Характерни за българското живеене са периодите на сепване: изведнъж започват да се задават въпроси за „задкулисните договорки“ или за „порциите от баницата“, раздавани даже не под масата, а направо на „политическия тезгях“, за подмяната на достоверната информация с откровени лъжи, за медийната разправа с политически опоненти, за много неща, за които е писано, говорено и се знае, а сякаш стават ясни едва сега; възмущението кипи и нараства, тръгват протести… След което какво? Настъпва известна промяна по върховете, махалото се връща и отново заживяваме както преди.
Не означава ли това, че този национален проблем е не само актуален (възпроизвеждащ се исторически), колкото и чисто психологически?
Така поне смята Стоян Михайловски, „незнающият пощада сатирик“, известен на днешните поколения най-вече като автор на химна „Върви народе възродени“. Приживе обаче го възприемат като на най-мрачния и скептичен български мислител, един от най-самостоятелните хора в България. Според Димитър Подвързачов творчеството му е „симфония от гръмотевици“.
Неговата „Поема за българския народ“ (1897 г.) излиза със следното посвещение: „На всички страдалци, на всички унизени, онеправдани и угнетени посвещавам тая сатирична сбирка, която показва какви средства упражняват деспотите, за да увековечат властта си“.
Стоян Михайловски учи право в Екс-ан-Прованс (Франция) и гледа на себе си като възпитаник на френските моралисти. Вярващ християнин, той живее с убедеността, че „човеците са деца на Бога“, поради което във „Философско-религиозни размишления“ държи да напомни: „обичайте ближния си, обичайте отечеството, обичайте човечеството“. И не бяга от политиката: убеден враг е на самовластието на Фердинанд и авторитарността на Стамболов. Той е неудобен и гонен; бива преследван, пребиван е от политически шайкаджии, съден е заради обида на „височайшата особа“, статиите му са сваляни от печат и наборът им е разпиляван.
Нищо обаче не го отказва от борбата срещу политическата поквара в България. Дневниците му изобилстват с многобройни данни за гешефти и злоупотреби, уж с оглед на голямата цел – освобождението на Македония. Пословично честен, той е сред най-яростните обвинители на политическата корупция, на „злото, разяждащо снагата на държавата ни“.
На тази „развала“, както сам той я нарича, са посветени стотици негови статии и философско-морални фрагменти от така наречената му „метаполитика“. Въпросното „политическо зло“ е диагностицирано и в една от най-своеобразните му творби – „От развала към провала“ (1905 г.): „диалогирани очерки“ върху „психологията на българската корупция“ (власт, съвест, журналистика и морално разтление).
Накратко, Михайловски е първопроходец в битката с българската корупция, което прави анализите му особено интересни, а психологическият му подход – новаторски в редица отношения. Затова се изкуших да вляза в диалог с него – като своеобразно интервю или продължение на „диалогираните очерки“, диагностициращи нашата „развала и провала“. Въпросите в черно са мои, а отговорите са изцяло на Стоян Михайловски – взети от споменатата творба и други негови статии.
***
За да схванем проблема с „българската развала“, г-н Михайловски, би трябвало да го поставим в историческа перспектива. Може би онова, което ни тревожи, се корени най-вече в миналото?
В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. У прабългари, у нови българи – все една песен: чернилото иде отгоре!
Управникът е лекар на държавата; какво да се прави, ако тоя лекар е най-големият разпространител на зараза?
Какво да се прави, когато ядът се крие у носителя на противоядие?
Богомилите думаха: махни управника и ще премахнеш кривдата!
Турската рая думаше: царят ни е даваджия (тъжител)!
Псевдоеманципираният сегашен българин дума: пазачът е палач!
Нали все пак не смятате, че българинът не е достоен или пък не е дорасъл за свобода и народовластие (дума, която предпочитате пред термина „демокрация“)?
Като описвам как се разбира свободата в България, аз ни най-малко не искам да дам да се разбере, че българското е нещо особено несъвместимо с волно живеене или обществен развой.
Не, никак.
Моята мисъл е, че вчерашният неволник не може да се превърне днес в свободен гражданин, не може да не носи днес психически следи от някогашното неволничество…
Сравнете живота на един такъв свободен човек, сиреч на просветен свободен човек, с живота на непросветен свободен човек и веднага ще видите разликата между истинска свобода и прослободнелост.
Грубият човек разбира свободата така: което е добро за мене, трябва да го наложа на другите хора!
Сега България е в криза. Управляващите съзират изхода във Велико народно събрание и нова конституция. Има протести, мнозина са несъгласни с това. Може ли конституцията да разреши недъзите на българската свобода?
Каквато и важност да представляват словопренията по конституцията – те искат нормално време, време за четене и траен международен мир. Конституционният ред, конституционните гаранции не са нищо друго освен мобилировката на онова общо обиталище, което се зове държава.
Българските политикани си въображават, че от името на някакви си текстове те имат правото да не обръщат внимание на усилните години, които България преживява и да играят на зар съдбините на българската държава.
Къде е изходът тогава – нови избори и да търсим „неопетнените“, онези, които не са били на власт?
Тук му е мястото да отбележим, че има такива, които са стояли далеч от всяка власт – та са останали незасегнати от грозотиите и грубостите, с които изобилства политиката у малокултурните народи. Тези хора обичат да думат: „Ние сме неопетнените дейци! Ние сме неопетнена партия! Нам принадлежи правото да бийме такт в уреждането на общото дело, да даваме тон във всяко преустройство!
Тези хора са неопетнени – но те не са неопетними.
Доста усложнявате задачата на избирателя. Пък и можем ли, г-н Михайловски, да сме сигурни каква ще е волята на народа? Неговият избор?
В страна като България, където народът сто пъти е давал неоспорими доказателства, че не е способен по един сигурен начин, по един безкрамолен и безметежен начин да си избира разумни и свестни главатари и уредници – а напротив, поверявал е своите жизнени интереси на най-злоумишлени люде; в страна, където тълпите могат да издигат своите минутни любимци до най-високите стъпала на държавната йерархична стълба, но да не са кадърни да им дадат дълговременна подкрепа; в страна, където по казаната причина правителствата са принудени да търсят подкрепа във всевъзможни сфери, нямащи никакви връзки с народното първенство и надмощие – банки, чужди държави, войска, полиция, администрация, подкупни рицари на ножа, жълта преса, търговци на перото, духовници-матрапази (препродавачи) на Божието слово и т.н.; в страна подобна може да се каже, че няма неопетнени, а има политикани, които не се имали случая да се опетнят.
По какво тогава се разпознава доброто управление?
Най-доброто управление е това, което учи хората да се управляват сами. Да, но е нужно силно, стабилно правителство, което да е на висотата на тази задача. Подобно правителство е химера при съществуващите институции.
При толкова чести политически кризи в България явно много зависи и от човека на върха? Как бихте го определили?
Винаги е голямо удоволствие да предвидиш неизбежното бедствие и да извикаш „внимавай“ на онзи, който заспива на ръба на пропастта.
Важен е човекът. Външността никога не е най-важната, но моралната страна е по-сложна. Става дума за вулгарна натура, истински гений на злото. Тук е нужно перото на автора на „малкия Наполеон“ (Виктор Юго), за да опише всички кътчета на тази мрачна и макиавелистка душа.
А нацията е изтощена, тя не смее да се оплаква, нейната добродетел се изчерпва с мълчанието, тя е познала режима на отоманските паши, ще преживее и един подобен режим.
Ще ви обясня неговите средства, неговата система.
С три думи: „деморализирай, за да управляваш“. Някога казваха „разделяй и владей“, но това е стара, демодирана практика.
Корупция и преследване!
Първа точка: наказвай, преследвай недоволните, компрометирай честта им, заплашвай богатството им, отдалечи ги от народа, хвърли ги в затвор, изолирай ги – накратко – направи ги безсилни и неми.
Втора точка: създай си чрез всякакви облаги и щедрост армия от клакьори – депутати, областни управители, съдии, чиновници от всякакъв ранг, жандарми и пъдари.
Ето ти режим. И той продължава с години.
Какъв скандал, сърцето ти се свива.
Извинете, но кого всъщност описвате вие? Днешният ви читател може да изпадне в необичайни хипотези…
Шефът на бандата се казва Петко Каравелов. Вулгарна натура, истински гений на злото. Говоренето му е така неинтелигентно, както и почеркът му граничи с фантазията.
Не може да бъде!!! Бащата на Търновската конституция, създателят на модерната ни държава. Направо не мога да повярвам на думите ви!
Ами изборите? Не са ли те едничката ни надежда? Все до тях опираме, ето и сега хората искат предсрочни избори?
Изборите са истински сатурналии. Безплатно раздаване на напитки, заплахи, обещания, удари с палка, всичко влиза в употреба в името на спечеления глас.
Мнозина почтени граждани се въздържат от ходене до урните: те трябва да се бутат с лакти сред разбойници и фалшификатори: тази паплач ги ужасява.
Резултатът от изборите е познат. Българският парламент по моралното си ниво е под това на затвора.
Червим се заради нашата родина, но не искаме да крием нищо. В недрата на този представителен български орган има трийсетина депутати, които навсякъде, освен при нас, биха били поставени на дъното на обществото.
Не сте ли прекалено суров в оценката си към Народно събрание?
Мамелюшкото сборище, което смее да се титулува Народно събрание, гласува финансовите сделки с една бързина, която напомня трескавото подвизаване на влъхвата в жилище без пазачи; ха скоро, ха скоро, грабете, да грабиме, догде не е дошъл домовладиката. А подир разграбването на публичното съкровище иде, разбира се, пленяването на недвижимите богатства.
Нали има опозиция? Не е ли тя корективът в парламента?
Народното представителство защо е велемощно – ако не да обвързва бедността, да изменява неизменяемото, да намира извинение за неизвинимото, да издава позволение на непозволеното, да законодателства чрез потъпкване на законите?
Опозиционерите биха попитали – има ли Обикновеното Народно събрание право да тълкува конституционни текстове?
Опозиционерът обаче е длъжен преди всичко да немее… Ако ги оставите да говорят свободно и безпрепятствено, тези дяволити опозиционери ще почнат може би да разгласяват, че сегашният режим ще докара монополи, нови заеми и чужд контрол – затова ще почнат да кряскат, че подобни работи водели към съсипия и самоунищожение.
Има ги обаче и медиите, свободната преса? Знам, че макар и публицист, имате резерви към ролята на журналистиката – и все пак?
Тя е демагогска и революционна – пресата на свободната мисъл и на свободната клевета. Злепоставяйте, хулете още, петнете винаги – само това се иска от тях. А, колко добре вършат работата си. Трябва да се смачка врагът, за целта всички средства са добри, на война като на война. Или по-добре да се каже – в гората, като в гората.
Докъде тогава се простира развалата? Имаме освен това народ, интелигенция…
Ако тълпата е тромава – интелигенцията е окьоравяла!
Ако тълпата е убога с разбиране, интелигенцията е убога със самоотверженост!
Нашето отечество не е толкова страдало от нищите духом – колкото е страдало от нищите серцем!
Нашите площадни ритори често възгласят, че българинът бил волен и самостоятелен гражданин.
Да се разберем. Да, българинът не е вече роб.
Ала за дълго време той ще си остане заробеник от онези пороци, които е придобил в турското робство.
Друго нещо е освобождение и друго нещо е свобода.
Какво ни е потребно тогава, г-н Михайловски, освен просвета и будна съвест, които винаги сте отстоявали с перото си?
Характери!
Господа български учители, не мислете само за география и тригонометрия.
Искате ли да създадете хора полезни за общественото благосъстояние?
Престанете да гледате на младежите като на кариеристи.
Недейте само труфи паметта, недейте само гизди ума: възпитавайте душата.
Подарете на българина характер!
