Писателят Чарлз Уилямс – една позабравена фигура от близкото минало, е представен за първи път в България с романа си „Стълбата над ветровете“ (ИК Унискорп, 2015). Публикуваме откъс от книгата.
Още една сянка се отделя от обкръжението на Толкин и заживява свой нов живот. Време е всекидневието отново да отстъпи крачка назад и да даде път на нещо необикновено, загадъчно и дори… вълшебно.
Но нека да влезе Чарлз Уилямс, който преди години е вървял редом с К. С. Луис, Дж. Р. Р. Толкин и другите Инклинги [1]по коридорите на Оксфордския университет и също е бил сравняван от своите студенти със старозаветен пророк.
„Той рецитираше и подскачаше от една страна на друга, за да изиграе ролите на всички персонажи. И акцентът му… тази смес от Северен Лондон и Хартфордшър, с още нещо неопределимо и само негово…“
„Той стискаше своя сборник със стихове на Уърдсуърт и веднъж почти го подхвърли във въздуха, докато ръкомахаше.“
Когато идва ред на Джон Милтън, К. С. Луис възкликва:
„Вероятно аудиторията и тази катедра не са съзирали нищо подобно още от времето на Ренесанса. Най-накрая виждам в един университет да се преподава това, което поначало е трябвало да се преподава: мъдрост.“
Чарлз Уилямс продължава да чете също пред Келтското общество и Поетическото общество. Пренебрегнат е фактът, че е самоук. Творчеството му обхваща философски и теологически есета, изследвания върху поезията, пиеси и дори няколко сборника с поезия. Ала някои от най-запомнящите се негови послания са предадени именно от романите му, писани между 1930 и 1945 г.
„Стълбата над ветровете“ (оригиналното заглавие е The Greater Trumps или букв. Високите аркани) е авторска интерпретация на митологията, свързана с картите Таро. Всъщност не може да се каже, че съществува подобна завършена митология заради множеството нерешен спорове между историците и теоретиците. Това е още един повод за професор Уилямс да пусне на воля своето въображение.
В историята участват няколко объркани малки и пораснали деца, само на стъпка от мъдростта. Какво се случва, когато дадеш огромна сила на едно дете? Какво се случва, когато дадеш на един автор власт над европейската митология?
Семейство Конингсби намира старинно и особено могъщо тесте карти Таро и неусетно се озовава в центъра на емоционална буря, която има и своите безспорни климатични проявления. Героите трябва да се справят не само със своите противоречия, а и с далеч по-силни и заплашителни врагове, които ги дебнат досами прага на техния свят.
Нанси, дъщерята на Лотеър Конингсби, е вече сгодена. Нейният смугъл годеник не прави нищо особено, за да разсее загадъчността, която витае около него, и това, че произхожда от изтъкнато циганско семейство, в което междуособиците продължават вече десетилетия. Нищо неподозиращите членове на обикновеното лондонско семейство се изправят срещу естествени и свръхестествени сили, които поставят на изпитание цялата им вяра. Дали все пак ще бъде възможно за тях да пораснат, да се издигнат над дребнавостта и всекидневните дрязги?
Героите стигат до ръба на ръба на омразата, до ръба на разрухата. Призованите стихии излизат от контрол и ситуацията изглежда без изход. И това е прагът, на който застава и самият писател, за да зададе своите морални въпроси. Оказва се, че това е и пределът на самия разум, пределът, на който човешкото същество се оголва от своята суета и достига до най-съкровените си дълбини.
С необикновено майсторство и вещина Чарлз Уилямс съумява да сближи в своя разказ всекидневното и магическото, правейки ги почти неотделими едно от друго. Той успява да изгради духовен свят, преизпълнен с чудеса, който вече е достъпен и за българския читател. Писателят не се уморява да изследва всяка пукнатина във Вселената, докато въображението му прелива от образи, без да е нужно допълнително да експериментира с езика – понеже поначало словоредът и думите, които използва, са крайно необичайни. Дори „свикналите“ със странността му, понякога се препъват и се питат дали изобщо написаното от него е „достъпно“. Панорамните платна, които Уилямс изтъкава пред взора на занемелите си читатели, все така стъписват. Той посочва нещо, което изглежда очевидно за него, но на останалите ще са нужни години, за да забележат.
Редовни негови придружители из Оксфорд са по-младите Кингсли Еймис и Филип Ларкин. Сред неговите почитатели се нареждат критиците Морис Боура, Хелън Гарднър, Джон Уейн и Томас С. Елиът – последният споделя в предговора си към незавършения, издаден посмъртно роман на Уилямс, „Вечерта на Вси Светии“ (1945): „Той [Чарлз Уилямс] бе някак защитен от злото и сам се превръщаше в закриляща сила за останалите.“
И още:„ Той се чувстваше съвсем непринудено в среда, в която се озоваваше за първи път и която би смутила мнозина, но оставаше скромен и не се натрапваше.
„ Никой, познавал и човека, и книгите му, не би пожелал доброволно да пропусне което и да било от тези преживявания.“
„Стълбата на ветровете“, Чарлз Уилямс, изд. „Унискорп“, 2015, превод Николай Тодоров
VІІІ
КОЛЕДНИЯТ ДЕН В ПРОВИНЦИЯТА
Тримата представители на семейство Конингсби решиха на празничната трапеза на Бъдни вечер да отидат до близкото село на следващия ден. Теоретично господин Конингсби ходеше на църква всяка неделя и затова в графата за религиозната си принадлежност във формулярите за преброяване винаги попълваше „Англиканската църква“. Той обаче никога не си бе направил труда да провери какви точно бяха религиозните идеи, които застъпваше тя. И все пак бе запазил своя двоен навик да посещава църквата в коледното утро и привечер да отива на разходка.
При появилите се търкания със семейство Лий, господин Конингсби предпочиташе по-скоро да отиде на църква – още повече че Аарон отказа заради възрастта си, а Хенри изтъкна завършването на някаква служебна документация като причина да не излиза от вкъщи. Обаче възрастният господин бе оставил кола и шофьор на тяхно разположение, затова неуместността на каквото и да било усилие бе сведена до минимум.
Когато се случеше да пожелае и да отиде на църква, господин Конингсби винаги отстояваше мнението, че това е редно да бъде част от „нормалния живот“ колкото се може по-често и за посетителя не би трябвало да е необходима някаква особена енергичност. Той знаеше, че и Сибил споделя този негов възглед. Тя приемаше напълно, че религията и любовта са естествена част от „нормалния живот“. С присъщата на жените склонност да преувеличават, сестра му дори веднъж бе споделила, че всъщност те са животът. Той не бе съвсем наясно дали тя ходи на църква или не – ако ходеше, то тя не казваше нещо особено и винаги бе у дома навреме за вечеря.
Господин Конингсби отбелязваше и нея като принадлежаща към Англиканската църква и тя никога не възрази. И Нанси се озоваваше в същата група, макар и да не ходеше на църква: баща ѝ чувстваше, че тя ще започне да ходи, когато остарее. И дори и да не започне да ходи, ще чувства, че така е правилно. Много често обстоятелствата възпираха човек да стори това, което желае – например ако той бе уморен или сърдит. Не изглеждаше добра идея да се ходи на църква, когато не си в правилното разположение на духа.
В коледната утрин Нанси бе твърде объркана, за да може да прецени какво е. Тя отиваше със своя баща, донякъде понеже винаги бе правила така. По-основателната причина обаче бе, че изпитваше силна нужда от малко време и място, в които да се подслони от разтърсващите нови преживявания, които внезапно се бяха извили като буря над лъкатушещия ѝ преди това път. Реши, че сега час или малко повече от час някъде, където дори и Хенри не може да я достигне, звучи твърде примамливо.
Умът на момичето не бе работил особено ясно предната вечер, през останалото време, което прекараха във вътрешната стая – или поне тя не си спомняше да е работил ясно. Хенри ѝ обясни нещо за възможността да се предсказва бъдещето на света по същия начин, по който това на отделен човек. Тя обаче не можеше да го чуе и отстъплението ѝ се оказа доста позорно.
Въпреки всичките му уверения за дълбокия сън в този дом, тя дълго лежа будна, виждайки само последното диво втурване на Глупака и Жонгльора, със завалелите над тях топки, които се спускаха през завесата от златист прах, премрежваща все по-плътно нейния поглед. Поглеждайки за последен път към таблата, тя видя съвсем неподвижния Глупак в средата. Видението бе все така различно от разкрилото се пред леля Сибил, но… Все пак зърна Глупака да се движи.
Нанси искаше да поговори с леля си – последната обаче се събуди и слезе чак за закуска и не им остана време преди отиването на църква. Все пак успя да настани Сибил между себе си и баща си, когато се наредиха на пейката в църквата, а чувството ѝ за сигурност се увеличаваше значително и от колоната от другата ѝ страна.
Нищо необичайно не се очакваше през предстоящите един-два часа, освен навярно скорошното залитане на викаря към атанасийството. Аарон Лий бе отбелязал, че последният се увличаше по музиката и правеше всичко, което можеше да постигне, с гласовете на свое разположение, и за празниците по време на Рождество Христово се радваше на помощта на някои приятели, дошли да го подкрепят.
Изглежда, че тази Коледа той се готвеше да представи своя собствена музикална композиция. Нанси искрено желаеше той да успее, защото нищо не ѝ се струваше така отдалечено от вълнението и мистерията от атанасийските пения.
Докато пътуваха, баща ѝ измърмори как църквата се възползва от вярата на хората. Сибил попита на какво се дължи недоволството му. Господин Конингсби запита дали тя смята това за християнско, а Сибил отвърна, че не вижда нищо особено нехристиянско в него… Не и ако човек си припомни хипотезата на християните.
– Какво наричаш „хипотеза на християнството“ – запита тогава господин Конингсби, сякаш не намираше отговор на загадката.
– Навярно тази за божеството на любовта и въплъщението на любовта? – предположи Сибил. – Разбира се, друго нещо е дали си съгласен с нея.
– Без съмнение съм съгласен с християнството… Може би не трябваше да поставям въпроса по този начин… Трудно може да се определи… Но не виждам как осъждащите условия…
Тогава обаче стигнаха до църквата. Нанси погледна малката каменна постройка и си помисли, че ако Хенри е прав за Танца, навярно през част от времето този участник в него стои на някоя звездна стълба, макар и човек да не можеше да си представи нещо по-сковано. В момента, в който тя влезе вътре, разумът ѝ напомни, че очевидната същина – непоклатимостта и покоят, който придаваше арката над входа – бяха само едно от лицата. Другото бе жестокият, буен и несмирим сблъсък на… онова, което науката твърдеше в последно време.
Обтегнатост и натежалост царяха навсякъде. Дори самата арка се крепеше от противостоящи си сили… Най-скорошното научно название беше „сила“, нали? Електрически ядра или нещо от този род. Ако цялата тази древна красота бе сътворена от електрически ядра, може би има… трябва в същото време някъде да има танц, в който дори бягащата фигура, с издигащи се нагоре ѝ очертаващи дъга топки, да бъде изпреварена. Самата тя изпревари Сибил с едно стъпало и мина първа между пейките. И когато коленичи демонстративно, това също бе част от Танца – хвърчащото стъпало, прехвърляно отново и отново, съединените образи, чието движение символизираха картите и от което изграждаха предсказанието за нейното бъдеще.
„Един мъж ще ти дължи всичко.“ Всичко ли? Тя наистина ли искаше Хенри да ѝ дължи всичко? Или може би против собственото си желание, тя искаше в него да има нещо, на което той дължи всичко?… „Една жена ще властва над теб?“ Това бе най-досадната част. Тя не виждаше никаква полза от това някаква жена да властва над нея. Както и да е, тя искаше да види жената, която ще се опита… „И ще умреш много богата.“ Нанси вече се бе изправила и отново бе седнала… Да, това звучеше много радостно. Ако наистина значеше това. „Ще умреш много богата.“ Но фигурите на Смъртта, Дявола и Дамата чаши танцуваха около нея, а думите потреперваха със заплаха, обещание и неясна злокобност.
Все пак, какво можеше дори това да причини на нея и на Хенри, докато бяха задружни и устремени? Докато това продължаваше, богатството бе истинско в най-висшето и съвършено свое значение. Ако това продължаваше, тя щеше да умре богата…
Една врата се отвори и придошлите в църквата се раздвижиха. Откъм ризницата долетя глас:
– Химн 61. Пробудете се, християни. Химн 61.
Всички се пробудиха, намериха си място и застанаха прави. Хорът запя и едновременно с това започна процесията. Нанси послушно присъедини глас към множеството:
Пробудете се, християни, бъдете честити
в това утро на радостта:
Спасителят на света се роди,
станете и се кланяйте пред…
Гласът на девойката секна, понеже думите сякаш се вгледаха в нея, докато хорът и паството довършиха реда:
… мистерията на любовта!
„Мистерията на любовта.“ Но какво още се таеше в сърцето ѝ? Тя вече не свързваше този стих с Рождество. Макар и отдалече, в нея звучеше вопъл, който я умоляваше да стори точно това, за което тя сама копнееше: да стане и да се поклони пред мистерията на любовта…
В името на всичко земно, какво правеха те, когато възпяваха мистерията на любовта в църквата? Едва ли мислеха това, което пееха. Или може би го мислеха, без тя да го разбере?
И църквата престана да бъде стена, която защитава – сама се превърна в нападение. А от другата страна се надигнаха и я заляха напористите вълни на по-голям живот. Нанси рязко се извърна към Сибил – почувствала движението, тя също се извърна, а гласът ѝ притихна с „похвалните слова за изкупителната любов“. Нанси посочи с пръст към тези възвишени стихове и прошепна:
– Наистина ли…
Сибил погледна към въпросния ред, после извърна очи към Нанси и отвърна с едновременно задъхан и ликуващ глас:
– Просто опитай, скъпа…
Високата фигура, мъдрото и зряло лице, тъмните и неразгадаеми очи, които предизвикваха, напътстваха и насърчаваха… Нанси потръпна пред гласа, който при следващия куплет пропя:
И тяхната най-голяма прослава на Бога
още звучеше в химна…
Нанси отново погледна химна и забързано го прочете… В действителност той можеше да се намери навсякъде и даже бе лошо отпечатан. Обаче ритъмът напираше край нея и сякаш обграждаше самата ѝ душа:
Станете и се кланяйте пред
мистерията на любовта.
Обаче в това време всички затваряха своите песенници и разгръщаха молитвениците… Тя погледна още веднъж към думите и стори същото.
Двамата Любовници се бяха втурнали нататък… Не просто бяха продължили нататък, а се бяха отделили един от друг. И отделени, бяха изминали остатъка от пътя, като всеки от тях на свой ред бе танцувал със скелета. Сега тя можеше да ги види… Обаче по-ясно дори и от тях тя помнеше Жонгльора, който се бе затичал, за да се срещне с Глупака. „Нито е Бог, нито е Безбог“ – това бе казал Хенри. „Амин“, пееше хорът около нея. Всъщност не бяха далеч от Танца, който толкова напомняше пеенето със сменящите се гласове – те така зовяха и се въздигаха дори при обикновена служба.
[1] Инклинги, литературно-дискусионен клуб от писатели и преподаватели, свързани с Оксфордския университет, който се формира през 30-те години на ХХ век около К. С. Луис.
