„Сеч. Една възбуда“ по едноименния роман на Томас Бернхард, моноспектакъл на Явор Костов-Йондин; сценична версия и постановка Елена Димитрова и Явор Костов-Йондин; превод Александър Андреев; сценография, костюми и дизайн осветление Ралица Тонева; композитор Любомир Брашненков. Премиера на 27 септември 2022 г. в РЦСИ „Топлоцентрала“
Навлизането в сложния и дълбок свят на Томас Бернхард е рисковано начинание, особено когато намерението да се надникне в характерния за неговите персонажи вътрешен свят на нервозно тревожни състояния между прозрението, иронизирането и отхвърлянето на реалността се реализира именно чрез изразните средства на театъра. За щастие екипът, който се заема с разрешаването на тази нелека задача, е повече от подходящ заради годините опит и работа в артикулирането на подобна чувствителност и проблематика на сцена. Актрисата Елена Димитрова е доказала многократно способността си за осмисляне и изпитване на границите на човешкото на сцена, в търсене на енергетично присъствие, стремеж към истинност и първичност в театралното преживяване – именно в преживяването на настоящия момент, а не във вживяването в роля. Тя притежава знанието и разбирането за природата на актьора, за акцията в театъра, за екстремността в изразяването на несъвместимото и парадоксалното (между реалното и въобразеното) – ценни умения, изграждани и усъвършенствани в духа на лабораторната работа в ТР „Сфумато“. Този опит заедно с последните години, през които тя се включва в разнообразни проекти от независимия сектор с различни екипи, ѝ придават уменията и вероятно увереността в овладяването на истински труден драматургичен материал. Двамата с Явор Костов-Йондин, единствен актьор в представлението, драматизират романа „Сеч. Една възбуда“ в превод на Александър Андреев и взимат амбициозното решение да го представят като монодрама. Докато за Елена Димитрова ролята на режисьор е по-скоро нова, за актьора Явор Костов-Йондин това е пореден опит в монологичната форма. Както Елена Димитрова, той също е един от видимите и интересни съвременни артисти в полето на независимия театър, култивирал умението за пълнокръвно потапяне в обширен и сложен драматургичен свят. Тук биха могли да се припомнят неговите монологични авторски интерпретации на света на Бекет („Въображението мъртво си представете“, „Други стъпки“) и Шекспир („Мяра за мяра“).
Макар и с различен предишен театрален опит, двамата артисти безспорно са успели да се обединят около ясно артикулирана естетика и минималистичен подход към Бернхардовия свят. Вероятно техният процес е бил по-скоро колаборативен, с цел да изобрети и обедини качествата от широкия диапазон на актьорския опит, който и двамата притежават, особено в работата със сложни автори, и да извлекат най-ефективното за театралната адаптация на романа. Към описанието на представлението е посочено, че са използвали подходи от психодрамата и лабораторната форма за правене на театър, и това е особено видимо в резултата. Сложният, противоречив образ, който Явор Костов-Йондин изгражда, е изключително богат източник на театрални, философски и литературни референции. В същината си той изобразява едно разстроено съзнание, изпълнено с проницателни, болезнени, поставящи диагноза на обществото и личността мисли; воюващи помежду си тези за изкуството и смисъла на човешкия живот. Като цяло екипът на представлението е успял да събере сложния Бернхардов свят в един-единствен персонаж – този на актьора, който навлиза в ожесточен диалог със света през себе си, за да деконструира и двамата участници в този невидим разговор отвътре.
Сценичната среда на представлението е изградена с намерението да се подчертаят отсъствието, изолираността и да се акцентира върху празните пространства. Единствените мебели, които населяват сцената, са едно кресло и продълговата маса, разположени в малката зала 2 в „Топлоцентрала“. Осветлението е затъмнено и контролирано от единствения актьор, той борави и с устройство, подобно на диктофон, с което променя звученето на гласа си oт нормален тон, засилена експресия и шептене. Почти клаустрофобичен е светът, който населява този свръхперсонаж на Бернархдовия роман. Дори и във физически план става явен неговият пълен дисонанс със света на богатото семейство меценати, които нашият герой презира и за чиято артистична вечеря разказва. Изниква и тоталният контраст с огромната зала на Бургтеатер, който той обрисува в действието: малката стая, изпълнена с отсъствие, се превръща в някакво тайно пространство на истината – сенчесто, изолирано и достъпно само за свидетелите на неговото болезнено раздразнено въображение.
Но какво всъщност се случва с присъствието на актьора? Как Явор Костов-Йондин изгражда този сложен персонаж, как навлиза в този специфичен за австрийския автор поток на съзнанието, за да премине през широката палитра от разочарование, презрение, самовглъбеност, поредица от ретроспекции, изпълнени с чувствена носталгия, силна любов към изкуството, самоотричане, иронизиране и в крайна сметка – резониращо осъзнаване на смисъла на изкуството и човешката природа? Още от началото на представлението той въвежда два пласта на разказа – единият е вербален, а другият, в една по-скоро допълваща функция, представлява специфичен език на тялото, изразяващ в синхрон болезнените образи от разстроеното съзнание. Чрез своеобразни физически експресии, сепващи вниманието движения на сцената, причудливи извънвсекидневни жестове, които напомнят нервни тикове с ръце и крака, актьорът успява да запази баланса между логиката на действието и ирационалните проявления на разкъсващото се съзнание, породени от неговия протест към домакините на артистичната вечеря – събирателен образ на презрението му. Тяхното неразбиране за действителната артистична чувствителност (тази на неговата самоубила се приятелка, а не на височайшия актьор от Бургтеатер) предизвиква в него силни емоции и конвулсии, оформили се до степен на истерия и невроза. Впечатляващи са издръжливостта на актьора и изобретателността, с която овладява този емоционален вихър. Още повече – той артикулира чрез една разбираема изразност това състояние на границата между протестиращия интелект и раздразненото въображение, като успява от постепенното му изграждане да го доведе до свръхекспресия, когато започва да борави с масата, с креслото, размества предметите, стъпва на масата, от която изкрещява истината, справедлива, сурова и непримирима с лицемерието. Не след дълго следва и финалът – актьорът намира пътя от масата към авансцената, на която е поставено своеобразното устройство, пред което шепти. Там той завършва като след катарзис осъзнаването, че всъщност обича домакините на артистичната вечеря. Това е един вид изцеление от шока, предизвикан от самоубийството на неговата приятелка, сякаш сърцето му става по-голямо и в него намират място всички. Преживял вече цялото мракобесие и снобизъм, жестокост и интриги, цялото несъгласие между враждуващите артистични кръгове, споровете в театралното австрийско общество чия постановка на „Дивата патица“ от Ибсен е по-добра, чия роля, на Едгар или на Екдал, е по-сложна, актьорът успява да намери изход във великодушието на приемането. Неговите последни думи са, че ще напише нещо за тази вечер, за артистичната вечеря. След опустошаващите емоции остава гласът на неспиращата аналитична мисъл в търсене на човешката истина, която не трябва да бъде премълчана.
Елена Димитрова и Явор Костов-Йондин показват огромния потенциал за изговаряне на дълбоките и неудобни човешки истини в творчеството на Бернхард. Тяхната работа категорично добавя смисъл към опитите този автор да стигне до българските театрални зрители. Започнала през 1991 г. в Малък градски театър „Зад канала“, от неслучилата се премиера на пиесата „Площадът на героите“, и продължила в полето на независимия театър с „Повече или не така нареченият Бернхард“ по идея на Ида Даниел и Александър Митрев, историята на поставянето на този автор на българска сцена е крайно недостатъчна. Постановката на „Сеч. Една възбуда“ уверено дописва тази история с една сигурна стъпка между литературния и театралния Бернхард. Да си пожелаем и следващи интерпретации на големия австрийски писател у нас.
