Начало Книги Изборът От Пиргос до Константинопол
Изборът

От Пиргос до Константинопол

Георги Каприев
30.12.2022
4098
Проф. Георги Каприев, фотография Велко Ангелов, Дневник

„Нека кажа, че в Кьолн съм живял през общо седем от последните си 30 години, така че сред „моите“ градове той се нарежда веднага след София и Бургас, подир него са Елена и Париж, предполагам.“ Откъс от книгата „От Пиргос до Константинопол“ на издателство „Рива“, в която са събрани девет разговора на Митко Новков с Георги Каприев

Шести разговор

МН Ти с тази твоя първа стипендия си се запознал с много хора.

ГК Само Сашо Андреев познавах и Андреас от преди това, както и Асен Игнатов от една-единствена среща. За мен този кьолнски период беше решаващо важен. За Гочев много мога да приказвам, известно време работихме в някакъв смисъл заедно. То продължи докъм 2007 – 2008-а, когато се сдърпахме около неговите „Перси“.

Друг подарък от кьолнските ми съдбини е сприятеляването с Магърдич Хачикян. Този монументален историк е роден в София през 1951-ва, но през 1960-а семейството емигрира в Германия. Специалист е по история на Балканския полуостров, прицелен към последните два-три века, особено към ХХ век. Не беше щатен преподавател, но вземаше по един семинар – в петък следобед от 3 до 5, а после – още два часа със студентите на кафене. Като учител се движи по ръба на гениалността, нерядко – отвъд този ръб. Неговите семинари са нещо, от което за нула време научаваш невероятни работи, и то виртуозно анализирани. Хачикян е изумително атрактивен, при което леко репресира студентите си, но те на опашки се носят след него и дълго след като са завършили. Всеки път, щом съм в Кьолн, се виждаме, че да пием по кафе например. При пъргавото му и парадоксално мислене винаги трябва да си нащрек, но удоволствието е от най-високо качество.

Нека кажа, че в Кьолн съм живял през общо седем от последните си 30 години, така че сред „моите“ градове той се нарежда веднага след София и Бургас, подир него са Елена и Париж, предполагам. Продължавам да имам един велосипед в Кьолн.

Когато отидох през 1992-ра, до Нова година бях сам, без семейството. Настаниха ме в общежитие на „Опус Деи“, с доста манастирски начин на живот, но на мен не ми пречеше, защото четях като луд – и в Института, и във факултетската библиотека. Между другото, вече бях написал първата си същински академична книга.

Още през 1990 година на Кьолнската конференция гледам как една жена със строг арийски фасон, оказа се историчката Анна-Доротея фон ден Бринкен, ходи с едно резюме в ръка и проверява от бадж на бадж непознатите физиономии. Опира до мен и казва: „А, това сте вие. Какъв сте такъв?“. Темата ми е метафизичният характер на ранносредновековното историческо мислене. А Анна-Доротея и до днес е най-големият специалист по историографията на Ранното средновековие. Та: „Какъв сте вие? Вашата дисциплина каква е? Как така философия? Че вие се занимавате с работи, които не са философски“. Викам: „Извира философия и оттам“. Имахме ред разговори. Представих ѝ плана си, а тя ми подари един кашон книги и статии. През 1992-ра завърших „Механика срещу символика“, тя е първата ми книга, писана с реален научен материал.

МН А тази за Августин преди нея?

ГК Не. И тя, и „История и метафизика“, и всичко преди това е писано на мускули, ентусиазъм и с каквото има по нашите библиотеки. Тоест с почти нищо. В самото начало на 1993-та през драматични перипетии докарах и семейството в Кьолн. Беше тежък период за тях. Бях с ниска стипендия. Нещо от сорта на 1280 марки, а 800 ми беше наемът.

МН Ти плащаш квартирата?!

ГК Естествено. Но още преди те да дойдат, бях прописал за „Дойче Веле“, за което ме подкокороса Сашо Андреев. Десет години водих седмична рубрика, за да бъда безогледно изхвърлен през 2002-ра. Тогавашният директор на българската служба Михаил Антонов, един изключителен интелектуален аристократ, се грижеше през 90-те за нас и плащаше по немски стандарти. Освен това си имах една игра с Гочев. В края на третата седмица от месеца: „Митко, дай 200 марки“. В началото на следващия месец му връчвам обратно марките. Пита: „Защо ги връщаш?“. – „Защото пак ще ти ги искам.“ Сиромашки карахме. В едно подземие. Жена ми и децата живееха лошо. Но тогава пък на мен ми тръгна кариерата.

МН Как стана?

ГК С Шпеер към края на 1992-ра вече се бяхме сближили. Ние се надушихме като манталитет. Много са сложни неговата история и историята на неговото семейство. Те идват от Силезия. В началото на 40-те родителите му се женят, а почти веднага след това баща му заминава за фронта, пада в плен, но е отведен не в Сибир, а някъде зад Урал. Там изнемогва, глад, ще се мре. Той ми го е разказвал: „Строи ни един ден комендантът, всички там – руснаци, пленници, излезе в карето една мамаша: „Кой от вас може да държи игла в ръката си?“. Тя се оказва жената, която кърпи целия лагер. И не смогва. Бащата на Андреас прави две крачки. „Ти какъв си?“ – „Шивач.“ Сложи ме на машината, разказва, изпита ме, да, шивач съм. Гледаше ме като писано яйце. Така изкарах войната, освободиха ме, прибрах се и два месеца след това поляците ни казаха: „Хайде, кой откъде е!“. Силезийските немци са прогонени за броени часове. Това е страшна трагедия, гледал съм документални кадри. Носиш колкото можеш да държиш в две ръце, пеша, стотици километри наред, огромни тълпи по шосетата и хора, които умират по пътя. Шпеерови пристигат в Дюселдорф, там намират квартира. Те до края на живота си живяха под наем в това сиромашко двустайно жилище, където са ги отгледали с брат му. Всъщност Андреас и досега е отличен крояч, мисля даже, че може да ушие костюм, без да му мигне окото. Той е такъв човек, с пролетарско-академичен манталитет. Неговото поведение дори за Кьолн и за Рейнско е нетипично и ние на тази основа се сближихме.

МН Разночинец като теб май. Само нека доизясним за Андреас. Как се е насочил точно към Средновековието, към средновековната философия?

ГК Той започва с църковна стипендия да учи теология в Бон. Обаче в Бон преподава философия фамозният Волфганг Клуксен, с когото после и аз се сближих. Андреас се залепва, прави при него дипломната си работа. Тя е върху Ханс Урс фон Балтазар. Клуксен го командирова в Швейцария и той живее две седмици с Балтазар в собствената му къща. След това пак при Клуксен прави дисертация върху Бонавентура и оттам тръгва работата.

Идва през ноември научният секретар Шпеер при мен и ми казва: „Какво ще представите на нашия колоквиум?“. И досега се прави този колоквиум, в който стипендиантите, членовете и гостите на „Томас Институт“ представят доклади. Вече четях интензивно Анселм, но бях още в началото. Казах: „Не, благодаря, имам езикови трудности“.

Трудности имаше, защото, като изключиш двете конференции, на които не съм говорил кой знае колко, и само някакви случайни разговори, немски не бях говорил поне от 13 години. Две-три седмици играх в сериала „Ако можеха да говорят“ немска овчарка – разбира, но не говори. Голяма заслуга за проговарянето ми имаше Норберт Етцел, интендантът на общежитието, както и хората в него, които много човешки ме обучаваха – главно с майтапи, вицове и каламбури. Иначе в Института пристигаш сутрин – гутен морген, гутен морген, тръгваш си вечер – шьонен абенд, шьонен абенд, и устата ти клеясва. Един ден идвам към девет, търся някаква книга, само едно момче се мотае там, казвам: „Търся тази книга, трябва да е тук, а я няма, няма и карта, че е заета…“. Зарови се, намери я след десетина минути. Седнахме да говорим с него, 40 минути за щяло и нещяло. След няколко дни ситуацията се повтори с Хуберт Майер. Бог да го прости, той беше гениален бохем, гениален пияница и гениален арабист. Пак същата работа: намери книгата и хайде приказка за Източна Европа, за не знам си какво. Тогава схванах: немците не са нито студени, нито високомерни – те са свенливи и най-много се плашат да не ти влязат в личното пространство. Ако нямаш нужда от нещо, не те закачат. Изгубят ли си обаче време заради теб, не се притесняват да се разговорят. Започнах да си измислям проблеми и така учех немски.

През ноември някакъв немски вече знаех. Оказа се, че гимназията безмилостно ми е набила граматиката в главата, оставаше да се набира лексика и да се трупат езикови рефлекси. Малко послъгах през първия семестър, като казах, че имам тежки езикови проблеми. Обаче през март пристига Андреас с разписанието за втория семестър и казва: „Сега нямаш езикови проблеми“. Предложих тема: „Учението за истината на Анселм Кентърбърийски“.

Нека се върнем малко назад: През 1986-а, споменах, излезе една антология по средновековна философия, където беше преведен и „Прослогион“, но по ужасен, оказа се, начин. Прочетох го и си казах: „Боже, този Анселм е луд“. Междувременно научих латински и прочетох оригиналния текст. Установих, че не точно Анселм е идиотът в компанията. Въпреки това не разбирах какво точно прави.

МН Какъв му е проблемът на Анселм, така да се каже?

ГК Не, какво му е решението. Защото, четейки го, ти си казваш: „Добре, тук има видима логическа грешка“. Обаче хората се занимават от 1078-а насам с този трактат. А един текст, ако 50 години след публикацията си продължава да се чете и тълкува, вече минава за класически, нали? Викам си: „Не може, трябва да има нещо повече“. Вече бях препревел „Прослогион“, бях превел „Монолог“, както и още няколко съчинения на Анселм, но продължавах да не разбирам. Когато отидох в Кьолн, моята идея не беше да пиша книга за Анселм, а да разбера какви ги върши. И чета, и чета, и не, и не излиза…

МН Коментарна литература?

ГК Море от интерпретаторска литература. Но и съчиненията на Анселм. Те са пет тома, платих да минат на ксерокс, и си казах: „Ето, това е автор, който ще съм прочел от първата до последната буква“. Около 2500 страници са. Не е непостижимо. Освен това за него е писано, но все пак не колкото за Августин или за Тома. После, Анселм няма реални предшественици, но няма и преки наследници.

МН Той няма и наследници, тъкмо това щях да кажа.

ГК И си рекох: дали не мога да направя изследване върху един такъв лабораторен случай, че да видя какво ще стане? Да проумея какво всъщност казва този човек. По едно време започна да ми се прояснява и затова казах: „Учението за истината при Анселм“.

В залата, където се провеждат заседанията, имаше солидна стара маса, за съжаление, махнаха я. Тя беше дълга към пет метра и широка около два. На единия тесен край сяда директорът, който води заседанието, на другия – потърпевшият. Около масата се настаняват екзекуторите и ти там трябва да докладваш. Бях се подготвил страшно. И не поведох говоренето си, както е по правилник. Не обявих теза, а започнах с изказванията на Тома за Анселмовата дефиниция за истината и заявих, че казаното въобще не е вярно. Цимерман се изпъна. Продължавам по „За истината“, той възразява, аз не се съгласявам, той не го приема. В един миг удари по масата с кокалчетата на дланта и каза: Ich komme dran!. Лошо, много лошо – това е рицарската формула за влизане в бой. И взе, че влезе. Час и половина си раздавахме крошета. Ей, това е Цимерман, даскалът на даскалите, грандиозна фигура в нашия занаят. Ризата ми, светлосива, почерня от пот. Някъде към 8 без 20 той стана, каза: „Нямам повече въпроси за днес“ – и излезе. Това е нормално време за свършване на семинара. Ето защо това поведение първоначално не ми направи кой знае какво впечатление. Вдигнах се от стола, започнах да събирам морето от хартия около мен, възстановявам си дишането, обаче забелязвам, че всички други седят. До мен беше Ралф Дарге, сега професор в Залцбург, тогава асистент на Цимерман. Тихо го питам: „Какво става?“. Той тихо отговаря: „Не е излизал така от 1968-а“. След колоквиума които участници желаят, отиват да вечерят заедно. Докато сме се уговаряли кой ще яде пица и кой – не, Цимерман извикал заместник-директора и научния секретар и им казал: „Това момче да се държи под очи, в него има хляб“. Мисля, че същинската ми научна кариера започна в този момент.

Не щеш ли, минават още седмица-две, аз съм отворил книгата на Ролс върху доказателствата за съществуването на Бога, 800 и кусур страници, и се намирам примерно на седма. Зад гърба ми се надвесва Цимерман и пита: „Доктор Каприев, днес ли трябва да свършите с тази книга? Като е не, елате при мен!“. Той имаше един час свободен между лекция и семинар. Идва в Института, хората може цял ден да са си клатили краката, но в момента, в който се появи директорът, ти просто не можеш да си представиш каква работа пада. Той обаче не смее да пречи на никого, и хваща мен, тази невинна жертва. Разговорите ни продължиха цял семестър. Един ден вика: „Доктор Каприев, не мога да разбера защо философите на нашето време не задават основния философски въпрос“. Замръзнах. Викам си: заговори ли и той за битие и съзнание, ще скоча през прозореца. Пък той: „А основният философски въпрос е въпросът за спасението на моята душа“.

Преди това си имахме и друга приказка, защото ми подари свой текст върху Анселм, който критикувах. После написах главата за истината при Анселм, връчих му я. Разграфил я като ръкопис през пет реда и в полетата коментира: „До третия ред нямам какво да кажа, между петия и 12-ия нищо не разбирам, от 13-ия до 15-ия не е така, защото е еди-как си“. И най-много: „Не разбирам – не разбирам“. Отивам при него: „Вижте, професор Цимерман, вие не разбирате, защото съм много вежлив спрямо вас“. Той: „Вие няма да ми се правите на вежлив. Вие ще го напишете, както трябва!“. Пренаписах. Прочете го, дойде и каза: „Не съм съгласен, но сега го разбирам“.

Тези разговори с Цимерман много ме държаха.Той беше невероятно човечен човек и голям философ. Наричаше себе си единствено „даскал“ и наистина беше велик учител.

МН Стигнахте ли до съгласие в последна сметка?

ГК За Анселм ли? Не, не може, изключено е. Тълкуването ми, такова, каквото се публикува после, носи моето име и минава за екстремистко. То върви малко против правилата на съвременното западно мислене. Но Цимерман никога няма да каже, че понеже не е съгласен, тази работа няма да мине.

МН Да, то това е академичната етика, академичният морал.

ГК Ето ти история. През март 1993-та тече конференция в библиотека „Амплониана“, Ерфурт. Обядвали сме с по една-две бири, някой си от Волфенбютел къкри нещо за двойната истина. Ние с Цочо дремем, слушаме с половин ухо. Свършва докладът и го започва Цимерман. И го би, ама така го би, че от него остана само мокро петно.

МН Той не се ли съпротивлява като теб?

ГК Той първо се съпротивляваше, после само хленчеше. Цимерман го смачка. За първи път го видях такъв. Той е все благ, усмихнат, а тук – танк. В почивката му викам: „Шефе, какво беше това чудо, то си беше чисто убийство!“. – „А знаете ли той как се отнася към своите сътрудници и студенти? Да види дали е хубаво!“ Цялото им поколение беше такова, родените през 20-те – железни характери, неотстъпни, особено в принципите си.

Цимерман е дезертьор от немската армия, Клуксен – също, покрили се след получаването на повиквателни. Но те казваха: „Вижте, момчета, през 1945 година нито Гестапо, нито СС, нито някоя друга структура си беше на мястото. Не бъркайте немската ужасна репресивна машина със ситуацията от края на 1944-та нататък. Бяха съвършено дезорганизирани, нямаха личен състав, не можеха да се занимават с такива като нас“. Изобщо не си приписваха героизъм.

МН Тогава ли всъщност, след този спор, си спечели уважението му? И трябва ли непременно да се изрепчиш на някое мастито име, да му се опълчиш без страх, че да те признаят? Така ли е?

ГК Не съм се репчил, просто си държах на позицията…

МН Обосновано репчене имам предвид…

ГК Ако е необосновано, ще те прегази, пък ти се защитавай до последното копче. Цимерман се пенсионира през лятото на 1993-та. Последният му семинар беше виртуозен. Трябва да се отбележи, че асистентите, докторантите и стипендиантите на немския професор присъстват задължително на семинарите му, стига в този момент да не берат някъде душа. Един от персоналните ми уроци оттогава е следният: след студентски въпрос, с Гудрун Шулц, асистентка на Цимерман, сега професор в Падерборн, влязохме в спор дали при Тома essentia и quidditas, същност и каквина, са синоними, или има нюанс на различие. Твърдях, че има такъв нюанс. Цимерман пита: „Вие откъде знаете?“. – „След две изречения се вижда.“ Той замръзна: „Какви следващи изречения? Не сме стигнали до тях. Те още не съществуват“. Цимерман практикуваше на семинарите си lectio continua: четене изречение по изречение, следвайки „на живо“ всеки завой на мисълта на автора. Как да ги има тези следващи изречения, те „още не са написани“. Мисля, че този метод е най-ефективен при обучението.

Цимерман впрочем е от поколението, което прокарваше железни граници между философия и теология. Независимо дали е вярващ философстващият, самият Цимерман беше благочестив католик. Веднъж замина на конференция и ни остави двамата с Андреас да правим семинара през седмицата. Един студент зададе богословски въпрос и се занимавахме с него. Хем ги предупредихме да си мълчат, но на следващото заседание същият студент поиска някакви пояснения. С Андреас тръгнахме да отговаряме, Цимерман минута-две ни гледа опулено и много строго каза: „Стоп! Още една дума и ще ви пратя в Богословския факултет“. Беше си заплаха.

МН А как гледаше после на твоите занимания с византийска философия, която е тясно преплетена с теологията?

ГК Мен Цимерман ме беше обявил за византиец. Доктор Каприев прилича на византиец, казваше. Но не мисля, че беше чел повече от едно-две мои изследвания по византийска философия. Не съм сигурен, че имаше много повече от една обща представа за нещо, кое е читаво и си заслужава.

Все по това време се запознах с Волфганг Клуксен. През 1994-та излезе мой превод на негов текст и той много се трогна, че и на български е преведен. За първи път го видях през 1990 година. Правеше силно впечатление. Приличаше на тигър в лицето, ходеше вечно изпънат, с папийонка и пура. Клуксен пушеше абсолютно навсякъде. Веднъж на конференция в Бон той много се зарадва, че направих един полски културен подлизурко на нищо, и дойде да ме похвали. Пали пура и кани: „Запалете си и вие!“. – „Ще ни бият“, казвам. Да поясня: действието се развива в аулата на Бонския университет, там се пази роялът на Бетовен. Но какво стана – донесоха ни пепелник…

Георги Каприев
30.12.2022

Свързани статии

Още от автора