И така, нейде към средата на 60-те самодейните литературни четения напуснаха безвъзвратно студентското ни битие така, както се и появиха – изневиделица. Но докато внезапната им поява в аудиториите на Софийския университет бе извор на радост, сбогуването с тях бе източник на болка и печал – като сбогуване с покойник. На тези колкото лирични, толкова и граждански рецитали ние, слушателите, се насладихме само някой и друг семестър – семестри, като че ли откраднати от еднопартийната цензура над словото. Декламациите на свободни, независими граждански творби ликуваха и бушуваха веднъж седмично – когато и всички ние (домакини и гости), добрали се почти инкогнито до свободното, независимо слово, ликувахме и бушувахме. То не бяха възторзи, то не бяха аплодисменти, то не бе искрена, самородна патетика – от свечеряване та чак до полунощ. Че и след това. Беше като Вазовото пиянство на един народ. Опиянение, за което ние, народът, наивно повярвахме, че ще трае вечно, че все така под леещия се от катедрата ритъм на ямба и на хорея ще завършим цялото си следване. Вместо това строфите от катедрите на 65-а и 272-ра аудитории изведнъж секнаха – самодейната, независима поезия изведнъж изостави нас, нейните самодейни, независими слушатели. Колкото и предани фенове на свободното слово да бяхме ние, нашата преданост не го спаси от саморазправата на Партията ръководителка. Която, след като изключи четенията от университета, се саморазправи със същата безпощадност и с нас самите…
Покрусени и тъжни бяхме, разбира се – почувствахме се ограбени, опустошени, осиротели духовно се почувствахме. Особено след като никой не ни обясни причините за саморазправата. Какво да се прави – тоталитарната власт изискваше обяснения от всеки от нас, но обяснение тя самата не дължеше никому. Нещо повече: да поискаш обяснение беше дори опасно – диктатурата на пролетариата гъмжеше от необяснимости, необяснимости, за които гражданите на Народната Република, гордите творци на благата, не смееха дори само да попитат.
Не посмяхме да попитаме и ние, подрастващите – цветът и надеждата на нацията. Подобно запитване би могло да ти струва дори мястото в университета – с партийността в литературата и изкуството шега не бива. Не посмяха да питат и участващите в рециталите поети – колкото и гръмогласни и дръзки да бяха декламациите им от катедрите. След разгрома на четенията всички тези предимно млади автори бяха загрижени да се снишат, да се скатаят някак си, да станат обществено незабележими, да потънат в анонимност и да потърсят свои пътища за оцеляване. Не, не за духовно, не за творческо оцеляване – за него щеше да се погрижи собственият им талант. Става дума за гражданско и дори за физическо оцеляване. Мъстта на партийността в литературата и изкуството не познаваше и не признаваше граници – включително и граници физически.
Неслучайно след погрома на университетската администрация най-даровитите участници в четенията се оказаха и най-независими граждански – едното предполага другото. Тези истински, тези богоизбрани творци като Константин Павлов, като Николай Кънчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Иван Цанев, Иван Динков, Радой Ралин, Иван Радоев, Марко Ганчев, Първан Стефанов, Калин Донков отказаха да славословят в строфите си авангарда на работническата класа и потънаха в катакомбите на една дълбока и непроницаема вътрешна емиграция, която по отчужденост и болезненост не отстъпваше на моята, външната. Всеки от тях се капсулира в едно дълголетно творческо усамотение, публикувайки от дъжд на вятър тук-таме по някой и друг стих. Доколкото много от тях идваха от провинцията, те трябваше да търсят и начин да останат на столична земя – квартални отговорници ги дебнеха по места, крепостническият закон за софийско жителство висеше ден и нощ над главите им като дамоклев меч, заплашвайки ги с изселване от София и въдворяване на местожителство по родните села и градове.
Така Партията ръководителка си разчисти с твърда ръка сметките както с независимите творци, така и с независимите им слушатели, а и с всяка независимост в художествената сфера. Обстоятелство, от което като че ли следва, че всичко е било напразно – и строфи, и възторзи, и гражданственост приключиха без остатък с посърналите ни без време надежди. Така ли беше в действителност?
Струва ми се, че само изглеждаше така, но подобни изводи бяха прибързани и дори неверни. Свободното слово никога не е напразно, не са, не бяха напразни и издекламираните творби, и аплодисментите, с които ние щедро ги хонорувахме вечер след вечер. А тези ни аплодисменти бяха техният единствен хонорар – такива дръзки, такива нелицеприятни стихове не се осмели да публикува никое издание.
Вярно е, че под слънцето на мира и социализма подобни граждански строфи в Софийския университет повече не прозвучаха, вярно е обаче също, че рециталите, както и ирониите на също забранения заедно с тях самодеен стенвестник „Трън“ оставиха следа в съзнанието на цели випуски. Тази следа бе толкова дълбока и трайна, че и десетилетията репресии на режима не можаха да я заличат. Самодейните литературни четения показаха и доказаха на всички ни – поети и слушатели – че колкото и тоталитарен да бе, тоталитарният деспотизъм бе непоклатим, но не и непобедим. Четенията прозвучаха и отзвучаха, но ехото им продължаваше да кънти тихомълком през семестри и сесии. Чрез него всички ние – и декламиращите от катедрата, и аплодиращите в подножието ѝ – си засвидетелствахме взаимно, че безалтернативността на еднопартийното мракобесие е привидна и уязвима, че алтернатива мракобесието все пак има – и тази алтернатива сме ние самите, нашата непримиримост, нашият неугасим, макар и побран само зад стените на една аудитория граждански бунт срещу повсеместно господстващото насилие. Макар и разгромени скоропостижно, самодейните литературни четения, както и разгроменият редом с тях самодеен стенвестник „Трън“ запалиха и разпалиха в изтерзаните ни души надеждата, че никой от нас не е сам в плахата си съпротива срещу безправието – и тази надежда се оказа неутолима, тя оцеля непокътната през годините и десетилетията, тя ни водеше във времето, което бе наше, а не на режима. Докато режимът битуваше, скован в догматизма на безвремието, тази наша надежда раснеше и крепнеше с годините, тя таеше в себе си, тя носеше в плътта си онази невидима, но несломима сила, която през края на 80-те помете от лицето на земята тоталитарното насилие – веднъж завинаги.
Много от участвалите в рециталите поети и много от техните слушатели така и не доживяха избухването (тя действително избухна, макар и, слава Богу, безкръвно) на демокрацията – скромните и споделени тук думи са поклон пред тяхната светла памет. Демократизирането доживяха обаче техните потомци – и го доживяха с техните животворни упования и възторзи в сърцата. Като че ли сам класикът се изправи от гроба на трибуната на 65-а аудитория и издекламира пред смаяната публика:
Тирани, всуе се морите –
не се гаси туй, що не гасне!
Лучата, що я днес гасите,
тя на вулкан ще да порасне!
