Начало Книги Изборът От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989 г.)
Изборът

От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989 г.)

Стефан Иванов
05.04.2024
1942
Стефан Иванов на представянето на книгата, фотография Антон Кръстев, Creative Visual Solution

Откъс от изследването на Стефан Иванов, което излиза в поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало и изд. „Сиела“

Въз основа на архивни проучвания на секретни партийни документи и отчети, преобладаващата част от които се публикуват за пръв път в изданието, Стефан Иванов разобличава един от най-силните митове в обществото – за почти пълната липса на криминални прояви от времето на социализма.

На базата на конкретни данни „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989 г.)“ рисува много по-различна картина на реалното състояние, жестокостта и масовостта на престъпленията, извършвани в България между 1944 и 1989 г. Систематизирайки престъпленията в четири основни категории: кражби на обществено и лично имущество; грабежи; изнасилвания и умишлени убийства, Стефан Иванов прави анализ на динамиката и характеристиките на криминалните процеси в периода.

На достъпен език авторът разкрива и реалното състояние на органите на МВР, прокуратурата и съда, както и на местата за изтърпяване на наказания. Така на близо 500 страници пред читателите се разгръща тревожен анализ на разминаването между действителност и колективна „памет“ за периода 1944–1989 г.

Стефан Иванов е роден през 1975 г. в София. Доктор по история. Заместник-директор на 149 СУ „Иван Хаджийски“ в София, където преподава история и цивилизации. Работи активно по международни проекти в сферата на образованието.

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ ОТ АВТОРА

Да се пише за криминалната престъпност от времето на социалистическа България определено е предизвикателство. Най-малкото за­щото по темата все още няма почти никаква достоверна информация. Освен това съществуват и прекалено много наслоявания под формата на персонални спомени и митове, притискащи здраво истината, оспор­ването на които, макар и подплатено с достатъчно документи и на­учно обосновани тези, предизвиква неприятни усещания сред част от аудиторията. От друга страна, такъв вид реакции са валидни за всички аспекти на най-новата българска история, защото за тях има все още силна и обикновено полярно оформена лична, родова или друг вид колективна памет. А когато към нея добавим и обстоятелството, че изследваме тоталитарен период с наличието на всеобхватна цензура, обосновката на всеки извод се нуждае от колкото е възможно повече доказателства (най-вече „вътрешни“, от „системата“). Знаем, че имен­но изворите са в основата на историята като наука, която има своите строго специфични правила, чието спазване не допуска компромис.

Други проблеми при написването на настоящия труд са големите обеми все още засекретена информация, както и мотивираното от раз­лични фактори нежелание на редица колеги – професионални истори­ци, и преки участници в събитията (например офицери от вътрешното министерство, оперативни работници, агенти по криминална линия и др.) да навлизат в детайли в темата. В крайна сметка обаче се постарах да обобщя и да представя пред широката аудитория (доколко­то това изобщо е постижимо при един чисто научен подход) всички онези факти и обстоятелства, които показват пропагандния характер и несъстоятелността на твърденията, че „през комунизма нямаше тежки престъпления и се живееше по-спокойно“. Може наистина да се е живеело „по-спокойно“, но единствено като резултат от липса­та на информация за реалното състояние на равнищата, жестокостта, масовостта и географския обхват на престъпленията, извършвани в България между 1944 и 1989 г. И ако някой например „спокойно си пускаше децата да играят по тъмно“, това е само защото той не е знаел какво се е случвало в действителност с една част от тях, особено в големите градове и в столицата София. Ако „жените се прибира­ха сами спокойно посред нощ“, то е единствено понеже те не са и предполагали колко серийни убийци и изнасилвачи са върлували по същите тези улички, градчета и села в продължение на дълги години, без обществото да има дори и най-малка представа за това. Сред най-шокиращите факти от работата ми върху тази книга, която определе­но ме промени и в чисто емоционален план, беше една „обикновена“ история. Чрез нея научих за „обикновено“ българско село от епохата на „зрелия социализъм“, чиито жители, унесени в монотонността на „обикновения“ си живот, дори и не подозират, че сред тях живее убиец. И то на повече от един човек. Това неведение на съселяните обаче не е предизвикано от професионален подход от страна на служ­бите за сигурност, които разбираемо биха искали скриване на инфор­мацията като елемент от разследването. За да „заковат“ виновника. Не, не е затова. Просто са крили от хората какво се случва. Лъжата в този случай (към което приравнявам и умишленото скриване на ис­тината) е възцарена с единствената цел да се поддържа фалшивото усещане за „спокойствие“. Същото онова усещане, с чиито митове, демони, легенди и долнопробни пропагандатори се борим и до днес. Точно както висшите кръгове на управниците пиха и ядоха екологич­но чисти продукти след аварията в Чернобилската АЕЦ, а хората бяха нарочно лъгани, че всичко е наред, така и в областта на престъпността комунистическата върхушка е „пила от извора“ на истинските факти (видно от техните документи, част от които показвам на следващите страници), докато за „обикновените“ хора е оставена залъгалката за „сигурното време“, в което живеят. И цената, която неминуемо по­следните плащат за нея.

Всеки човек си има характер. Лично аз никога не съм се притес­нявал да „воювам“ аргументирано срещу наложени клишета и пропа­гандни тези. Нещо повече – намирам в това някаква особена романтика и отдаденост докрай на истината. При работата по настоящата книга се старах да бъда напълно безпристрастен, което, разбира се, е невъзможно, но за всяко свое твърдение съм представил необходимите до­казателства и факти от разглеждания период. През очите ми в тези по­вече от четири години, докато усилено работех върху съдържанието ѝ, изчетох десетки хиляди страници архивни документи и литература. Изгледах десетки игрални и документални филми, потопих се в без­брой едва споделени лични истории. На събирането на тези документи, тяхното четене и обработка отделих немалко дни и нощи. Въпреки че се имам за сравнително силен човек, емоциите от прочетеното често ме побеждаваха. Но резултатът според мен е налице. От моя лична гледна точка си заслужаваше! Въпреки „тежката материя“, която на­тежава още повече, когато знаеш, че примерите идват от реални съби­тия и личности. И неслучайно – допирът до бруталните престъпления подсъзнателно прави човек по-добър. Писателят Калин Донков, който описва десет разтърсващи криминални истории от същия период в публицистична книга от края на 70-те години на миналия век, споделя, че „всеки път, когато се трудих над някоя от тях… с някаква горчива и загадъчна жажда ми се пишеха стихове…“

От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989 г.), Стефан Иванов, Институт за изследване на близкото минало, издателство „Сиела“, 2024 г.

Фактори, влияещи върху криминалната престъпност в НРБ

„В резултат на индустриализацията на на­шата страна, голяма част от населението се съсредоточи в градовете. Урбанизацията по­ражда значителни проблеми в дейността на Народната милиция. Голямата концентрация в градовете на хора, непознаващи се помежду си … създава условия за проява на рецидивисти, безделници и хора с неморално поведение… и значително затруднява нашите органи в борба­та срещу престъпността…“[1]

В интерес на детайлното разглеждане на темата на настоящия труд трябва да бъдат отчетени и някои фактори в българското общество, които не просто имат пряка връзка с равнищата на престъпност, но и показват липсата на логика в борбата с нея. Те са извън всякакви статистики, не се отчитат в докладите на отговорните фактори в МВР, Съда и Прокуратурата, но съществуват реално и дават своето отраже­ние не само върху работата на криминалистите, но и характеризират социалистическото общество като цяло.

Усещането за спокойствие и цензурата

Доколко то почива на реални основания, а не на внушена и приета без съпротива пропаганда, е въпрос, на който частично се опитва да отговори и настоящата разработка. По-важното е, че такова чувство наистина е съществувало у хората и то е дълбоко закодирано в родо­вата памет на много български семейства за години напред. На прак­тическо ниво обаче усещането за спокойствие и защитеност немину­емо води до притъпяване на човешките сетива и прави хората още по-лесна мишена за техни зложелатели. Ивайло Знеполски описва фе­номена на умишлената самозаблуда по следния начин: „Хората, на които е отнета отговорността за хода на нещата в обществото, както и за собствената им реализация, стават невзискателни към себе си и към другите. Техният интерес се насочва към единствено възможната форма на свобода, тази на свободното време, и към онова, с което може да бъде запълнено – материални придобивки, удоволствия, консумация“.[2]

А когато до такова измамно чувство след десетилетна целенасо­чена пропаганда е докарано цяло едно общество, тогава резултатите съвсем не са положителни. Комплексното действие на няколко факто­ра – съществуване на доста широк омагьосан кръг от граждани, вярва­щи, че всичко е спокойно; улеснени от техния наивитет престъпници; както и свръхпотайни идеологически обременени служби за сигур­ност и за правораздаване, се оказва благоприятна среда за достига­нето през втората половина на 80-те години на ХХ век на огромна по мащабите си престъпност, с която властта все по-трудно се справя[3].

Въпреки че „нямаше неконтролирано от Политбюро бедствие или смърт“[4], интерес представлява и обстоятелството, че все пак една малка част от тогавашната общественост – въпреки „офици­алната линия“ – е била достатъчно наясно с факта, че криминална­та престъпност придобива значими мащаби. Тези хора го усещат по увеличения брой на пострадалите от престъпления, за които те имат лична информация. За разлика от тях, днешната соцносталгия (като абсурден по своята деструктивност културен и обществен феномен, който иначе заслужава специално задълбочено изследване) е нещо съвсем различно. Тя се базира, включително и в частта ѝ за „пренебрежимо малката“ или направо „липсваща“ в НРБ престъпност, на емоционални аргументи, водещи в крайна сметка до умишлена само­заблуда. В този смисъл думите „няма престъпност“ (изречени през периода на социалистическа България) и „не е имало престъпност в социалистическа България“ (изречени днес) означават две съвсем различни неща. В първия случай човекът, който твърди това, умиш­лено изкривява истината в контекста на тоталитарната държава и се предпазва от евентуални негативни последици за него. Второто обаче е умишлена самозаблуда, идеологическа пропаганда със задна дата или пък просто търсена на неправилното място тъга по младостта. По ирония на съдбата всички анализирани по-горе обстоятелства до­казват на практика твърдението, че „носталгията се появява тогава, когато връщането назад вече е невъзможно“[5].

На какво всъщност се дължи напълно искреното убеждение на хората, че „тогава“ е било по-спокойно и не е имало голяма престъп­ност? На два основни фактора. Първият вече беше споменат – притъ­пените сетива и измамното усещане за спокойствие и защитеност. Вторият е пряк резултат от същността на тоталитарната държава, ко­ято крие истината – или чрез липсата на информация, или с контроли­рано спускане на изкривена информация. Подобна обществена среда е хранителна за всяка диктатура, защото тя няма за цел да изгради партньорски отношения със своите граждани и да ги информира прав­диво, а се стреми да наложи пълен контрол върху тяхното съзнание и поведение. Липсата на възможност да манипулираш чрез информация хората е състояние, което неминуемо води до крах всеки недемокра­тичен режим. Най-подходящ за тази ситуация е терминът, въведен от Иван Еленков конкретно за сферата на културата, но иначе напълно тъждествен и на модела на функциониране на обществото и контро­лираната информация в него – култура на организирана пропагандна показност[6]. За разлика от свободните общества в западноевропейските държави, където новините за тежки престъпления са ежедневни, а в много случаи – хиперболизирани, то във всички комунистически държави, сред които и България, е практика да се премълчават и кри­ят дори и доста мащабни по своята същност закононарушения. Така става и при редица случаи на масови убийци, които върлуват из сред­ни и малки градове, а хората не знаят нищо за тях и не вземат мерки да се предпазят. „Изпуснати“ в публичното пространство случаи като „Жоро Павето“ са много редки и са по-скоро изключение от общата атмосфера на липса на информация. Специално този „контролиран теч на информация“ цели да демонстрира колко добре работят органите по сигурността, как залавят престъпници и те биват осъждани. Друг случай от средата на 80-те години е „Жоро Шилото“, който след всеки отказ на собствената му съпруга да бъдат интимни, излизал по трам­вайните спирки и „си отмъщавал на жените“, като пробождал с шило в прасеца напълно непознати сред тях, докато се качвали по стъпалата на превозното средство. След арестуването му постъпват 36 жалби от потърпевши. По спомени на неговия адвокат П. Корнажев вещите лица го определят като „акцентирана личност с наклонност към по­лови перверзии“[7].

Емблематичен случай, който нагледно ни илюстрира липсата на информираност в публичното пространство, е частично споменати­ят по-горе в настоящата разработка, а и в литературата като „най-тежкият случай на пловдивските криминалисти преди 1989 г.“. Тогава са убити две жени, нападнати са още няколко в района на Пловдив и село Зелениково и в продължение на цели три години убиецът не е заловен. През цялото това време, включително след като са намерени труповете на жертвите, дори и след като е постановена, а по-късно и изпълнена чрез разстрел смъртната присъда на убиеца, по телевизия­та и радиото не се съобщава нищо. Както вече беше отбелязано, във вестниците, дори и в местните, няма нито ред за тези ужасни престъпления. В дните на процеса и постановяване на присъдата „актуалните теми“ за социалистическите медии в региона са провеждането на де­сетдневката за борба с шума в Пловдив, Третият фестивал на клубо­вете по прогностика, фантастика и евристика в Окръжния младежки дом „Йорданка Николова“, както и конференция на тема „Проблеми на тютюнопушенето и алкохолната консумация сред младежта“[8]. Вероятно всички участници в тези събития, както и читателите на вест­ниците, и тогава, и сега са убедени, че са живели в много по-сигурни години. А същевременно военният прокурор Ангел Запрянов, който води разпитите, години по-късно определя случая като „един от най-тежките в 38-годишната си практика“ и добавя, че „между С. П. от с. Зелениково и масовия убиец Чекатило от Ростов на Дон има общи неща“[9]. Но хората са спокойни!

Натискът „отгоре“ за бързо разкриване на престъпленията и осъдителни присъди

Както всяко друго тоталитарно общество, българският комунистически режим също е задължен да демонстрира политиката на „же­лезен юмрук“ не само по отношение на организацията на държавни­те дела (сурово отношение към всички несъгласни с режима), но и в борбата с престъпността. Неговият авторитет на покровителстваща страна в негласната му договорка със социалистическия човек, че последният няма да предявява големи материални претенции и ще търпи известни ограничения, но в замяна поне ще получи свръхпротекция и сигурност от страна на държавата, трябва да се поддържа постоянно и на всяка цена. Един от основните елементи за успешното форми­ране на подобно усещане сред „обикновените“ граждани е бързото и ефективно решаване на въпросите с престъпността, особено с теж­ките криминални престъпления като убийства, изнасилвания, въоръ­жени грабежи и др. При това тук става въпрос не само за МВР, а за действията на цялата машина по разкриване на престъпленията и на­лагане на наказания, част от която са съдът и прокуратурата. В доклад пред ЦК на БКП в този смисъл е констатирано, че „в съзнанието на гражданите вече се оформя убеждение, че някои нарушители изоб­що не се привличат към отговорност, и което е още по-опасно, в средите на някои прокурорски работници се наблюдава известно примиренчество“[10].

Режимът отлично знае, че ако не успее да поддържа този, често напълно митологизиран образ, ерозията в доверието ще доведе до бързи и необратими негативни последици. След желанието силово да гарантира своя пълен контрол, това е вторият по значимост аргумент за поддържането на многочислени служби за сигурност и доста широк кръг от негласни сътрудници, от резултатите на чийто труд в голяма степен зависи успешното функциониране на вътрешните обществени баланси в социалистическа България. Затова и отговорните фактори в МВР обръщат сериозно внимание на годишните справки за борбата срещу престъпността, които изготвят и изпращат до висшестоящите органи в системата на МВР или в Политбюро на Централния комитет (ЦК) на БКП. По повод борбата срещу рецидивната престъпност ди­ректорът на Окръжно управление (ОУ) на МВР – Ямбол пише: „като положителен факт може да се отбележи, че през 1984 година от тази категория лица не е допуснато да извършат тежки криминал­ни престъпления като: убийства, изнасилвания, блудства и грабе­жи. За сметка на това завишен процента на измамите, противоза­конните отнемания на МПС и на хулиганствата“[11]. В свой доклад от 1986 г. пък началникът на управление „Криминално“ в Дирекция на НМ (ДНМ) съобщава, че „ежегодно расте броят на неразкри­тите престъпления срещу личността с непокрита давност“. Кон­трапункт описва и полагането на големи усилия от страна на неговите служители, отбелязвайки: „През изтеклата година с неотслабва­що темпо продължи работата… по неразкритите по-тежки … престъпления“[12].

В разбирането на горните няколко реда се корени и осмислянето на иначе нелогичната конструкция за „предварително планиране“ на процент разкриваемост на престъпленията. Същият подход мотивира и мащабната дейност по „поддържане на високо ниво на информираност за пулса на обществото“, под чиято благовидна маска наднича елемен­тарна пропаганда и желание да се осъществява контрол над живота на обикновените граждани. Едва към втората половина на 80-те години на ХХ век тази тенденция се подлага на критичен анализ и ръководството на МВР предприема закъснели опити да я неутрализира.

През 1988 г. се прави следната препоръка за необходими действия: „Да се преодолее „процентизма“ и други количествени под­ходи, които в много случаи не само че не стимулират по-висока активност и професионално майсторство, но довеждат и до ня­кои нарушения на социалистическата законност“[13]. Позитивното на тази тенденция е, че делата обикновено завършват бързо (от глед­на точка на днешната ни представа за продължителност на съдебен процес) и има (нереално) висок процент разкриваемост и осъдителни присъди. Друг положителен елемент е внушеното чувство на страх сред потенциалните извършители на тежки криминални престъпления. То има определен възпиращ ефект, който се запазва докъм първа­та половина на 80-те години на ХХ век.

Има обаче и отрицателни резултати. Често забързани в стремежа си за изпълнение на „плана“ и в желанието да завършат успешно в срок и с осъдителна присъда определено дело, органите на реда или на правораздаването приемат за реални иначе напълно фалшиви „до­казателства“. Обикновено жертва на подобен подход са рецидивисти, които веднъж влезли „в регистрите“ и следвайки схващането на съвет­ската школа, че самопризнанието е основно доказателство, трудно се отървават от този порочен кръг. Голяма част от тях по неволя стават и секретни сътрудници на службите за сигурност, като „търгуват“ това свое качество срещу намаляване на присъдите си след даване на не­реални „показания“ против свои „колеги“. Други пък се съгласяват, за да си извоюват привилегии в затворите или по-големи възможности при последващата ресоциализация в обществото. В крайна сметка остават съмнения за не една постановена над такива граждани присъ­да без наличие на необходимите достатъчно годни доказателства.

Както вече беше подробно обяснено по-горе, криминалната престъпност е резултат в най-голяма степен от обществените условия и факторите, които я обуславят, заедно с личностните характеристики на извършителя. За деградацията на късното социалистическо общество говори самият Т. Живков, който на 13.08.1985 г. описва редица негативни явления. „Такива негативни явления – откровен е първи­ят държавен и партиен ръководител на НРБ – са бюрократизмът, бездушието и формализмът в работата; разхищенията и безсто­панственото отношение към социалистическата собственост; кражбите и злоупотребите; корупцията в най-различните ѝ фор­ми; бакшишът като средство за уреждане на най-различни въпро­си; тенденцията за развитието на алкохолизма, особено сред мла­дото поколение; безпринципност в кадровата работа – основана на връзки и ходатайства; задушаването в най-различни форми на честната и конструктивна критика; задържането, смачкването, а понякога и фалшифицирането на неблагоприятната информация за състоянието на нещата и т.н.[14]

[1] АМВР, ф. 25, оп. 2, а. е. 419, л. 222, Изказване на генерал-майор Костадин Илиев, директор на Народната милиция, 1974 г.138.
[2] Знеполски, И. Политически режим и социална политика в НРБ. – В:. История на Народна република България. Режимът и обществото. София, Сиела, 2009, с. 420.
[3] В този критичен анализ на дейността на органите на Народната милиция от ме­сец ноември 1988 г. ясно личат крайно негативните тенденции в сферата на криминалната престъпност и все по-големите слабости в борбата срещу нея. – АМВР, ф. 26, оп. 8А, а. е. 142, с. 32–39.
[4] Фучеджиева, М. Сексът и комунизмът.Ч. 1. София, Enthusiast, 2014, с. 182.
[5] Феноменът е обяснен от Д. Вачков така: „…подобно и на други аспекти от живо­та от онова време, за голяма част от днешното възрастно население споменът за ра­ботното място не се свързва толкова с мръсните и шумни халета, а по-скоро с общите тържества и банкети, с които се отбелязват 8 март, 1 май, изпълнението на плана и т.н. Традиционните причини за носталгията произтичат от тъгата по отминалата младост и от нерадостната старост…“. – В: Вачков, Д. Работното място…, с. 122.
[6] Еленков, И. Културната политика през времето на комунизма – партийно ръковод­ство, идеология, институционални режими. – В: История на Народна Република България…, с. 542.
[7] Корнажев, П. Живот край мене. София, ОФ, 1988.
[8] Божилова, В. Цит. съч., с. 81.
[9] Пак там, с. 79.
[10] ЦДА, ф. 1Б, оп. 66, а. е. 1323, л. 42, Докладна записка до Политбюро на ЦК на БКП относно действието на Министерство на правосъдието, Главната прокуратура и Върховния съд, внесена на 18.05.1978 г. от Ив. Драгоев, завеждащ отдел „Административен“ на ЦК на БКП.
[11] АМВР, ф. 26, оп. 8А, а. е. 22, л. 18–19, Годишен анализ за работата срещу рецидив­ната престъпност на местно ниво в Ямболски окръг за 1984 г.
[12] АМВР, ф. 26, оп. 8А, а. е. 48, л. 13, Годишен доклад за борбата срещу престъпността на национално равнище за 1984 г. от началника на управление „Криминално“ – НМ.
[13] АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 1 оп. 12, а. е. 855, л. 19, Мероприятия на Дирекция на Народната милиция за подобряване работата по борбата срещу криминалната престъпност от 1988 г., подписани от заместник-министъра на вътрешните работи ген.-лейт. Иван Димитров.
[14] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 790, л. 11–12, Протокол №790 от 13 август 1985 г. на за­седанието на Политбюро на ЦК на БКП, проведено в Евксиноград, с взети решения за бор­ба срещу отрицателните явления в живота; резултатите от българо-съветските разговори в Москва; приемане на информация за борбата срещу сушата и за компенсиране на загубите.

Стефан Иванов
05.04.2024

Свързани статии