„Очите на Мона“, Тома Шлесер, превод Георги Ангелов, издателство „Колибри“, 2025 г.
„Очите на Мона“ е роман сензация. За по-малко от година той получава почти всички възможни литературни награди. Дори предпремиерата му[1] е своеобразна награда. Защото едновременно с първото му оригинално издание на френски език се появиха издания на повече от двайсет езика. Към края на 2025 г. те са над 50 и книгата е в класацията на стоте най-добри за 2024 г. Признавам, че за автора не знаех нищо, затова се наложи да проверя в интернет. Оказа се, че човекът е с шест години по-млад от мен, завършил е история на изкуствата в Париж, защитил е докторска дисертация за Гюстав Курбе през 2007 г. и в момента работи като щатен професор. Несъмнено авторът е реално съществуващ човек и романът му не е генериран от ИИ. Казвам това, защото не е трудно да се открие сюжетната матрица, която се следва в повествованието. През 1991 г. излиза „образователният“ роман „Светът на Софи“ – текст, в който норвежецът Юстайн Гордер разказва историята на философията на едно десетгодишно момиченце. Тук е същото. С уговорката, че разказът е не за философия, а за естетика. Книгата представлява 52 лекции, които ужким са разговори на дядо с внуче. Едно дете, което – подобно на Борхес – трябва да ослепее, веднъж седмично в продължение на година е водено от дядо си в Лувъра, за да се запознае с изкуството. Дотук добре, би казал любезният читател. Но очните болести, подобно на всички други, трябва да имат някаква етиология и никак не би било излишно да се знае що за слепота е тази, която се появява на предварителни сесии. Доколко е неотменна? И дали гледането на картини е единствената възможна „терапия“? Можеше да има някаква диагноза, да е някак по-„релефно“ откроена болестта. Разбира се, романът не е учебник по офталмология, ще възразят някои. Но не е и учебник по история на живописта. Защото с едно десетгодишно момиченце (независимо от здравния му статус) не бива да се говори като на академичен колоквиум. Нито в музея, нито в романа. Не знам дали Тома Шлесер някога е беседвал с малки деца, но точно този начин е най-сигурният да ги откажеш от класиката. Речта на повествователя не е по-убедителна. Ще цитирам едно-единствено описание (на стр. 100), за да изкажа плахата си увереност, че примерът показва – и то чудесно – как не бива да се разказва: „Накрая успя да се впусне в странното мозъчно приключение, като повдигна абстрактен лост, който блокира повърхността на въображението със залп от образи“. В следващата (101) страница доктор Ван Орст: „насочи своята лампичка, за да изследва и най-малките подробности в зеницата“, докато „детето е меланхолично отделено от тялото си“. Явно, колкото и добър специалист да е, професорът – като дете – е бягал от часовете по френска литература. Усещането за стил и правдоподобност и най-важното: нишките, които трябва да свързват един съвременен френски роман с Флобер и Марсел Пруст, му се губят. Езикът е дървен и човек има усещането, че отделните сюжетни цялости (като школския живот на детето или личностите на родителите му) са сякаш слепени с канцеларско тиксо. „А тогава защо си толкова уверен, че текстът не е генериран от ИИ?“, ще попита някой.
Ще отвърна, че съвсем доскоро, допреди година и половина-две, когато професори като Джери Тонър[2] пишеха романи за античния Рим, ИИ все още работеше така. Образите и фабулите бяха като дялани с брадва. Наративите – само и единствено – източник на информация. Толкова… Но сега ИИ вече се научи как не бива да се разказва. Придоби „сетива“ за художественост и с времето (като че ли) задобря. Да се надяваме, че естественият интелект също има потенциал за развитие и че „професорските“ романи не са изгубена кауза.
––––
[1] През 2024 г.
[2] Виж книгата му „Голямата обиколка на Римската империя“ и/или моята статия за нея, публикувана в „Портал култура“.
