Върховенство в пътя ми по дъгата на земята имат не планините – наши и чужди, зелени и заснежени, а фундаменталните библейски добродетели и ценности.
Господи, какви неща правя за Англия!
принц Чарлс, опитвайки при една от официалните си визити месо от змия
Бързам да успокоя обезпокоения и загрижен за автора си читател, че подобно нещо аз не бих направил, не бих станал на стари години змияр – дори за Англия. Но затова пък аз съм не имперски принц, а само Димитър Бочев, наследник не на британския трон, а само на чужди и собствени родни и задгранични литературни сюжети. Обещавам обаче, че дума по дума и до змийското месо ще стигнем. За целта ще започнем от националната културна сфера, от себе си, както съветва Кастанеда, ще започнем.
По моему началото е изумително – тези дни един уважаван от мен книжовник написа в социалните мрежи черно на бяло: „…Трябва да подаряваме на всеки официален гост „Балканджи Йово” в рамка. И да е първото стихотворение в буквара, преди „Аз съм българче”, щото какво българче съм аз, ако не мразя турците”. След като прочетох написаното, първо се слисах. Стори ми се толкова невероятно, че го прочетох повторно, а после, като се поокопитих, започнах, за разлика от многобройните преливащи от възхита коментатори в електронната мрежа, по-малко да уважавам мразещия автор – въпреки книжовността му. Въпросът обаче не е в нашето взаимно уважение и неуважение – въпросът е, че като цитирания книжовник на родна земя мислят, както сочат и десетките коментари, мнозина, а като мен – малцина. С това неизгодно за мое нищожество съотношение на силите аз отдавна съм се примирил, защото не считам, че мнозинството е по принцип право, а малцинството – по принцип грешно. Подобни принципи са несъстоятелни – истинска безпринципност са. Като научава една внезапна сутрин от разтревожената си домашна прислужница, че против революционната му теория е публикувана петиция, подписана от 200 водещи световни учени, Айнщайн пита учуден: „Защо пък цели 200, ако не съм прав, стига и един!” (Ето това е теорията на относителността в действие! – бих възкликнал възторжено аз. – Относителност, която явно е приложима и подобаващо приложена не само във физиката, а и в обществознанието.) Поуката от тази теоретична и приложна относителност говори, че не бройката определя кой е прав и кой не – определя правотата. Пък и, доколкото една от основните функции на демокрацията е да защитава правата и на малцинствата, от около четвърт век насам като малцинство в Република България аз се чувствам що-годе защитен. В НР България не беше така – там имаше не държавна защита, а държавна заплаха за всяка индивидуалност, единствена крехка защита там беше самозащитата. Под егидата на Диктатурата на пролетариата нямаше нито малцинства, нито дори мнозинства. Имаше само единоначалие на върха на държавната власт и тотално безвластие в подножието ѝ. Въпреки БСП, „Атака” и прочие политически недомислия обаче аз искрено, макар и колебливо, се надявам, че Народната Република е в народно-републиканското ни минало. Което с Божия и с людска помощ ще се окаже безвъзвратно.
Поразителното за мен в цялата постановка е, че въпросният книжовник ненавижда не дори турските поробители (аз и за такива не ги имам, но това е друга тема) – той ненавижда турците. И всичко това, цялата тази корава и безпощадна ненавист пламва и се разискря не в дебрите на Тъмните векове, а в зората на третото, технократично, глобалистично, космополитно, общоевропейско и светско хилядолетие. Явно телата на някои от нас битуват в цивилизована Европа, а съзнанието им – в Средновековието.
Подобна ненавист граничи по ожесточение с расовата. По мое виждане един народ (както между впрочем и отделният човек), който изпитва потребността да се себедоказва и себелегитимира и в собствените си очи, и пред света чрез омразата си към друг народ, е нееманципиран, нищожен и жалък. Съгласен съм, че има понятия като народопсихология и национален манталитет, вярно е, че има нации, към които храня по-скоро симпатии, и други, към които храня по-скоро антипатии, но всичко това е много, много условно. Пък и симпатиите и антипатиите не са равнозначни на любовта и омразата. Както любовта, и ненавистта е преди всичко лично чувство и негов естествен адресат е личността – не общността, каквато и да е тя. Има, разбира се, колективна и колективистична любов, има и колективна и колективистична ненавист, но не искам да бъда съставна част от тях, няма да ги допусна в душата си, няма да замарширувам в техния граждански марш. В този смисъл не бих желал нито да заобичам цялото прогресивно човечество, нито да ненавиждам цяла регресивна Америка. Подобни обобщения и масовки са най-опасни – от тях почват и с тях продължават всички деспотични режими. Най-изтребителните и кръвопролитни войни и погроми и най-свирепите диктатури започват и продължават също с тях – от античността, та чак до ден-днешен. Такава е, да речем, нашата доскорошна ненавист към англо-американските класови врагове или кръвната, органична ненавист на синеоките рицари към чифутските изроди, които нацистите натириха, както му е редът, в газовите камери и крематориумите. Накъде поведоха и докъде доведоха подобни обобщения, подобно колективизиране, глобализиране, национализиране и интернационализиране на омразата, светът научи по незабравим начин – по незабравим начин научихме и ние, българите, особено в следвоенния период. И безбройните острови и островчета на Архипелаг ГУЛАГ, Дахау и Освиенцим, Голи оток в Северна Далмация, Белене и Ловеч са все ресурс на колективните, на колективизираните и одържавени (наред с частната собственост) обществени емоции. От нови свидетелства човечеството няма нужда – те са заредени с насилие и смърт. Десетилетия наред националсоциализъм, реален социализъм, религиозен екстремизъм, национализъм, атеизъм и расизъм ни учеха да мразим ангро и всички родни другомислещи, и цели съседни и далечни народи, и цели класи, цели етноси, цели раси, цели вероизповедания. За малцинствата пък изобщо да не говорим – нацистката и комунистическата (в същността си тя е една) идеология със замах прочисти лицето на земята от тях. И не само ни учеха – научиха ни на национална неприязън. Най-лошото е, че урокът се оказа заразен, незабравим и незабравен, несломен дори от хода на общоевропейската интеграция. Под тоталитаризма на тоталитаристите ние така трайно, така всевечно овладяхме изкуството на доктринираната ненавист, че, както илюстрира гневът на цитирания книжовник, и демокрацията не успя да ни отучи. И си живеем така от поколение на поколение в небитие и безвремие – ненаучени на любов и неотучени от ненавист.
За да не реши някой критичен читател, че чрез общите си приказки бягам от собствена отговорност, ще уточня, че лично аз ненавиждам деспота Ердоган и деспотизма му, особено след като той замиля за Кърджали, но да река, че покрай него ненавиждам и турците изобщо, значи да си изкривя душата. Да ненавиждам турците като такива, е равнозначно да ненавиждам и Ферит Орхан Памук, да речем, който като мен е морален и политически противник на Ердоган и компания. С искрена ненавист ненавиждам и нацизма, но тази ми ненавист не се пренася автоматично върху всеки от стоте милиона германци, огромното мнозинство от които са убедени антинацисти. А един нацист бих продължил да ненавиждам като враг на човечеството (а значи и на човека Димитър Бочев), от която и раса, класа, партия или народност да е той. Като враг на човечеството (а значи отново и мой собствен враг) бих ненавиждал със същата последователна ненавист и един фанатизиран комунист, и един религиозен фанатик, и един расист – също независимо от верска, расова, класова, партийнополитическа или национална принадлежност. Все в този порядък ненавиждам и примитивизма и почвеничеството, присъщи на руския национален манталитет, който от векове боготвори държавника, държавата и тълпата за сметка на личността. И вековния руски империализъм ненавиждам, от който ние, българите, сме си патили исторически като никой друг народ. Ненавиждам и болшевизма на болшевиките, и авторитаризма на необолшевика Путин ненавиждам, но въпреки това никога за нищо на света не бих казал, че ненавиждам руснаците по принцип. Русия е противоречива до абсурд страна, родина на крайности и несъвместимости, на злодея Иван Грозни, и на правозащитника Андрей Сахаров. Руснак е изроденият помешчикът Чичиков, но не по-малко руснак, въпреки украинския си произход, е и неговият благороден създател Гогол. Как тогава да ненавиждаш по принцип или по принцип да обичаш такава необятна и разнолика страна? Наред с деспотите, с примитивите и с олигарсите, между руснаците има и немалко гениални писатели и творци, които са мои духовни водачи, мои незаменими доживотни учители по литература и човечност. И немалко проевропейски мислещи руски интелектуалци, които са непримирими противници на Путин и на феодалното му кастово обкръжение, има. Има и приятели на демокрацията с разкрепостено, светско светоусещане, което ги прави и мои задочни приятели.
Що се отнася до „Блакнджи Йово”, той е не историческа наука и фактология, а фолклорна тръпка. Предлагам да си остане такава. Нека, както съветват германците, не смесваме ябълки с круши. Ако тръгнем на базата на фолклорни легенди и предания да изграждаме морални и национални понятия и ценности, значи да приведем като историческо, като фактологическо доказателство и онези митични герои от народния епос, които, стъпили с дясната нога на един планински връх, а с лявата – на друг, се бият епично, титанично и героично от век на век, като се замерят с цели канари.
Подозирам, че книжовникът, с който започнахме разказа, предпочита „Балканджи Йово” пред „Аз съм българче”, защото „Аз съм българче” прелива от простодушна, неподправена, природна любов, от оптимизъм и животворни емоции, докато „Балканджи Йово” го отвежда дума по дума право към национално мотивираната ненавист, която той явно преследва. Аз обаче дори „Аз съм българче” не бих поставил в буквара – бих го заменил с „Аз съм европейче”. Особено в следвоенния период и особено на Стария континент година след година патриотизмът се денационализира и интернационализира пред очите ни, губейки онова мило и драго, онова отколешно и затрогващо, но несъвместимо с модерния, светски дух на времената ни родолюбиво възрожденско съдържание. Всяка страна си има свой неповторим фолклор, който несъмнено заслужава да бъде преподаван и изучаван, в никоя просперираща държава обаче образованието на децата, тяхното социализиране, въвеждането им в гражданската действителност, в бит и битие не започва с клетва в национализъм. Представяте ли си един съвременен норвежки буквар да започне урока си по четмо и писмо с: „Аз съм норвежче, обичам наште планини заснежени!”? И аз не си представям. Виж, в Танганайка може – там похапват и змийско месо, там и принц Чарлс гощават с него. Но Норвегия е модел за подражание, не Танганайка.
И за да разчистя всички евентуални попътни недоразумения, в заключение ще уточня, че нямам нищо против да съм българче и да обичам наште планини зелени. Но само дотолкова, доколкото си запазвам правото заедно с това да съм и германчето, и европейчето, което редом с наште планини зелени обича и нашите зелени Алпи. Бидейки българин, държа да си остана и християнинът, и (преди всичко!) всечовекът, който сам Първосъздателят е замислил и вложил свише в същността ми. От което закономерно следва, че върховенство в биографичния ми път, в пътя ми по дъгата на земята, имат не планините – наши и чужди, зелени и заснежени, а фундаменталните библейски добродетели и ценности, Божието изначалие, върху което се базира цялата ни цивилизация. И която за мен няма приемлива алтернатива, няма нито национален, нито държавен, нито расов, нито класов, нито идеологически, нито планински, нито дори религиозен заместител. (Казвам и религиозен, защото в моето виждане съществува една тънка, но сериозна разлика между Бог и религия – религията често значи идеологизиране на Божието наследство. Фрапантен пример в това отношение е Светата инквизиция, която пламна в името Божие, без ни най-малко да е Божи завет и Божие дело.) Онова изконно, онова основополагащо, извечно, съдбовно, чисто, ясно и незаменимо „Обичай ближния си!” е адресирано не до сънародника, не до съпартиеца и не дори до съконтиненталеца, а до съчовека, който и да е той – ближен според християнската етика и според християнската сетивност е всеки, дори непознатият.
Остроумието на Бърнард Шоу нарече патриотизма форма на идиотизъм, а в едно от есетата си Георги Марков го дефинира като „налудно пламъче”, опожарило и изпепелило повече съдби и народи от всички исторически пожарища заедно. В един гневен изповеден монолог Зорба гъркът на Казандзакис горчиво съжалява, че, пришпорен от едно патологично политизирано родолюбие, някога е воювал за националистични мистификации, че е ненавиждал на живот и смърт турци, българи, сърби, само защото са турци, българи и сърби, че е виждал в тяхно лице не хора, не характери, съдби, драми и личности, а държави и нации. Това е деструктивен, ахуманен, несъвместим с наследството Христово, с духовните устои на християнската ни цивилизация път. Тъкмо по него е тръгнал родният книжовник, който призовава да мразим турците в името на българската национална кауза. А след книжовника ни със съмнителна книжовност (съмнителна, въпреки несъмнената му начетеност, съмнителна, защото дебелите книги са го научили не на човеколюбие, а на човеконенавист) крачат милиони. Но не като реанимираме от дебрите на историята междунационални вражди ще се себедокажем национално – подобни доказателства са несъвместими с живота, те намирисват на отколешен мухъл, на пещерство, на насилие, на кръв и смърт. Подобни доказателства обезчовечават и оскотяват, в името на националното те погубват човешкото начало. Затова е за предпочитане да си останат заточени там, къде са възникнали – в утробата на майката история.
Повтарям: ненавистта към една чужда нация не свидетелства за любов към собствената. Ненавистта само ненавист обуславя, не и любов. И ненавист поражда ненавистта. А от размяната на ненавист между хора и нации никой не печели, губят обаче всички. Живот и щастие губят. Ето защо предпочитам да тръгна по обратния, по съзидателния път, по пътя, който, макар и тромаво, води от човека към човека, превръщайки го така в съчовек – съчовека българин и съчовека турчин, съчовека германец и съчовека руснак. Доколкото градиралият в съчовек човек е по силата на своята органика наднационален, денационализиран, единствено и само този път, както казва по друг повод лиричният Лилиев, „извежда от миражите навън”. По неговите съзидателни дири се опитам да вървя дума по дума и аз.
