Искам да споделя с вас своите възгледи за нашето време, за това как демокрацията на участието, базирана на справедливостта, би могла да изглежда в бъдеще. Ние искаме да знаем дали по отношение на демокрацията и демократичното управление бъдещето ще е светло или мрачно. Всичко това зависи в голяма степен от изборите, които прави средната класа. Смята са, че е невъзможно да построиш демокрация без средната класа. Това твърди теорията на модернизацията и някои исторически факти подкрепят тази гледна точка. За съжаление обаче по отношение на това твърдение историческите факти не са чак толкова безспорни. Средната класа наистина прави избор, който определя политическите резултати, но не е задължителен изводът, че нейните избори са винаги в полза на демокрацията. Много примери от историята на Европа – от революциите през 1848–1849 г. до революциите през 1917–1919 г. – ни дават основание да се отнасяме предпазливо към подобни лесни обобщения. И все пак аксиомата е вярна – за да имаш либерална демокрация, ти е нужна средната класа. Така или иначе пазителите на либералните принципи – независимо дали те са социални, културни, икономически или политически – в исторически план винаги са били представители на средната класа.
Днес трябва да направим разграничение между различните категории средна класа. В различни части на света виждаме бдения, митинги, демонстрации, стачки – често те нямат лидери, нямат организационни структури, много често липсват органични връзки между протестните движения и съществуващи политически партии и организации. В много от случаите можем да говорим за ново явление, което е предвестник на политиката на XXI век. Разглеждайки демонстрациите по света, виждаме, че те се случват на най-различни места – в държави, които иначе нямат нищо общо помежду си. Възмутените в Испания и гневните, които протестират на „Синтагма“ в Гърция, са граждани на страни, които обедняват и в които надеждата за по-добро бъдеще намалява. Израел, където преди две години също имаше протести, има силна икономика. Турция също отбелязва добър икономически растеж. Доскоро Индия, която е част от БРИК и заедно с Бразилия отбелязваше ръст на доходите, бе сочена за пример. Интересен пример е Тайланд – страна, разтърсвана от масови демонстрации през последните десет години. В Чили, златният пример на Чикагската школа, имаше масови студентски протести, които създадоха Камила Вайехо, която на 23 години стана депутат в чилийския парламент. Въпреки природния газ и петрола, Русия също не е имунизирана от протест на средната си класа. Арабските бунтове – най-впечатляващите протести – разтърсиха основите на арабските общества по начин, който никой не очакваше. Арабските бунтове стигнаха в кулминацията си до кървавата баня в Сирия и колосалния провал на „Мюсюлмански братя“ в Египет. Всичко това не отнема значението на демографските, социалните и икономическите условия, които породиха тези протести.
Във всички тези страни виждаме как възникват сили и енергии, които предизвикват статуквото, предизвикват пазителите на съществуващите порядки. Във всички тези страни има робокопи. Навсякъде тези робокопи се изправят, за да опазят една репресивна държава. Когато демонстрациите, бунтовете и стачките надигнат глас за по-добър ред, за по-добро бъдеще и по-добра политика, робокопите използват срещу тях – повече или по-малко ефективно – едни и същи инструменти. Във всички тези страни водеща е средната класа. Както казва Славой Жижек, това не са пролетарски протести, а протести срещу заплахата да се превърнеш в пролетарий. Кой има смелостта да излезе на стачка, когато постоянната работа е привилегия – не нископлатените работници, а тези които имат гарантирана работа: учители, работещи в публичния транспорт и пр. Това обяснява и вълната от студентски протести. Основната мотивация на протестиращите студенти е фактът, че висшето образование не им гарантира по-добра заплата в бъдеще. Много студенти в САЩ днес си задават въпроса: „Ще можем ли да изплатим студентския си дълг от 200 хиляди долара, когато завършим колежа?“ И все по-често отговорът е: „Не“. Оттам следва и спадът на посещаемостта на университетите в САЩ.
Същевременно е ясно, че събуждането на протестите – от арабската пролет до Западна Европа, от „Окупирай Уолстрийт“ до Китай, от Испания до Гърция – не трябва да бъде описвано просто като бунт на буржоазията. Всеки случай трябва да бъде разглеждан отделно. Би могло да се каже, че въстанието в Египет, където образовани хора протестираха срещу липсата на бъдеще, започна като бунт на буржоазията, но трябва да се помни, че това беше само един от аспектите от по-голямата битка срещу репресивния режим. От друга страна протестът не можа да мобилизира бедните работници и селяните и ислямистите отбелязаха победа. Гърция е специален случай – през последните години там се роди нова буржоазия, която бе създадена в рамките на администрацията и благодарение на помощите от Европейския съюз. Така че там протестите бяха мотивирани до голяма степен от факта, че тази средна класа се почувства заплашена.
Жижек, подобно и много други автори, е прав, като твърди, че тези социални движения са бунт срещу глобализацията. Той говори за хегемонията на неолибералните икономически политики, за диктата на финансовия капитал. Но бунтовете са повече от това. В много случаи средната класа се сблъсква с все повече трудности. В Тайланд, например, тези проблеми се трансформираха в постоянни въстания и бунтове срещу популисткото управление на Инглук Шинаватра и преди това на брат й – Таксин Шинаватра. Тайланд е добър пример за бунт на средната класа, който обаче не е демократичен. Установените елити на Тайланд не се примириха с управлението на Таксин и сестра му, които представляват периферните социални и икономически сили. В крайна сметка демократичният процес приключи с плебейско-мажоритарно управление, което се противопостави на установените елити. Всъщност тайландският пример показва още една опасност, която заплашва демокрацията – изкушението да управляваш на базата на мажоритаризъм, а не на плурализъм.
Накратко, заплахата за демокрацията идва от много посоки. Тя започва да се превръща в икономическа система, която е привилегия на икономически силния и все по-малко защитава по-ниските сегменти на населението. Същевременно разбирането за демокрация почива върху либералните принципи, определени и създадени през XIX век, което е все по-трудно съвместимо с реалностите на XXI век. Това ми напомня за наблюдението, направено от един от моите любими автори, индиецът Панкадж Мишра, според когото масовата демокрация и капитализмът съвсем не са естествени партньори, а са по-скоро антагонисти във времето на глобализация. Тогава става ясно, че исканията и нуждите на мнозинството не могат да бъдат задоволени от частното натрупване на богатства. Ръстът на брутния вътрешен продукт (БВП) не прави нито живота на по-бедните, нито инфраструктурата, нито образованието, нито здравеопазването по-добри, а всъщност увеличава неравнопоставеността и корупцията. Правителствата също са безпомощни. Мобилният труд и капитал подкопават способността на националните правителства да разработват политики в посока равнопоставено общество. Средната класа участва в създаването и промотирането на икономическа система, която досега работеше в нейна полза. Сега обаче започва да усеща последствията. Дали става дума за жестока конкуренция или за комерсиализация на всички аспекти на живота – много аспекти на настоящия ред започват да нараняват и да тревожат средната класа. Технократската мъдрост, която се представяше за икономически императив, се оказа невярна. Ще се върна към друго наблюдение на Мишра – това, което виждаме днес, са граждани, които се бунтуват срещу собствената си апатия. Остава да видим до какво ще доведе това навлизане на масите в политическия живот. Но вече отбелязваме напредък, защото демокрацията се превръща в нещо повече от просто обичайните избори.
В тази връзка искам да поговоря и за случващото се в Украйна. Изглежда, че хората, които демонстрират там, са влезли в една донкихотовска битка, те живеят в дълбоко разделено общество. В Украйна юмрукът на Русия се чувства и икономически, и политически. При тези обстоятелства украинската средна класа излезе на улицата и разбуди ценностите, в които бяха загубили вяра и самите страни-членки на Европейския съюз. Хората, които са на площада, са мобилизирани от определени ценности, те се опитват да избегнат една съдба, която познават твърде добре. Те излязоха на улицита в подкрепа на политически ценности, а не заради националистически противопоставяния или заради краткосрочни икономически ползи. От Вашингтон до Варшава демократичният капитализъм е деморализиран. Нашите политически институции не могат да отговорят на предизвикателството на XXI век, а икономиката не дава достатъчно на средната класа, както правеше това в следвоенната ера, по време на Студената война, когато борбата между демокрация и тоталитаризъм бе в своя пик.
Чувството ми за справедливост изисква да кажа няколко думи и за България, макар да не съм следил процесите отблизо. Българският протест е най-дългият протест. За съжаление той попадна между три гигантски събития – протестите в Турция, протестите в Бразилия и след това в Египет. Така че международните медии нямаха достатъчно камери, за да ги изпратят и тук, те бяха заети с тези големи събития, които – правилно или не – бяха възприети като събития, които представляват по-голям интерес. Аз съм истински впечатлен, че вие протестирате повече от 170 дни. Искането на средната класа тук е принципите на политическия либерализъм да залегнат в политическата система. Както и в Украйна, вие искате европейските ценности да бъдат водещи в начина, по който живеете, и в начина, по който правите политика. Това е протест за прозрачност, протест за лично пространство, протест против корупцията и за върховенство на закона. Това е бойният вик навсякъде по света и както се опитах да кажа, макар че това са искания на средната класа в много други страни по света, те не са непременно демократични, те са либерални искания, но не винаги съвпадат с демократичното участие на средната класа.
Всички тези различия ни изправят пред въпроса дали демократичните системи функционират правилно или не – доколкото изобщо функционират – или предимство ще вземат мажоритаризмът, реакционерството и пр. Тези, които се бунтуват както срещу неравенствата на неолибералната икономическа политика, така и срещу недемократичните политически системи, го правят чрез протестите си. В повечето случаи тези протести нямат лице, те нямат лидери. Това е тяхната сила, но и тяхната слабост. Задачата на хората, които искат да променят нещата, е да намерят пътека между протеста и политиката. Защото първото условие да създадеш пространство за демократично развитие в XXI век е да преосмислиш самата политика. Във времето на Туитър и на бързото задоволяване това трудно пътуване е непривлекателно. И все пак аз не виждам друга алтернатива. Всъщност има основание да сме оптимисти, че по един или друг начин пътеката е намерена и протестите, или поне техният дух, ще намерят пътя към политическия дискурс и в крайна сметка към политическата реалност. Последните събития в САЩ, например изборът на социалдемократ за кмет на Ню Йорк, след 20 години управление на републиканците – спомнете кой е Майкъл Блумбърг, във финансовите кръгове има много малко имена, които значат повече от името Блумбърг, който управлява три мандата Ню Йорк, при това съвсем не зле – сега е избран социалдемократ, човек, който е работил за католически благотворителни организации в Никарагуа и който показва какъв е духът на времето. Или погледнете речта на президента Обама за неравенството, думите му, че надеждата, инвестирана в политика, не е съвсем изгубена.
Колкото и да са трудни политическите процеси, това е единственият начин да се движиш напред и да отхвърлиш неравното разпределение на доходи. В това усилие Европейският съюз може да играе водеща роля. Континентът, който даде толкова много на света – и добро, и лошо – в момента е разкъсван от противоречия. Но тази нова и експлодираща енергия и потенциалът на средната европейска класа рано или късно ще определят политиката на този континент. Това трябва да е надеждата не само на европейците, но и на останалия свят.
Соли Йозел е един от водещите външно-политически анализатори в Турция. В момента е преподавател по международни отношения и политически науки в университета Кадир Хас в Истанбул и колумнист на турския ежедневник Habertürk. Анализите му се публикуват в издания като Sabah, Newsweek Türkiye, Washington Post. Бил е главен редактор на турското издание на списание Foreign Policy. Соли Озел защитава докторат по политически науки в Калифорнийския университет в Бъркли. Преподава в много престижни университети в САЩ, Европа и Турция.
Публикуваният текст е откъс от публичната лекция на Соли Озел: „От протест към политики: неясните пътеки на движенията на средната класа“, изнесена в Центъра за култура и дебати „Червената къща – Андрей Николов“. Лекцията бе част от поредицата Мемориални лекции ДЖУ, организирана от Центъра за либерални стратегии в памет на Юлия Гурковска (1945-2001).
