Една книга пристига при нас от килията на смъртниците. Нейните герои са убийци, осъдени на смърт. И техните смъртни присъди са последните изпълнени смъртни присъди в България.
Ето това ми се ще – като се появи важна книга, да й се отворят портите и да й се каже: добре дошла, книго!
Ела тук! Заповядай! Влез! Почувствай се добре. Поеми си дъх.
Пък после нека да я критикуват, нека да я разфасоват.
Все пак, ще ми се, докато я критикуват, докато я разфасоват, докато я транжират, да не забравят, че онези книги, които не са писани по рецепти, че онези книги, които, с една дума, рано или късно повдигат поне със сантиметър ръста на националната литература, съдържат едно неуловимо нещо, което може да се нарече по много начини, но аз бих го нарекъл в случая „отвъд думите”.
Колкото да разчленяваш една книга и да мериш глаголната й температура или броя на диалектизмите, колкото и да разсъждаваш върху плътността на характерите, колкото и да се взираш в плетката на сюжета, колкото и да намираш кусури на възстановката на епохата, ако не съществува тази спойка, която подпечатва страниците с невидимия си печат и превръща абзаците и главите във вдъхновено четиво и ако ти не си даваш сметка тъкмо за нея, ще си останеш слепороден за истинската стойност на голямата литература.
Затова нека сега да кажем „добре дошла” на една книга. „Убийство” от Любен Петков. По някаква странна ирония на съдбата сегашната поява на романа, подобно на станалия вече нарицателен „Калуня-каля”, е също второ издание на издаван веднъж роман – през далечната 1992 г. Подобно на „Калунята”, и той потъва в пепелта на времето. Не кой да е, а самият Никола Корабов посяга да прави от него филм, защото веднага съзира потенциала му – но рухналото кинопроизводство унищожава идеята още в зародиш.
Не бих си позволил да нарека и романа „Убийство” шедьовър. Да не взема пак да сбъркам. Да не взема пак да представя малкото за голямо в своя глад за голямо. Просто ми се ще да споделя някои мисли за тази книга. Защото всички у нас, които харесват световноизвестния роман на Труман Капоти „Хладнокръвно”, трябва да бъдат наясно, че романът „Убийство” е талантлива и новаторска преработка на уроците на световноизвестната книга върху територията на българската литература.
Подобно на великия си предшественик, Любен Петков на свой ред събира информацията за романа си по горещите следи на действителните събития. На свой ред десетки и стотици часове прекарва в килиите на осъдените на смърт убийци и води разтърсващи разговори с тях, търсейки отговора на страшния въпрос – кога и как един човек стига до убийство.
„Аз бях в ада”, каза ми Любен Петков при един скорошен разговор, във връзка с подготовката за написването на романа си. И повече не поиска да коментира, замълча.
Вярвам му. Защото изпълнените смъртни присъди на героите му са последните изпълнени смъртни присъди в България. И защото съзрях титаничната му и вероятно твърде горчива работа около организирането на фактологията, около превръщането на многочасовия суров материал от разговорите и изповедите от килията на смъртниците в пестелива, но много ефективна проза без грам разсейване и отплесване по посока на есеистиката, морализаторстването или самоцелната белетризация.
Действието на романа лети като куршум по някаква своя си орбита-спирала, която все повече се смалява и затваря около убийството на клетата жертва, отвлечената и изгорена полужива Йовка Маринова Йовова.
Ценността на този роман личи по удивителната актуалност – макар и писан по действителен случай от 1988 г. и излязъл, както казахме, през 1992 г., романът сякаш ни говори в сегашно време. Мисля си, ако този роман-предупреждение беше разчетен както трябва още навремето, дали щеше да изпълни ролята си и на лекарство, на горчив хап срещу всепозволеността, царуваща у нас през последните десетилетия.
Друг момент от смайващото майсторство на писателя – той с лекота сменя гледните точки, говори от името на един или друг от героите си и само много рядко се появява в битието си на автор като всевиждащ наблюдател. Всеки писател, който е ваял от кал и дух литературните си герои, знае, колко трудно нещо е понякога това. Скоба: аз самият още се гордея с единствената си редакторска намеса върху разказите на Бойко Ламбовски (както е известно, с него двамата издадохме обща книга – с мои стихове и негови разкази). Та героят му от най-хубавия му разказ, писан в аз-форма, разговаря с едно момиче-хипарка очи в очи и изведнъж в разказа се появи съдраният заден джоб на дънките на момичето. Казах му – Бойко, героят ти няма как да види съдрания заден джоб на дънките й. Той я гледа в очите. Затваряне на скобата.
Ще ми се някой сериозен литературен изследовател, подобен например на проф. Владимир Трендафилов, но Владимир Трендафилов в периода му отпреди рецензията му-провал за „Калунята”, да разгледа обстойно романа „Убийство”. И още нещо, вече за амбициозните докторанти – дори само двете теми, които подхвърлих: българският прочит на уроците от романа „Хладнокръвно” или твърде закъснялата поява на една книга-предупреждение, прерязаният вектор на спасителната мисия на тази книга, спокойно могат да прерастнат в дисертационни трудове.
Моят приятел Любен Петков досега споделяше съдбата на много от колегите си – той не се наслади на признание, равностойно на таланта му и на твърде значимото му творчество. Дано втората поява на романа „Убийство” най-сетне да пречупи тази тъжна закономерност. Ако знаехте какъв тих, светъл и твърд като кремък човек е Любен Петков и колко много ни е казал в книгите си, щяхте да разберете за какво говоря.
Той вероятно не се интересува и от признанието. Но ние, българските читатели, му го дължим.
