Начало Идеи Гледна точка Очаквания и надежди
Гледна точка

Очаквания и надежди

4262

Вярата ни в Христос за мен е най-дълбинният прорез, който може да се случи в човешката душа. И този прорез е едновременно мъчителен и благодатен. „Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни.“ (Евр. 4:12).

Спомням си първите месеци и години, след като бях докосната от духовния двуостър меч – потресът, объркването, съжалението за проявената до този момент чудовищна глупост, за изгубеното време, за пропилените в търсене години. Спомням си също и атмосферата в църквата „Света София“, където покойният отец Ангел правеше така, че всички да се чувстват като в свой дом. Любовта витаеше около този изключителен човек и озаряваше и най-дребния проблем, караше всички ни да се чувстваме в някаква отвъдна радост, за която бяхме жадни и гладни. Събирахме се в неделя на света Литургия като че ли едвам дочакали този ден, в който да се заредим за следващата седмица с радост, благодарност, доброта и топлота. Не зная каква беше тази харизма, която невидимо ни обединяваше около Христос. След смъртта на отец Ангел нещата в „нашата“ църква, както все още я наричам, но вече в кавички, коренно се промениха и повече не мога да вляза в нея. Като че ли някаква преграда ме спира и отклонява стъпките ми. Причините за това дори не искам да споменавам.

Но искам да наблегна на друго – колко е важна личността на свещеника за човека в храма. И в този контекст си мисля – колко по-важна е личността на патриарха за цялата Църква.

Започнах да пиша нарочно тази колонка, преди да се знае кой ще бъде избран за патриарх. Защото който и да бъде избран, ние ще го приемем – с отворено сърце или със съкрушено сърце. След като изборът бъде извършен – нямаме друг избор. Ще го приемем, защото знаем, че Божиите мисли не са нашите мисли, нито нашите пътища са Божиите пътища, че Неговото виждане е отвъд нашето, че нещо, което за момента ни изглежда зло, по-нататък може да се окаже или да се обърне в добро. Натъквали сме се на тези Божии обрати в живота си често, убеждавали сме се, че винаги трябва да разчитаме първо на Бога, а след това на себе си.

Не беше изненада медийният шум около избора и интронизацията на новия патриарх. Полицейските кордони около катедралата, специалният режим на допуск, проследяването от телевизионните камери на всяка стъпка – не ми се искаше интронизацията на новия патриарх да бъде съпътствана от такава помпозна тържественост и да се превръща в светски спектакъл. Да, на този ден трябва да тържествуваме, но духовното тържество е различно от светския церемониал. Духовната радост идва отвътре, идва от сърцето на човека, а не от военни оркестри и почести, гвардейски кордони, армейски паради и маршировки, церемониален шпалир и пр. По такъв необичаен, параден и помпозен, неприсъщ за нашата традиция начин, изпратихме патриарх Неофит. Последваха много основателни критики за липсата на чувство за мярка. И ако същият почерк наблюдаваме и сега, това означава, че тази парадна тържественост и медийна предозираност има някаква цел. Каква е тя? Би следвало да си задаваме настоятелно този въпрос.

Големият тумор на нашето време се оказа онова, което идва след комунизма, както се изразява Адам Михник. А най-лошото, което дойде след него, е бруталната агресия на Русия над Украйна, стремежът ѝ да върне бившите си сателити в сферата на своето политическо влияние, да осъществи евразийския си проект.

Знаем, че още от Освобождението нашата църква е ориентирана към Русия. Именно това е причината забележителният възрожденски духовник, Старозагорският митрополит Методий Кусев да издаде през 1914 г. брошурата „Погрома на България. Виновникът“, в която пише: „Русофилството в България е достигнало до идиотство… България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство“.

През комунистическия период русофилството беше наложено като част от държавната доктрина, а на Българската православна църква, напълно лишена от самостойност, беше наложено да обслужва тази доктрина. Днес проводниците на русофилията чрез инструментите на хибридната война внушават, че любовта към освободителите е всенародна, вездесъща, неотменима част от нашата любов към Отечеството, че нашият патриотизъм е равнозначен на преклонение пред Русия. Отдавна тече тази подмяна на изконни национални ценности, но колкото и усилия да се полагат в тази посока, включително и от държавни институции като Президентството, процентите на проруските партии, формации, паркове и пр. не нарастват. Църквата им е нужна, защото чрез нея може да се прокарва внушението, че русофилията у нас е всенародна. За целта се правят опити нашата църква да се прекрои по модела на руската. Част от тях са тези военни паради и президентски почести.

Преди патриаршеския избор се правеха груби манипулативни внушения, че „враждебни чужди сили“ се намесват в нашите църковни дела. Внушаваше се такава тревога и опасност, че се предлагаше президентът безпрецедентно да свика Консултативния съвет по национална сигурност. След избора тези, които внушаваха тревогата, замлъкнаха и се успокоиха. Доволни са от развръзката и разчитат да забравим за манипулациите им. Напротив – точно техните манипулации ни помагат да видим по-ясно реалностите.

Реална тревога предизвикваха обвиненията на Видинския митрополит Даниил към Вселенския патриарх Вартоломей, че чрез насилие се опитва да узурпира властта в световното православие, отричането на вековния каноничен статут на Константинополската патриаршеска катедра, оправдаването на руската агресия и пр. На интронизацията такива думи отсъстваха, двамата патриарси се прегърнаха и си размениха братско целуване. Това дава добри надежди.

Имаме надежди братското църковно общение да се потвърди и да се развива в съгласие с думите на св. Иоан Златоуст „Името на Църквата не е име на разделение, а е име на съединение и съгласие“. Очакваме Българска православна църква да бъде не филиал на руската, а обединител на българското общество, защото президентът не успява да бъде такъв. След патриаршеския избор „обединител“ е най-често използваната дума в коментарите и анкетите. Църквата не се плаши от разногласия, дори напротив, Божието слово казва, че „трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас“ (І Кор. 11:19). Очакваме да изказва позиция по актуални проблеми, без да изпада в злободневие. Очакваме да засили своята социална и просветна дейност. Очакваме да бъде продължител на добрите традиции от миналото с поглед, отправен към бъдещето.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора