Александър Обрешков, „Живях ли“, издателство „Фама+“, 2025 г.
Обикновено книгите се превръщат във филми, но когато авторът на един роман е и режисьор, обратното е също валидно. В този смисъл „Живях ли“ на един от доайените на българското кино Александър Обрешков-Санко (род. 1935 г.) може да се чете и като „кинороман“, тъй като в основата на творбата е залегнал сценарий, подкрепен от Националния филмов център, но така и никога не видял бял свят.
Факт, който сам по себе си е показателен. Към темата за комунистическото минало и лагерите българското кино се връща относително рядко, въпреки че са налице и сериозни пробиви („Оцелелите“, реж. Атанас Киряков, 1990; „Присъдата“, реж. Анна Петкова, 1999; „Проблемът с комарите и други истории“, реж. Андрей Паунов, 2007; „Пеещите обувки“, реж. Радослав Спасов, 2016). Но като цяло над този период властва една „култура на мълчанието“. Да не ровим, още не му е дошло времето, раните са все още отворени… Да турим пепел и да не се обръщаме назад.
Някога са наричали фотографията „огледало, което помни“. Ала романът също „помни“, бидейки „особен живот“ в пукнатината на спомените за терзаещото ни минало (примери за което са и творби като „Поразените“ на Теодора Димова или „Последният ловец на делфини“ на Захари Карабашлиев).
Самото заглавие на книгата „Живях ли“ е открит въпрос без въпросителен знак. Не обвинение, нито присъда, а опит за разбиране на бездната на историята, в която героите на този роман се озовават пряко волята си.
Ето защо „малкото време“ на романа (1947–1951) се вмества в по-широк времеви отрязък (1944–1970) с неизбежна препратка към наши дни. А самото повествование е навързано в няколко „вътрешни книги“ (по формулата на Марсел Пруст).
Книга на Заминаването (1947)
Начало на „Одисеята“ е отпътуването за Париж на младия биолог Любен Божков (Любо), заминал да прави докторантура в лабораторията на световноизвестния проф. Ланже по препоръка на своя учител проф. Методиев (Методи Попов?), който скоро става академик. Благодарение на застъпничеството му Любо получава паспорт със заветната изходна виза. В онзи „преходен период“ подобно чудо е все още възможно. Скоро проф. Ланже обаче го извиква при себе си и го моли да му преведе написаното в един брой на вестник „Правда“. Става дума за прочутата статия на акад. Трофим Денисович Лисенко срещу генетиката като лъженаука, подкрепена от всесилния „баща на народите“ др. Сталин.
Яростната политизация на науката обхваща дори Франция. Учени комунисти сляпо се предоверяват на „съветската наука“, нали Москва не може да греши… Научният ръководител на Любо го пита какво знае за отношението на известния български учен академик Дончо Костов по случая – нали е работил с големия съветски генетик проф. Николай Вавилов, репресиран през 30-те години в СССР. Младият човек няма отговор на този въпрос. Бидейки асистент в Биологическия факултет в София, той никога не е говорил с проф. Дончо Костов на политически теми. А сега всичко е политика.
От кръга на проф. Ланже Любо за първи път чува за нашумялата книга на Виктор Кравченко „Аз избрах свободата“. Поръчва си я в старинната френска библиотека „Сент Жьоневиев“ и не може да се откъсне от нея до края. В книгата си Кравченко, който успява да избяга на Запад, описва ужасяващата колективизация и лагерите в СССР, както и умишлено предизвикания глад в Украйна (Холодомора), изобличавайки цялата лъжа, върху която се гради съветската система. Ето защо през 1949 г. комунистическото издание „Летр франсез“, ръководено от писателя Луи Арагон, завежда срещу него дело за клевета, опорочаваща СССР, но Кравченко печели процеса. През 1966 г. обаче го намират в дома му в Манхатън с куршум в главата (при неизяснени обстоятелства), а близките му загиват в ГУЛаг.
И това е само една от „книгите в книгата“, задаващи атмосферата в „Живях ли“. Другата творба, която младият български биолог Любо трескаво прочита в Париж, е „Мрак по пладне“ на Артур Кьостлер – за скалъпените сталински процеси през 1937 г., на които бивши комунистически вождове се каят и самообвиняват във всевъзможни грехове. А зад една от завесите в Колонната зала на Съветите, където се „разиграват“ процесите, част от зрителите са могли (от време на време) да съзрат профила на един човек с лула. Една от ироничните пози на другаря Сталин в цялата тази „драма“.
Френски историци твърдят, че публикуването на „Мрак по пладне“ през 1945 г. отнема между един милион и милион и половина гласа от избирателите на Френската комунистическа партия.
Ала в тази Книга на заминаването има не само политика, но и любов. Любо среща младата френска лекарка Мари Лоран, между тях припламва силна обич и вече не си представят живота един без друг. Но „голямата политика“, която често преобръща човешкия живот като ръкавица, неочаквано се намесва.
Книга на Завръщането (1949)
През 1949 г. комунистическа България започва да проявява знаци на внимание към младия учен. Обаждат му се от посолството, звъни му негов колега от Университета, вербуван от Държавна сигурност, с покана да изнесе доклад на важна конференция в София.
Любо се колебае, не иска да зарязва научната си работа, нито да се разделя с Мари. В същото време иска да сподели плодовете на своята изследователска дейност, без да знае, че ще попадне в един от „капаните на Историята“ (по Маркс). Изпращат му самолетен билет и той скланя да се върне за „малко“ в родината, въпреки сълзите и предчувствията на Мари.
Завръщането в „нова България“ е в страна, променена до неузнаваемост. Не толкова заради следите от бомбардировките, които започват да се заличават, а заради пораженията върху хората, които са „други“ – обзети от страх и изнервени, готови да влязат в кавга на безкрайните опашки за най-малкото нещо. Това е година след „1984“ (1948) по Оруел – вълна от арести, процеси срещу протестантските пастори и срещу „Трайчо Костов и неговата банда“.
В университета Любо вижда, че на вратата на негов колега виси табелката „Партиен секретар“ и не крие учудването си от това „нововъведение“. Обясняват му, че в новия речник Партия вече се пише с главна буква (защото е една и всесилна).
Не отива на свиканата биологическа конференция, тъй като с изумление прочита в „официалната преса“ писмата със самокритики на водещи български учени, израз на професионалната им капитулация.
В романа тази позорна конференция е само фон на събитията, което пък ме подтикна да разгърна наново публикуваната след нея Бяла книга – „Положението на биологическата наука у нас в светлината на мичуринското учение“ (4–8 април 1949 г.).
Това е истинска катастрофа за българската генетика, която съсипва научните изследвания у нас за десетилетия. Струва си да напомним, че на знаменития агроном Мичурин у нас дори беше кръстен цял град (днешното Царево), а до края на комунизма се разказваха вицове за него: как Мичурин паднал от тиквата, която кръстосал с ябълково дърво, и си счупил крака. Може и да беше ягода, ашладисвана с крушово дърво, не съм съвсем сигурен.
Ала онова, което се случва през април 1949 г. на въпросната биологическа конференция в София, не е никак смешно, то е страшно. Председателят на БАН и член на Политбюро акад. Тодор Павлов громи буржоазната наука и всява страх:
Извличайки нужната поука от великия съветски опит, ние можем така да определим задачата, която стои сега пред нашата конференция и изобщо пред нашата биологическа и агробиологическа научна и практическа мисъл, като проведем решителна и безпощадна борба срещу вайсманизма-морганизма, а също и срещу еклектическото примиренчество, маскирано с марксистко-ленинска идеология, да усвоим дълбоката същина на съветския творчески дарвинизъм, да овладеем цялата Мичуринова агробиолоческа теория и практика и да тикнем решително и напълно развитието на нашата биологическа и агробиологическа теоретическа и приложна мисъл по пътя именно на съветското мичуринско учение.
„Безпощадната борба“ предвещава разгром на науката и жестока разправа с несъгласните. Следват насилствени „покаяния“. В писмо до конференцията на акад. Методи Попов пише:
Аз искам да ви уверя обаче другари, че напълно възприемам големите идеи, начертани от гениалния биолог Мичурин и че превъоръжен с неговия метод ще се опитам да преоценя някои мои изследвания в миналото и да им дам по-правилно теоретично обяснение, както и да дам нови постижения на нашата наука в духа на мичуринското учение.
А големият генетик проф. Дончо Костов моли направо за „пощада“ (има съмнения, че писмото му, прочетено на конфренцията, е „дописвано“):
В започналата дискусия в Съветския съюз между вайсманистите-морганисти и мичуринско-лисенковското схващане на дарвинизма, аз бях в редицата на първите. По-сетнешната моя научна работа обаче още по-силно изтъкваше невъзможността на менделизма-морганизма да реши редица основни проблеми на биологията и аз все повече и повече се убеждавах, че менделизмът-морганизмът е метафизическо и идеалистическо учение в биологията. В това особено много ме убеждаваше моята селекционна практика, която от друга страна ми подсказваше, че мичуринско-лисенковското схващане на дарвинизма по-правилно решава тия въпроси и затова години наред, до приключването на биологическата дискусия в Съветския съюз, аз почнах да популяризирам Лисенковото схващане за стадийното развитие на растенията и яровизацията.
Книга на страданията
Това е рамката на „голямата история“, която ми се струваше, че е важно да уточня. А какво става с героя на романа Любо, попаднал във въртопа на Лисенковския дарвинизъм за оцеляване на видовете? Бива осъден на унищожение.
Извикват го на разпит и му обясняват, че паспортът му е „анулиран“. Искат да го пречупят, за да сътрудничи. Той отказва. Не може да поръча телефонен разговор с Париж, за да говори с Мари. Нямало връзка. След което го арестуват. Желязната врата зад него се затваря. Изтезават го на смени, бият го с тояга. Той се пита ще издържи ли. Оцелява. Обвинението срещу него е, че е „френски шпионин“. Доказателства не са нужни. Нали е „вейсманист-морганист“.
В същото време проф. Ланже се опитва да направи нещо, предусещайки причината за изчезването на своя ученик. Без резултат. А на Мари е отказана българска виза. Лицето, при което искала да отиде, не било в страната.
Накрая в „конски вагон, подобен на салон“ Любо се озовава в Белене. Подкарват ги с удари на тояги и под лая на кучетата към остров Персин. Там той вижда познати, включително известни лица като лидера на демократите Александър Гиргинов. Всички изглеждат еднакво, с окъсани дрехи и оскъден багаж. Всякакви хора и всичките изтерзани.
Островът е красив и това е най-стряскащото в преизподнята. Набързо е картотекиран като особено опасен – шпионин, без право на кореспонденция и лични контакти. Началникът на лагера майор Кутрев им държи реч, че са въдворени, за да се превъзпитат. Иначе…
Следва робски труд в чудовищни условия и недояждане. Нормите са непосилни, валят наказания.
Политикът Александър Гиргинов му обяснява защо тук са „никои“:
Тук сме все врагове, министри без министерства, селяни без земя, банкери без пари и професори без студенти. Руснаците поставиха комунистите на власт. Станахме отрепки. Народът трепери от страх да не дойде тук.
Един от лагеристите – Попето – отправя молитви към Бога и на Великден пали с мъка намерена свещ. Джазменът Асен Овчаров, с когото са в една бригада, мечтае да свири, даже да джазира Интернационала, напук на БКП.
Един ден, когато старшията Йозо ги разпределя за работа, тяхната бригада сяда на земята. И въпреки командата „стани“, не помръдва. Започват да се смеят и се чувстват свободни. Колкото и да е сюрреалистично. Лишават ги от храна.
Майор Кутрев вика при себе си Любо, иска да го вербува. Онзи, погнусен, отказва, плюе в лицето му, нахвърля се върху него с юмруци. Притеклите се надзиратели го смазват от бой. Захвърлят го в карцера за седмици наред, а той, някак непонятно, все оцелява.
Излиза като жив мъртвец. Началникът на лагера е наредил да го застрелят „при опит за бягство“. Но той пак оцелява, заблуденият куршум убива друг човек. Накрая Любо решава да бяга и извършва невъзможното. Възползва се от прииждането на Дунава и изплува на брега.
Това е първият, „щастлив финал“ на киноромана „Живях ли“. Следва „размяна със самоличността“ на убит свещеник и заминаване (с помощта на неговата майка) за вътрешността на страната. В Розенград Любо се представя като „разпопен“ свещеник и постъпва на работа в завода, желаейки да е част от работническата класа. След множество перипетии отново попада на радара на ДС, но целта му е една – да мине границата и да се върне в Париж при Мари. Даката, негов колега в завода, му разказва за един възможен преход през границата. Любо запомня описания и места, многократно ги превърта в съзнанието си.
Един ден си купува билет за близко до границата населено място. Оттам хваща някакъв камион с обяснението, че отива до стария рудник край село Железник. Минава моста, следва запомнените ориентири. Вече си мисли, че от свободата го дели един час, че най-сетне ще види Мари. Чака да се стъмни и върви внимателно, но не знае за паяжината от невидими жички, опасала граничната полоса. И там, в мъглата, намира смъртта си.
В литературата, както и в живота, трагичният финал е най-вероятният. Големият въпрос, който повдига романът „Живях ли“ обаче, е за прочита на „голямата рамка“ – за мистерията на злото, в която са вплетени неговите герои. За онова, което не знаем или не искаме да узнаем за нея. Неслучайно корицата на романа използва фотография на Борислав Борозанов, на която е заснета верига. На пръв прочит ясно изниква символиката на несвободата и тя е очевидна. Но на втори план надделява усещането за ДНК-то на цялата тази история.
