
„Очертанията на сърцето“, Деляна Начева, издателство „Литературен кръг Смисъл“, София, 2023 г.
Докато четях новата (втора по ред) стихосбирка на Деляна Начева „Очертанията на сърцето“, си казвах че отдавна не съм попадала на толкова тактилна поезия, с изобилие от думи, означаващи докосване (шепи, боса, преглъщане, устни, прегръдка и др.). Замислих се как поезията по природа е тактилна, а поетите – незрящи деца, които с вътрешен поглед напипват смисъла, а когато включим и фигурата на читателя, вече говорим за статут на образа. В книгата на Деляна Начева предицирането на образното отношение е леко, то разчита на преки аналогии и с тях установяваме очертанията на сърцето.
Сама съм.
Като пчела върху цвят
събирам последните
сокове на надеждата
в този свят.
Медоносна
е вярата ми
в светлите хора.
(с.55)
Очертаващото сърце в книгата е едновременно неорганичен образ (лишен от формата на сърце, и от възможността някога да стане субстрат на такава форма), но и неограничен от времето и пространството. Накратко: сърцето в поезията на Деляна Начева е чертожник и той очертава изящни оригинали, субстанциално свързващи форма и съдържание.
Кръгът на моята представа за света
е малък, колкото шепа недоверие.
Когато държиш ръката ми,
той се разширява до прегръдка,
която побира целия свят.
(с.68)
Въпреки сърцето в заглавието и въпреки словесния фонд на сантимента в тази книга, стиховете не са самодоволно зареяни в баналното, тъкмо напротив – това е поезия за отсъствията, за несъстоялите се срещи, за пропуснатите разговори, за тишината след някого, за празното пространство след чувството, за опразнения свят.
Поетичните текстове (общо 60) са организирани в три цикъла – „Само с дъх“, „Озарения“ и „До следващата нощ“.
Езикът на стихосбирката е лишен от словесни експерименти, от модерност, от претенция. Но по някакъв начин тези стихотворения са словесна лаборатория за очевидното, за всичко, което изглежда ясно, свръхестествено ясно. Нежност, любов, отчаяние, копнеж – в тези страници баналността не отблъсква, а приковава. Може би защото в нейната конкретика често се крие неподозираното време на сърцето. Сърцето, което очертава, а фигурите му никога не могат да бъдат безплодни.
На главната страница: Анри Матис, Сърце, 1943 г.