Mono, една от най-важните инструментални формации на съвременната (пост)рок сцена, ще изнесе за пръв път концерт у нас на 18 април, след 21 ч., в столичния клуб *Mixtape 5* по покана на платформата Rawk’n’Roll. За хармонията между хората, за композицията и импровизацията с основателя им Такаакира Гото разговаря Цветан Цветанов.
Mono са явление. Това беше очевидно още преди петнайсетина години, когато издадоха албума си Under The Pipal Tree в серията New Japan на лейбъла Tzadik на Джон Зорн. Музиката им е вдъхновение за десетки пост-рок групи от цял свят, появили се през последните две десетилетия. На техен концерт човек се усеща като на прожекция на тричасов ембиънт-филм някъде в открития Космос, без обаче да чувства студенина – напротив, чувството е на разливаща се в тялото и душата благодат. В момента са на второ голямо европейско турне, представящо двата им паралелно излезли албума The Last Dawn и Rays Of Darkness – с различна динамика, но съставящи едно цяло. Като ин и ян, като двете страни на една и съща монета. Специален гост на турнето им е американската челистка Алисън Челси, известна повече като Helen Money.
Нека започнем от с тишината и масирания звук, които вие владеете до съвършенство във всякакъв вид пропорция…
За мен това се двете страни на едно и също нещо – тихите части и шумните… Това е, като да имаш слънчеви дни и дъждовни дни, пясък и скали, лято и зима. За мен това е много естествено.
Какво е китарата за вас през XXI век и трудно ли е да се създава оригинална китарна музика в пост-рокендрол епохата?
Ако трябва да кажа нещо за китарното звучене днес, искам с него да постигна ефекта на голям хор, защото търся обединяването на величествените звуци във величествена хармония. Искам музиката ни да звучи като голяма симфония от гласове. Винаги съм искал да мога да свиря на чело или на цигулка, защото си представям музиката ни по този начин, но съм китарист, за щастие или не, и трябваше да постигна това звучене с китарата. Но се получи много оригинално звучене, поне така мисля.
Каква е разликата за вас между музиката на Mono в оригинал и музиката на Mono, представена с голям оркестър?
Всъщност без голям оркестър е много нормална ситуация за нас, защото непрекъснато пътуваме и свирим в оригиналния състав, само ние четиримата. Заедно със симфоничен оркестър, разбира се, е нещо много специално, но отнема време за репетиции… Нямам предвид от техническа гледна точка, говоря за времето, което ни е нужно, за да постигнем хармоничността помежду ни, да се почувстваме взаимно – ние и оркестърът. То е нещо като постигане на приятелство. Една пиеса, изсвирена само от нас четиримата, и от оркестър от 24 души звучи по съвсем различен начин, тя вече не е същата. Но тя не би се получила, ако не постигнем хармонията помежду ни, което отнема време. А хармонията е най-красивото нещо на света… Тя е в основата на приятелството. Ние четиримата сме приятели и ни се получава, а ако съумеем да го постигнем и с голям оркестър, то от музиката ни се получава нещо много по-голямо, по-дълбоко.
Какво е Токио за вас и кой е най-японският елемент от вашата музика?
Токио е като Лондон, като Ню Йорк, като всеки голям град по света. Ако ние като група имаме нещо японско, то е подсъзнателно. Но трябва да има нещо такова, мисля. Някакъв японски привкус или традиция, която е залегнала в музиката ни. Наистина не знам, то се проявява на подсъзнателно ниво. Аз лично също съм повлиян от Бетовен, от Енио Мориконе, „Лед Цепелин”…
„Лед Цепелин”?
Да, много хора възкликват: „Ти си повлиян от „Лед Цепелин”!? Но вие сте толкова различни…”. Мисля, че те имат онази специална енергия и са постигнали точно онази величествена хармония помежду си, към която и ние се стремим. Съжалявам, много говоря за хармонията май…
Следите ли авангардната сцена в Япония днес?
Не съм много запознат, защото непрекъснато сме на турне някъде другаде. Всъщност не познавам Япония чак толкова добре. А и тя се променя. Връщаме се от турне и виждаме нова сграда, преди няколко месеца я е нямало. Как мога да твърдя, че познавам Япония, след като животът е толкова бърз и динамичен… Може би не съм и чак толкова любопитен да откривам нова музика. Разбира се, като хлапе непрекъснато ходех по концерти и откривах нови групи, непрекъснато обикалях магазините за плочи… Но мисля, че след като започнахме да свирим с Mono, непрестанно сме заети с откриването на нашата собствена нова музика.
Композицията и импровизацията: какво са те за вас?
Когато създаваме дадена пиеса, винаги започваме с импровизация, но търсейки съвършената хармония и симфоничното звучене, което означава не-импровизация, накрая достигаме до идеално структурирана музика. Това е – винаги се движим от импровизация към красиво структурирани пиеси.
