0
3327

От „мълчаливото мнозинство“ към неваксинираното малцинство

Наскоро разговарях с либертариански настроен журналист, пътуващ до Виена. „Трябва ли да се учудваме, че тъкмо Австрия реши да наложи локдаун за неваксинираните и правителството настоява за задължителна ваксинация?“ – кресна ми той. – Не бяха ли австрийците и германците тези, които първи наложиха ограничения на своите малцинства през 30-те години?“ В наши дни това изумително преувеличение е доста типично за скептиците по отношение на ваксините и за противниците на локдауна.

Призракът на фашизма никога не си е тръгвал от европейската политика, а обвинението, че политическите ви врагове са наследници на Хитлер е популярен похват от края на Втората световна война. Ала случващото се днес е наистина сюрреалистично: по традиция тъкмо крайнодесните партии, някои от които имат своите корени в нацисткото минало, са упреквани във фашистки уклон. Само че днес обвинителите са именно те. Чувал съм дори някои скептици относно ваксините и активисти срещу локдауна да призовават за Нюрнбергски процес за всеки, който се застъпва за задължителната ваксинация.

Ще имат ли успех опитите да се оспори авторитета на надделяващата държава и обвиненията срещу традиционните политици в здравен фашизъм? Може би. Неотдавнашно проучване на Европейския съвет за външна политика показва, че макар повечето западноевропейци да подкрепят ограничителните мерки, въвеждани от правителствата в борбата с коронавируса, мнозина все пак имат смесени чувства. А почти половината от австрийците и германците според анкетата преживяват пандемията като загуба на свобода. Популистите са готови да се възползват от тези настроения.

Но засега нямат успех. Неотдавнашните избори в Германия, Чехия и България показаха, че днес избирателите са по-малко склонни да следват популистките лидери, отколкото преди няколко години. Проучване за глобализма на агенция YouGov и Кеймбриджския университет от ноември установи, че през последните три години популистките нагласи „са значително намалели“ в десет европейски държави, но за сметка на това са във възход конспиративните убеждения. Опасявам се, че колкото по-дълго продължават пандемичните ограничения и колкото по-тежко е усещането за икономическите последици, толкова по-вероятно е аргументите на популистите да наберат обществена подкрепа.

През последните месеци популистката десница преживя промяна на идентичността си. Преди време тези партии настояваха, че с позициите си срещу имиграцията и културните промени говорят от името на „народа“, от името на мълчаливото мнозинство. Ала това вече не работи. Партията на свободата в Австрия например възприе твърда позиция срещу ваксинацията. Но заемането на подобна позиция означава, че тази партия вече не може да претендира да бъде говорител на мнозинството, защото повечето австрийци избраха да се ваксинират. Поне в Западна Европа ваксинираните са мнозинство. Не е изненадващо, че там, където популистите са на власт, например в Унгария и Полша, те възприемат политики в полза на ваксинацията и локдауна, сходни с въвежданите от традиционните партии на други места.

Днес популистките партии настояват, че говорят от името на едно преследвано малцинство от нонконформисти и се позиционират като защитници на свободата и индивидуалните права. Вероятно това звучи познато на мнозина американци: тези партии заемат позициите, защитавани и от американската десница дори когато е на власт. Сега е вече ясно, че кризата с коронавируса допринесе за интернационализирането на популистката десница.

Този опит за дефиниране на „свободата“ като героична съпротива срещу интервенционистката политика на държавата вероятно ще се провали в застаряващите общества на Европа, където тревогите поради вируса са големи. Противопоставяйки се на наложените ограничения, политическите играчи ще имат по-голям шанс да привлекат представители на по-младите поколения, които за разлика от своите родители биха упрекнали правителствените политики по-скоро за загубата на свобода, отколкото за разпространението на един смъртоносен вирус.

Младите свързват пандемията не толкова със загубата на живот, колкото с разрушаването на техния начин живот. Проучването на Европейския съвет за външна политика показва, че те разглеждат себе си като невидими жертви на нежеланието на техните правителства да рискуват. Показателно е, че на подкрепяните от Партията на свободата митинги срещу ваксините във Виена рамо до рамо с привържениците на тази партия протестираха и техните заклети до вчера врагове – анархисти и други представители на левицата, които исторически имат много повече привърженици сред младите.

Какво означава това за традиционните политически партии? В краткосрочен план ситуацията изглежда благоприятна: партиите на центъра спечелиха, отговаряйки на очакванията на мнозинството за предпазливост и защита. Само че одобрявайки нещо, което все повече изглежда като безкрайна поредица от локдауни и задължителна ваксинация, европейските правителства рискуват погрешно да прочетат променящите се обществени настроения.

В този контекст вариантът Омикрон представлява голям политически риск. Необходими са решителни действия срещу претоварването на здравните системи, но възприемането на политика на максимална предпазливост, което беше правилният подход в началото на пандемията, днес изглежда все по-спорно, а правителствата рискуват да попаднат в капана на собствено си творение. Голямата държава наистина се завръща, но не и доверието в нея.

Традиционните политически партии в Европа днес залагат своята легитимност на способността си да победят пандемията. Това е опасна игра. Настояването хората да се ваксинират е добра публична политика, но тя не гарантира, че няма да има заразени и починали. Правителствата могат да ограничат рисковете, но не и да ги премахнат. Парадоксът е, че колкото по-висок е процентът на ваксинираните в едно общество, толкова по-малко вероятно е то да подкрепя локдауните и други ограничителни политики. След две години живот, белязан от „недостиг на пространство, компенсиран от излишък от време“, както някога Йосиф Бродски описа живота на затворника, хората вече се умориха да бъдат уплашени. Те очакват училищата да отворят и животът да се върне към нещо като нормалност.

Появата на Омикрон показа, че пандемията все още не е приключила. Но много хора вече живеят така, сякаш е настъпил светът след пандемията. В момент като този поставянето на разумни очаквания е може би най-добрата антипопулистка политика, която всяко правителство може да възприеме. Не можем да се надяваме да победим пандемията, ще се наложи да се научим да живеем с нея.

„Ню Йорк Таймс“, 24 декември 2021 г.

Иван Кръстев (род. 1965 г.) е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии в София и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Автор е на месечна рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и на получилата широк отзвук книга „След Европа“ (2017). Неговата книга „Имитация и демокрация“ (2019), писана в съавторство със Стивън Холмс, спечели наградата „Лайънъл Гелбър“ за най-добро англоезично изследване по въпросите на международната политика. През 2020 г. излезе книгата му „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“. Носител е на престижната награда за европейска есеистика „Жан Амери“ (2020).
Предишна статияПрозрения по време на безсъница
Следваща статия„Играта е сериозно нещо“