята на Теодосий беше в групите да има и по някой гост от региона, който не е от същата страна, от която идва групата. Така Иззет Къзъл от Турция идва с групата на Костас Теодору, с нас трябваше да свири Газменд, но той имаше ангажимент и затова се обърнахме към Байрам Кафу Киноли. Байрам Кафу е много интересен певец от Косово, който също се докосва до балканската музика през своята си реге и соул призма, с групата си Gypsy Groove. И когато Газменд каза, че няма да може да дойде, веднага стигнахме до „опция Б”, защото и с Кафу вече сме свирили доста. Преди време имахме цяло турне в Норвегия – с него и с живеещия там сръбски акордеонист Йован Павлович, та мисля, че публиката няма да се разочарова и ще остане доволна.
„Васил Хаджиманов Бенд” е бенд в най-точния смисъл на понятието. Едно от редките изключения на Балканите в последните години: група, която създава авторски джаз и има свой почерк на група. Добре, ще оборя себе си… През последните 2-3 години точно в Сърбия специално се появиха още 2-3 такива изключения като Eyot и Fish In Oil, които накрая ще вземат да станат правило…, дай Боже!
Имаш право. И аз се вайках преди 5-6 години, но ситуацията си беше такава: авторски джаз групи имаше буквално две или три в цяла Сърбия. И това беше ужасно – всички, които свиреха джаз, оставаха при стандартите, които са си фини и красиви, но са едни и същи. Нямаше никаква нова вълна и нова кръв. И точно когато бях позагубил надежда, се появиха тъкмо такива нови групи, които вляха нова кръв в сръбската джаз сцена. Като Fish In Oil, като Eyot, но и някои съвсем млади, на възраст буквално между 16 и 22, които свирят фантастично. Право да ти кажа, не знам откъде се появиха, ама е чудесно, че се появиха. Това ме прави щастлив и е една от малкото светлинки днес, когато цялата музикална индустрия е в криза, та какво остава за арт музиката и джаза…
Каква е основната разлика в подхода ви към музиката, когато излизате като „Васил Хаджиманов Бенд” и когато сте с някоя друга формация?
Главната разлика е, то се подразбира, на емоционално ниво: „Ето, това е моята група”. И като казвам „моята група”, си мисля точно за „Васил Хаджиманов Бенд”. С останалите формации, в които свиря, работя професионално, съвестно и с любов, но това не може по никакъв начин да се сравни с твоя личен проект, който носи твоето име и твоята душа, а и в който си вложил най-много усилия. Ако вече 17 години и повече работиш в някаква насока, ако си издал 5 албума с твоята си група и си направил толкова много концерти в Европа, Япония и навсякъде, то е несравнимо с нищо друго, тази група за мен е нещо като семейство.
Разкажете ни за работата си с режисьори като Горан Паскалевич и Радивое Андрич…
Нямам толкова много филми, за които съм писал музика, но пък в тези редки случаи съм имал възможността да работя наистина с най-добрите режисьори. Филмите, освен това, бяха в различни жанрове, така че задачите пред мен винаги бяха интересни. Имаше предизвикателство всеки път. Както вече ти спомена, работил съм с Паскалевич, с Раша, а и с някои много популярни сред най-младото поколение режисьори като Мика Алексич. Писането на музика за даден филм е много различна задача от тези, които поставяш пред себе си, когато пишеш музика за групата си, да речем. Тук ти си просто един от работниците и твоята работа трябва да се влее в общия поток на сценария, на играта на актьорите, на разказваната история, които в случая са по-важни. Но пък от друга страна, една наистина добре написана музика може да направи даден филм с петдесет процента по-добър.
Съвсем наскоро се появи албум на Тони Китановски на лейбъла на Скопския джаз фестивал, където свирите и вие, и Иззет Къзъл, и Костас Теодору. А има и един ваш албум отпреди 2-3 години, El Raval, издаден за същата компания, където отново има пръст Тони Китановски. Разкажете ни за това трио.
С това трио тази есен ще свирим на Белградския джаз фестивал. Не сме работили много заедно. Този проект се роди спонтанно. Тони Китановски изрази желание да продуцира мой албум за пиано трио и записахме материала в Скопие. Аз бях най-изненадан, след като накрая се получиха наистина феноменални записи. И контрабасистът Мартин Джаконовски, и барабанистът Алек Секуловски са невероятни музиканти. Не свирим много често заедно – от една страна, защото в региона за жалост няма достатъчно зали с добро пиано. Не съм чак толкова претенциозен по отношение на инструментите, но за акустично пиано трио наистина трябва да имаш добър инструмент. Другият проблем е, че всеки от трима ни свири в други проекти и никога не сме имали достатъчно време да се събираме заедно. Но не е казано, че това не може да се промени. Защо да не дойдем и в България с това трио?
Знам, че една от най-важните срещи в живота ви на музикант е била тази с Джо Завинул…
Да, имах това голямо щастие. Първо в Белград, на два пъти свирихме в същата вечер, когато и той. Втората вечер имахме възможност и да му покажем какво правим. И това ще ни остане спомен за цял живот. Той чу групата ни, хареса я и дори ни покани да свирим в неговия клуб във Виена – Birdland, който за съжаление след смъртта му вече не съществува. И от професионална, и от емоционална гледна точка това, че свирихме там, за нас беше много важен момент.
Някои хора определят вашата музика като „Завинул с балкански мотиви”. Няма как да не се съглася от една страна, пък от друга… не мога и съвсем да се съглася. Защото какво е Завинул и какво е „балканско звучене”? Виена в крайна сметка си е част от Балканите, един вид…
Никога не съм се старал да звуча като Завинул. Това са по-скоро несъзнателни влияния, защото винаги съм обичал неговата музика. Но тези влияния са естествени. Има хора, които се трудят да звучат като дадена група, и се впускат в имитации, а аз просто винаги съм слушал Weather Report и Zawinul Syndicate, пък и Cannonball Adderlay Quintet, но никога не съм искал да създам нов Wheather Report или Syndicate. Пък и да бях искал, едва ли бих могъл. Разбира се, влияния от Завинул има и в нашата музика, но такива сравнения за мен са малко безсмислени, защото един е Завинул, а при мен има частица и от него, и от Кийт Джарет, и от Хърби Хенкок, и въобще от всички, които са ми повлияли през годините. Завинул заема едно по-специално място за мен, все пак… Та, в нашата музика го има и този елемент, и други неща, а разбира се и балкански мотиви. Те се появяват с известни задръжки, ако мога така да се изразя. За нас това не е най-главното. Ако се получи някакъв балкански мелос или ритъм, добре е дошъл. С моята група се стараем повече към спонтанност в композирането и свиренето на сцена и се опитваме да предаваме тази спонтанност и на публиката…
И накрая един преднамерено глупав въпрос: какво е джаз?
Хм, въпросът не е глупав, но всеки отговор, който бих дал, би бил глупав.
