0
4209

От Пушкин до Путин

Имперската идеология на руската литература

Руската класическа литература, пълна с дехуманизиращ национализъм, звучи обезпокояващо познато днес.

Една от улиците в Гоголев – град на изток от украинската столица Киев – носи името на Михаил Лермонтов, руски поет от XIX век. Лермонтов никога не е посещавал Украйна и само няколко негови стихотворения са свързани с украински теми. Но улици в цяла Украйна носят името му, както и имената на други руски културни дейци – наследство от имперското съветско минало. Гоголев, който преживя тежки битки през март, почита освен това Антон Чехов, Владимир Маяковски и Александър Пушкин. Именуването на улици във всеки по-голям град, малко градче или село е само инструмент, с който империята определя и контролира колониалното си пространство. Всяко популярно руско име бе повод да се изключи украинското. Имената на улиците бяха средство за изтриване на местната памет.

Руските литературни величия обаче не просто дават имената си за имперския проект на своята страна. Много повече от общоприетото техните творби подпомагат формирането, пренасянето и вграждането на руската имперска идеология и националистическия мироглед.

Защо Лермонтов? Неговият образ в руската литература като писател, войник, женкар и романтичен поет е специфичен. Той създава идилични образи на Кавказ, пленили въображението му, подобно на много други забележителни руски писатели. И както Пушкин, също загива трагично на дуел.

Но зад романтизма на ранния XIX век има още нещо: ледената прегръдка на империята. Най-известното стихотворение на Лермонтов – „Мцири“ или „Послушникът“, написано през 1839 г. – е идиличен разказ за кавказки монах, пленен като момче от руски офицер. Ключовата емоция на поемата е чувството за безнадеждност: гордата и славна история на кавказкия народ е в миналото, отишла си е завинаги, а носталгията на главния герой по изгубеното време показва, че той принадлежи към победената страна на човечеството. В „Уланша“, ранно, нецензурно стихотворение на Лермонтов, той описва груповото изнасилване на жена от руски войници; в текста липсва какъвто и да е видим знак на съчувствие към жертвата. В друго стихотворение, „Кавказец“, се намеква, че истински кавказци са не местните хора, а руските войници, завладели региона в началото на XIX век – също както съветските войници, изпратени да нападнат и окупират Афганистан, са били наричани разговорно „афганци“.

По същия начин, по който Лермонтов представя Кавказ през имперската колониална руска гледна точка, така и Пушкин вижда Украйна. Вземете „Полтава“, стихотворението на Пушкин за Иван Мазепа, украинския хетман, разбунтувал се срещу тогавашния владетел Петър Велики (на когото руският президент Владимир Путин се позова неотдавна в реч за връщането на земите на Руската империя), докато той затягал руския контрол над Украйна. За украинците Мазепа е символ на националната съпротива срещу руското господство и напомняне, че царска Русия е нарушила договора от XVII век за запазване автономията на казаците (бъдещите украинци) в замяна на верността им към московчаните (бъдещите руснаци). Според украинците Петър е нарушил сделката; според руснаците всяко украинско искане за автономия е предателство – точно както и за Путин сега. Пушкин възприема руската гледна точка, описвайки Мазепа като развратен предател, който би „проливал кръв, сякаш е вода“. Украинците трябва да бъдат съжалявани и презирани като „приятели от стари и кървави времена“, внушава стихотворението.

Същото послание ще намерите и в известната историческа новела на руския писател Николай Гогол „Тарас Булба“. Когато Гогол, украинец по рождение, сменя самоличността си с руска имперска, той влага голяма част от таланта си, за да докаже, че всичко при украинците е отживелица и което е още по-важно – жестокост. Според Гогол те имат нужда от Руската империя, за да се цивилизоват.

Има, разбира се, и алтернативен поглед към нещата. Няколко години, след като Гогол и Пушкин създават образа на украинските казаци като част от остарялото и жестоко минало, Тарас Шевченко – украински поет, художник и национален герой – разказва на своите съотечественици, че антитираничният и демократичен дух на казаците не е реликва от миналото, а предвестник на бъдещето. Виждането на Шевченко за Кавказ се различава не по-малко и от това на Лермонтов: не идиличен пейзаж, в който романтично представеното руско господство е заличило историята, а изключително драматична сцена, в която имперското насилие предизвиква реки от кръв, а съпротивата е силна и безкомпромисна. Борітесяпоборете! („Борете се и ще победите“) – емблематичният призив на Шевченко е от поемата му „Кавказ“ и е еднакво приложим както към кавказките, така и към украинските борби срещу руската имперска власт. Докато Лермонтовият Кавказ е снежнобял, идилично студен и безразличен към човешкото страдание, този на Шевченко е кървавочервен и изцяло въвлечен в битката на човечеството за свобода. Лермонтов пише стихотворение за групово изнасилване от позицията на руските извършители; в отговор образът, създаден от Шевченко, е този на покритка – „паднала жена“ на украински. Неговата провокативна религиозна поема Марія („Мария“) прави паралел между украинската покритка, носеща незаконно дете от московски войник, може би след изнасилване, и майката на Исус – като самотни страдащи майки. Емпатията на Шевченко към пострадалите от сексуално насилие жени е отговор на поетизираното от Лермонтов изнасилване – и в двата случая извършителят е руснак, а жертвата е завладян субект.

Започнете ли да си вглеждате, ще видите, че руската литература е пълна с имперски дискурси, с романтизирани завоевания и жестокост, с тотална тишина за последиците. Дори творбата да е привидно благосклонна към имперския герой, както е в „Тарас Булба“ и „Мцири“, тази емпатия е романтична представа за тъжната съдба на героя заради неговата вечна изостаналост и подчинение. По същото време, когато европейската ориенталистика развива образа на африканските и азиатските общества като общности без история, достойна за разказване, руската литература изгражда образа на Кавказ и Украйна като общества, чиито насилствени истории заслужават да бъдат забравени.

Паралелите с днешната руска завоевателна политика са дълбоки и всеобхватни. „Към клеветниците на Русия“ на Пушкин е забележителен пример за антиевропейски памфлет, утвърждаващ агресивния руски империализъм. Неговата трактовка за полското въстание от 1830–1831 г. е в известен смисъл подобна на актуалния възглед на Кремъл за така наречените цветни революции в бившата съветска империя. Пушкин открито заплашва Европа с война („Забравихме ли вече как се завладява?“) и напомня на читателите за огромната сила и завоеванията на Русия („От горещите степи на Колхида до ледените планини на Финландия“). Съществува права линия от идеологията на Пушкин до днешната неоимперска реторика. Един от руските лозунги по време на руско-украинската война е „можем да повторим“ – преднамерено припомняне на минали деструктивни и завоевателни войни, за да бъдат сплашени въображаемите руски врагове. По подобен начин руският поет и съвременник на Пушкин Фьодор Тютчев възхвалява Руската империя като защитна стена срещу избухването на опасната демокрация по време на революциите в Европа през 1848 г. – точно както днес Русия е авторитарен модел (и подкрепа) за антидемократичните сили на десницата и левицата в Европа.

Когато западните учени представят златното време на руската литература през XIX век като интелектуална борба между западняци и славянофили, те пропускат националистическите и империалистическите подводни течения, общи и за едните, и за другите. Нещо повече, така наречените западняци, които вярват в руската изключителност, често се превръщат в радикални опоненти на онова, за което смятат, че се бори либерална Европа, и нерядко подкрепят тираничния обществен модел. Малцина илюстрират този феномен по-добре от руския писател Фьодор Достоевски, който от социалистически радикал, какъвто е на по-млади години, става по-късно религиозен фундаменталист. Той твърди, че руските социалисти и комунисти „не са европейци“ и „ще станат накрая истински руснаци“ – с други думи, ще приключат с отхвърляне на Запада. В романа „Бесове“ Достоевски описва западните идеи като „демонични“ съблазни, които трябва да бъдат осъдени.

Независимо дали тези писатели приемат западните идеи повърхностно, или не, тяхната етнонационалистическа имперска призма допринася немалко за това в Русия да има повече тирания. Попаднали на руска почва, дори прогресивните западни идеи се превръщат в нова и по-силна тирания – било при великия модернизатор на Русия Петър Велики, било при болшевиките, чиято убийствена тирания се основава на европейските социалистически идеи.

Всичко това продължава и днес. Когато Русия унищожи Чечения и предизвика изкуствени сепаратистки борби в Молдова и Грузия през 1990-те, когато нахлу в Грузия през 2008 г., а в Украйна през 2014 г., това бяха актове на бруталност, които имат своята интелектуална опора във великата руска класическа литература и отношението на нейните автори към колониите и завоеванията на империята. До ден днешен тези писатели и техните творби казват на руснаците, че няма нищо достойно за уважение в земите, окупирани от руски войници. Когато Пушкин рисува украинските казаци като жестоки хора, които леят кръв, това е само версията от XIX век на днешния пропаганден наратив за украинците като предполагаеми нацисти, чиято историческа съдба е смърт и подчинение. Когато Тютчев представя Русия от XIX век като славния спасител на Европа от демокрацията, ехото отеква в борбата на Путин срещу цветните революции в Украйна и на други места.

Разбира се, руската култура не е единствената причина за руските престъпления, а връзката между култура и политика никога не е линейна. Наивно е обаче да се мисли, че руската култура е невинна и свободна от империалистическия дискурс, който е в основата на руската политика от векове. И макар в западните университети да се изучават империализмът и ориентализмът в западния литературен канон – веднага в ума изникват Гюстав Флобер, Ръдиард Киплинг и Джоузеф Конрад – там почти напълно се пренебрегват подобни тенденции в литературата на последната останала архаична колониална империя, която води поредната завоевателна война, докато пиша това.

Така че ако търсите корените на руското насилие срещу съседите, на стремежа да бъде заличена тяхната история и отхвърлянето на идеите на либералната демокрация, ще намерите част от отговорите на страниците на Пушкин, Лермонтов и Достоевски.

Превод от английски Майя Янкова

Володимир Ермоленко е философ, главен редактор на UkraineWorld, ръководител на Анализи в Internews Ukraine и домакин в подкаста Explaining Ukraine („Обясняваме Украйна“). Текстът му за имперската идеология на руската литература е публикуван във Форин полиси.