Проблемът е дълбок и се отнася именно до съзнателното прокарване на добре изградена манипулативна стратегия за дирижирано налагане на масова носталгия по „онези“ времена, ех, „когато се наливаха основите“…
В Чернобил белее саркофаг
на реактор с мирна цел.
Смел реактор под съветски флаг
за науката умрел…
Венко Марковски
Социалистическата пропагандна машина притежаваше широк спектър от механизмите за въздействие върху съзнанието на обикновения човек, които прилагаше с характерното за тоталитарната власт милиционерско усърдие. Средствата, които използваше – понякога комични, като пропагандните лозунги или нелепата ангажирана поезия, посветена на партията, понякога зловещи, като преследването и изпращане в места за въдворяване на млади хора заради облекла по западна мода или западна музика, бяха част от арсенала на партийно-милиционерския апарат. Дори такъв трагичен момент като аварията в Чернобил беше лишен от гласност чрез тази машина в името на авторитета на съветската и българската комунистическа върхушка. В такава атмосфера дори представянето на ядрената авария в елегии в „Чернобил“ (1987) на поета Венко Марковски трудно можеше да разтовари натрупаното напрежение.
Днес с методите на същата пропагандна машина непрекъснато се прави опит времето на социалистическия режим да се представи в различна светлина и „напудрено“ с доза романтика и носталгия, да се завърне с усилията на някои журналисти и медии като „славно минало“. За една тема-провокация на диригентите на носталгията ще стане дума и по-долу, макар на пръв поглед да изглежда, че няма нищо общо между цитирания стих на Венко Марковски и нея. Общо обаче има и то е твърде много – пораженията, които комунистическата идеология нанесе върху живота на отделния гражданин и които можем да сравним с пораженията от аварията в Чернобил. А има и още нещо общо – това за „радиационната“ мащабна идеологическа пропаганда, която целеше тоталната доминация над всекидневния живот на индивида, а и да прикрива действията си по манипулация на съзнанието, опитвайки се да ги представи като „необходими“ и даже като част от „грижата“, която „партията полага за всички нас“. Тези „мероприятия“ покриваха широк спектър от живота в НРБ и трябваше да превърнат човека в социалистическа „трудова единица“, готова да бъде мобилизирана на всеки „фронт“ – промишлеността, селското стопанство, наборната служба, образованието, науката или културата. По този повод в книгата си „Културният фронт“ проф. Иван Еленков пише, че понятието „културен фронт“ е „позоваване на реторическа фигура, посочване на тежко агитационно-пропагандно клише, изкарано през първите дни и удържало се в постоянно обращение до пропадането на режима“[1]. Използването на военна терминология не е случайно, защото ние непрекъснато воювахме с някой враг: четири годишни времена (било суша, или наводнения), американски империализъм и НАТО, световен капитализъм, войнолюбци от всички страни, противници и хулители на социализма, вътрешен враг със и без партиен билет, тунеядци, вредители по кооперативните поля и кулаци, бягащите от бригадите и противници на социалистическия начин на живот „зози“ и „суинги“, рокендрол, туист, „битници“, „хипита“ и изобщо – идеологическата диверсия.
Особено настоятелни бяха призивите на партийните агитатори за непрекъснати успехи на „трудовия фронт“, които трябваше да бъдат постигнати с усилията на всички „социалистически труженици“ и особено на младите хора, задължително обзети от „творчески плам и дръзновение“. Защото зад гръмките хвалби за изпълнени и „преизпълнени петилетки“ и за „рекордни добиви“ в селското стопанство постепенно лъсна голата истина за „големите фалити на социализма“ (на три пъти според Христо Христов) у нас[2]. Тези проблеми бяха решавани с различни форми на принудителен труд, започнал в началото като доброволен, подкрепен с ентусиазъм в първите години след деветосептемврийския преврат от 1944 г. и постепенно деградирал и изродил се в „мека“, но всеобхватна кампания за трудова репресия върху редовия гражданин.
С казаното искам да напомня за една вече затворена страница от миналото, която някой днес се опитва да отвори отново под различни благовидни предлози, но което си е просто част от „активно мероприятие“ на възраждането на носталгия по миналото в онази част от него, наречена бригадирско движение. Мероприятието по приспиване на гражданското съзнание, наречено „носталгия по соца“, се играе на българска сцена с нарастваща интензивност, особено в последните години, като таргет група са най-вече младите хора, които трябва да бъдат „изплашени“ с бедите – икономически, политически, управленски, морални или милитаристични, – които ни носят Европа и НАТО, за да припознаят „примамливото“ соц минало като „светло бъдеще“.
Ето и един пример в тази посока, в който за пореден път зрителите станаха свидетели на така любимата на повечето медии стратегия за медийна манипулация – тази за „другата гледна точка“. Датата е 2 ноември 2025 г., БНТ 1 предлага „С БНТ завинаги“ с водещ и трима събеседници по темата за бригадирското движение по времето на т.нар. „соц“. Ще започна обаче от края, т.е. със зловещия финал: след хвалебствията на бригадирското движение зрителите станаха свидетели на проблемен – мога да употребя и по-тежка дума – жест: позоваването на трагичния завършек на живота на младата поетеса Петя Дубарова и на самия Пеньо Пенев беше „гарнирано“ с бодрите звуци на песента „Пред нас са блеснали житата“. Може би не им е стигнало екранно време, иначе можеха да ни довършат и с песента за „комунисти, комсомолци, пионери“, които са „заедно във труд и в бой“.
Но да се върнем към предаването: водещият се опитва да „блесне“ със синята си бригадирска куртка, на която има отличителен знак – четири звезди, който знак се даваше на командир на бригада. Той „възторжено“ рецитира стихове – естествено от Пеньо Пенев (нищо против поета бригадир), пламенно описва бригадири, които въртят лопати, леят бетон, бутат колички и над всичко това доминира шумът на „гърмящи хаспели“. Бутафорията е пълна и целта е да се предизвика възторг у зрителя, но по лицата на поканените се чете по-скоро липса на ентусиазъм и желание още утре да отидат да строят допълнително високоскоростно трасе на линията Перник-Волуяк. Но може и да се лъжа, защото накрая един от тях изпява, ей така, от сърце, песента „Свири, хармонико, свири“. Малко преди това водещият описва колко хубаво е било по бригадите: купон, питие, забавни мигове, открадната целувка и дори – както се изрази той – „нещо повече“. Не знам за какво ставаше дума, но вероятно намекваше, че бригадирските командири и дори отделните бригадири са си позволявали това „нещо повече“, както и да си го мислите.
На всички, които ще ме обвинят за ироничния тон, ще кажа: не, не влагам никакви отрицателни чувства или ирония спрямо участниците в предаването, просто съм неспособен да приема една лъжа, в колкото и примамлива опаковка да е поднесена и с колкото и фалшив ентусиазъм да бъде примесена. И това не е следствие от неспособността ми да си представя доколко за нещо „тъпо“ може да се говори – при това възторжено – още „по-тъпо“. Де да беше така, щях да го отдам на неумела стилистика или погрешно изградена реторическа стратегия. Не, проблемът е по-дълбок и се отнася именно до съзнателното прокарване на добре изградена манипулативна стратегия за дирижирано налагане на масова носталгия по „онези“ времена, ех, „когато се наливаха основите“… Тази манипулация е изградена чрез подмяната на експертното свидетелство или документалните факти, с позоваване на индивидуален спомен или мнение, които се трансформират в „експертни“: „Представете си какъв ентусиазъм е имало тогава“! – се възхищаваше водещият, и тъкмо ентусиазмът е онзи структурообразуващ компонент, избран, за да се превърне предаването в „ода за бригадира“. Стратегията по прекрояването на индивидуалния спомен в автентично свидетелство за характера на цяла епоха е съвсем проста: тя се затвърждава от чисто емоционалната обвивка на този спомен, особено когато си бил млад в обсъжданото време. Спомените във форумите, посветени на бригадите, изобилстват от подобни оценки: „Абе, имаше и лоши, ама и много хубави неща. Помня какви лудории правехме“…
Големият проблем тук е, че за разликата от автентичното историческо свидетелство индивидуалният спомен не е гаранция, че споделящият го говори непременно истината. Нещо повече, истинността на спомена може да се променя във времето по много причини – отпадане на факти, които ни се струват вече ненужни; добавянето на нови „факти“, които „помнещият“ с времето е интериоризирал като свои под въздействието на средата, но не си дава сметка (или не иска да си даде) за това; под въздействието на политически или идеологически „експертни мнения“, които са възприети като истинни; поради желание с времето да героизира собствената си история, като се представи в най-добра светлина пред другите, но и пред себе си; за да извършва съзнателна манипулация или просто откровено да говори неистина, маскирана като „другата гледна точка“ и т.н. Пък и в края на краищата индивидуалният спомен е такъв тъкмо защото е представен като „мой“ спомен, но това не означава, че той задължително трябва да се превърне в неотменна истина за дадено събитие като „наш“, общ спомен. Ценността на индивидуалното свидетелство идва по-скоро от това дали отразява достоверно истината, която е документирана и потвърдена от автентични свидетелства за събитието или епохата.
Всъщност тази стратегия е насочена не към нас, изпитали на гърба си „бригадирската робия“, а преимуществено изразява опит да се завладеят умовете на младите хора, като им се пробутва една приказна илюзия, но в която илюзия „онова, което уж е било, всъщност не е било“. Реално погледнато, един млад човек, който е свикнал на краткостта на изразяване и общуване в социалните мрежи или на електронната комуникация, едва ли би „изтърпял“ подробно проучване на строги факти, експертни изследователски текстови или материални свидетелства за една епоха и би се доверил повече на „автентичния спомен“ или на фалшивия ентусиазъм на водещ на телевизионно шоу или подкаст[3]. А и гледайки предаването, човек, който е роден малко или повече след онова време, едва ли би се поинтересувал от истината за бригадирското движение, а ще чуе единствено „готин купон сред природата“. Нека ми простят младите читатели, които ще кажат, че ги подценявам, но като имам предвид масовото съзнание, което охотно приема подобни преразкази, от които идеологическата „тупалка“ периодично изтупва прахта, това е по-вероятният резултат. Или казано с думите на един блогър: „Въпреки мизерните условия, в които българските младежи изкарваха един месец от лятната си ваканция и две седмици през есента, няма човек, който да не си спомня с приятна носталгия чаровните (бригадирски, б.м.) времена“.
А истината никак не е романтична, но е по-скоро зловеща. За онези, които помнят само романтиката, ще напомня, че „бригадирството“ беше насилствено наложена форма на принудителен труд, която започваше с училище, минаваше през казармата, университета и всички държавни предприятия и институции. Ще спомена още „доброволните съботници“, 45-дневните бригади в строителството, които всички предприятия, учебни заведения и научни или културни институти трябваше да попълват, както и масовата трудова повинност. Спомням си есента на 1988 и 1989 г., когато трудещи се от цяла София бяха извозвани с автобуси до с. Казичане, за да вадят моркови. Ей така, не толкова заради морковите, колкото за назидание на преподаватели, актьори, художници, лекари, телевизионни говорители, режисьори, сценаристи, инженери, висококвалифицирани работници от сферата на производството и пр., които се щураха из есенната кал за работа, която не можеше да оправдае само пътните разходи. В тези случаи трудовата повинност служеше като идеологически лост за превъзпитание на „непослушната интелигенция“, като напомняне за времената на лагерите за превъзпитание. Очевидно е, че икономическата ефективност от подобни мероприятия бе никаква, но подобни бригади имаха ролята на „идеологически камшик“. Затова отказът от участие в бригадите – независимо от официалното название „доброволни“ – водеше не само до партийни или профсъюзни, но и до административни порицания и наказания, в това число изключване от учебно заведение или уволнение от предприятие, културен институт и т.н.
Разбира се, ще кажа отново, че тук на преден план беше не възможната икономическа ефективност – такава нямаше – а това, което партийните идеолози в унисон с каноните на учението си наричаха „възпитаваща роля на труда“, опитвайки се с твърда ръка да управляват всекидневието на индивида. Неслучайно още от началото на 70-те години БКП обръща особено внимание на овладяване на „доброволния“ бригадирски труд. С протокол № 351 от 10 юни 1970 г. от заседание на Политбюро на ЦК на БКП се организира „ново младежко бригадирско движение. То се изразява в летни и есенни ученически и студентски бригади за помощ предимно в строителството и селското стопанство. За разлика от първия етап новото бригадирско движение е само формално на доброволни начала, а на практика е задължително, като освобождаването от участие става само по уважителни причини. Бригадирският труд този път се заплаща много по-ниско от обичайните заплати в градовете, като на практика в много случаи това е формално и бригадирите не получават нищо – парите се присвояват от комсомолското ръководство или местни стопански функционери“[4]. А като се имат предвид разходите по настаняването и изхранването на бригадирите, както и усилията да им се намери подходяща нискоквалифицирана работа, „редица предприятия се опитват да се откажат изцяло от приемането на бригадири или ги изолират от производството на по-качествена продукция, като предназначената за износ“[5].
Когато човек гледа подобни предавания, които възхваляват тоталитарната система за контрол и репресия, или чете мнения по форумите, в които се говори с неприкрита симпатия и дори агресивно се изразява носталгична позиция за „соца“, се сеща, без да иска, за Джереми Бентъм и неговата идея за „паноптикум“. Това е проект за идеален затвор с кръгла форма, където килиите са разположени по периферията, а в центъра има наблюдателна кула. Идеята е, че затворниците, които могат да бъдат наблюдавани по всяко време от един надзирател, без да знаят това, ще се чувстват под постоянен контрол и затова ще се самоконтролират. Този модел се разглежда като архитектурен символ на власт и намира изражение в съвременните концепции за наблюдение и контрол като описаната от Оруел система за тотално наблюдение, т.е. „големият брат“. Редовите български оплаквачи на „славното минало“ страдат от подобно „паноптикално“ мислене, което е знак за доброволната и самоналожена форма на нежелание за критично осмисляне и стратегия за отричане на тоталитарния характер на епохата на социализма, без дори да е наличен идеологическия „надзирател“. Това ниво на автоцензура е поразило мисленето, а притежаващите го са убедени, че това е действително тяхното мнение и те имат право да защитават „достиженията на социализма“ по собствена воля. С това всеки път дават нов живот на идеологическия „паноптикум“, изграждането на който беше основната цел на партийната пропагандна машина – сам да припознаеш несвободата си като свобода и да благодариш за нея, като си „припомняш непрекъснато“ колко „хубаво е било“ да те оставят да живееш в доброволната ти несвобода. Изглежда, че втълпяваното с години внушение за непрекъснат надзор и днес моделира поведението на много хора, съобразно зададените партийни норми. Този механизъм, предназначен да „произвежда“ носталгия към социализма, има особено въздействие, що се отнася до младите хора – целта е с него да се гарантира автоматичното въздействие на една идеология, независимо от нейното актуално присъствие или отсъствие. Както е с непрекъснато подновяваната идея за реанимация на капището на Бузлуджа, което да ни представят като историческа реконструкция на паметник на културата, а всъщност символ на една пропаднала идеология. Затова, когато станем свидетели на подобни предавания, нека се ръководим от принципа: По лъжите им ще ги познаете.
_______________________________
[1] Вж. Еленков, И. Културният фронт, Институт за изследване на близкото минало, 2008, с. 9.
[2] Христо Христов, Тайните фалити на комунизма. Сиела, 2007.
[3] Аз разбира се не искам да отричам достойнства на устните свидетелства и автентичността на спомена на очевидци, но не и за сметка на документалните факти.
[4] Вж. тук.
[5] Пак там.
