0
3719

От публицистика към политика

В момент като днешния, когато предизборната кампания е в разгара си, си струва да се поразмишлява не само за кого, а и за какво човек дава гласа си. Може да се окаже, че „за какво” в по-голяма степен има отношение към резултата от изборите, отколкото „за кого”.

Естествено, „за какво” и „за кого” са свързани – предпочитание се изразява към този, който представлява въплъщение на гласоподавателските желания. Но все пак е добре да разделим едното от другото, защото собственото име на нашия избор може да скрие неговите същински основания. А те са важни.

Много често, като се оставят настрана конкретните партийни наименования и лидерите, зад които електоратът застава, се казва: аз гласувам за ценности. После ценностите се изреждат – справедливост, сигурност, благоденствие, бъдеще за децата ни, всеотдайност към родината, европейска интеграция, мир по света…

В случая обаче ние не търсим това „за какво” – то е твърде общо и в крайна сметка не прави така, че да окачестви по различим начин нашето решение, а го превръща в неспецифично, приличащо на всяко друго. С клишето на изброените ценности се печатат всички агитационни материали.

Разликата, която се опитваме да установим, е от друг характер. Тя се отнася до предмета, а не до неговите инструменти, заместители, отражения, продължения, разклонения, подмножества, в чиито нюанси започва да се изгубва собственото съдържание и всичко става едно и също.

Заглавието на този текст включва два термина, които имат неразривна връзка помежду си – публицистика и политика, но целта в случая е да се направи разграничение, което да изясни поне една страна на въпроса за какво гласуват хората. Едва ли ще открием нещо ново, но нека поне напомним за забравеното.

В тесен смисъл публицистиката е литературен жанр с фокус върху обществено-политическите проблеми. В съвремието публицистичните изказвания могат да прескочат това жанрово определение и да станат част от социалния контекст не само като писано слово, а и като публични изяви в директен контакт с аудиторията или пък чрез журналистическите формати на електронните медии.

И така публицистиката започва да се мисли като обществено-политическа дейност въобще. Възприел една по-активна и атрактивна роля, публицистичният коментар сякаш вече не просто разсъждава оценъчно върху обект от обществения живот, а сам започва да претендира за битие като неговото. Статутът се променя.

Ако направим аналогия с киното или пък с кулинарното изкуство, то все едно в техния случай критическата рецензия да се превърне в претендент за мястото на самия филм или на приготвеното ястие. Такъв пример ясно демонстрира абсурдността на подобна размяна, но с публицистиката и нейната функция объркването не е толкова отчетливо.

Доколкото анализът на развойни линии, формулирането на становища, аргументираната критика на опоненти, изразяването на принципни позиции, защитата на конкретни мерки и предлагането на визионерски решения за бъдещото са част от публицистичния репертоар, а същевременно са и оръжия от собствено политическия арсенал, границата между двете се губи.

Само че определението за политика има специфичен акцент, засягащ практиката. Политиката включва разсъждение върху управлението, но по същество представлява самото му провеждане. Тя по необходимост изисква способност да коментираш събитията, но основното политическо умение се състои в това да ги управляваш.

Някой веднага би казал, че посочената дистинкция е отдавна известна. И правилно. Но в един цивилизован свят, който се движи по начертани в далечното минало правила, а споменът за усилията по тяхното установяване все повече избледнява, обговарянето на заварената ситуация взима връх над практическите действия по поддръжката и реформата, където е необходима.

Проблемите се адресират и този, който посочва с пръст, възприема жеста си като пълноценно политическо действие. Публицистът вече не е политически партньор, той гледа на себе си като на автономно завършен политик и претендира за доверието на избирателите.

От своя страна отбрана част от избирателите (по-култивираната и осигурена част, около 4 %) е склонна да харесва публицистичните прояви повече от реалната политика. С думи може да се изгради по-справедлив и по-красив образ на обществото. Да изразиш съпричастност към него е толкова човешко. Ако образът остава несбъдната мечта, то не са виновни умните хора, които го лансират и му симпатизират, а лошите.

Родната демократична опозиция се разполага почти изцяло в описаната картина. Нейните лидери имат ярки публицистични гласове, които смятат за политически актив, достатъчен да им осигури място в управлението. Ако някой иска да направи още по-категорична заявка за властта, става разследващ журналист, протестен активист или пърформър. Няма какво повече да се иска.

Но, с цялото ми уважение, има какво.

Колкото и да се смесват понятията и да се забравя откъде и как е тръгнало това, което е, у мнозинството от хората остава разбирането или интуицията, че да говориш и да правиш са различни неща. Трудността е различна, отговорността е различна.

И не че този, дето само говори, непременно ни заблуждава, не. Просто той предпочита да е абстрактно прав, но не и конкретно ефективен. А с конкретната ефективност, макар тя да е далеч от идеалното, е свързано истинското политическо умение. Такова или онакова – за него, за това „какво” са склонни да гласуват повечето хора.

Но правенето е с ниско качество, виж тези, които могат добре да приказват, колко по-хубаво описват, че ще стане, виж как откриват недостатъците, как смело ги заклеймяват, какви решения предлагат… Да, така е, чудесни са. Остава им само да преминат към реализация.

Пътят от публицистика към политика изглежда кратък, но няма как да го извървиш, ако смяташ, че докато стоиш в едното, вече стоиш и в другото.

На Сорос преписват репликата „Doers are rare birds”, казана с тъжна въздишка пред почтена, интелигентна аудитория, която уж знаела кое и как.

Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян. Завършил е НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ – Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“), „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Саломе“ от Оскар Уайлд, „Снегирьов“ по Достоевски, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович, „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, „Караконджул“ по Николай Хайтов (Народен театър „Иван Вазов“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“) и др. Има две номинации за „Аскеер“ и две за „Икар“ за най-добър режисьор. Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и множество музикални и рекламни клипове. За сериала „Четвърта власт“ печели две награди – на Българската филмова академия и на Асоциацията на европейските телевизии CIRCOM.
Предишна статияФредерик Шаслен в София
Следваща статияПоглед през стъклото