„Лъст“ се нарича филмът на Ралица Петрова, селекциониран за програмата „Форум“ на Берлинале
Заглавието на английски е Lust, което означава „похот“. На български „лъст“ е лукавство, хитрост и много далечно – съблазън. Макар че няма пълно покритие в значенията, думата е добре намерена, за да е еднаква звуково и на двата езика, като това има своето обяснение, тъй като главната героиня на филма съществува едновременно в двата свята и на два езика.
Изходната ситуация донякъде напомня тази в „Нина Роза“ (филма с българско участие в конкурса) – Лилиан (Снежанка Михайлова), която живее в чужбина (Америка), се връща в родината, за да погребе баща си, и това пътуване към себе си в крайна сметка завършва с помирение с демоните от миналото. Лилиан работи като в психолог в американски мъжки затвор. Разбираме, че добре се справя с работата си, което означава, че често се изправя пред тежки престъпления и породилите ги причини. Но не е подготвена за срещата с баща си, когото е виждала само веднъж в живота си. Макар че все пак е част от нея. Или обратното – в нея има нещо от него. Бащата лежи от шест месеца в моргата и Лилиан затваря очите на тръгнал към разлагането на труп. Реакцията от нейна страна е физическа – стягане на мускулите на тялото, което тя вече „почти не чувства“. Бавното отпускане минава през секс – чрез самозадоволяване, чрез секс със случаен партньор, чрез японската практика Шибари. В тези сцени обаче няма еротика, няма наслада, сякаш са повече действие за ума, който трябва да заповяда на тялото да се почувства добре.
Изненада за героинята е, че въпреки отказа ѝ от наследство тя наследява дълговете на баща си и трябва да плати немалка сума на банката. Опитите ѝ да не го направи я сблъскват с корумпираната система, в която всичко е възможно срещу съответното заплащане. Лилиан решава да следва закона.
„Лъст“ не е богат на действие, но малкото случки са заредени с драматизъм и не са предвидими като сюжет, което е особено важно качество. Лицето на актрисата е почти през цялото време в едър план, непроницаемо, строго, затворено в себе си. Ралица Петрова умело работи с цвета и композицията на кадъра, всичко е приглушено, няма нито един ярък елемент, дрехата на актрисата е като стените в помещенията, шарките на питона от терариума на бащата преливат в тези на килима, всичко е в една гама, бледо и безжизнено. Питонът е може би второто главно действащо „лице“ и тук всеки има свободата да измисли за себе си причината за неговото присъствие – от метафора за сексуалността и през библейското значение на змията като символ на хитрост, изкушение, зло… Режисьорката предлага една конкретна история за това как дъщерята трябва да поеме дълга на баща си, без да навлиза в подробности. Оттук нататък всичко останало, предложено на екрана, подлежи на свободна зрителска интерпретация, без зрителят да бъде хващан за ръка и отвеждан в предварително зададена посока.
С „Лъст“ Ралица Петрова показва, че владее занаята на киното – може да разкаже една проста история, като даде възможност за нейното сложно тълкуване. Прави го стилно и с вкус. Ако нещо обаче не достига на филма, то за мен е прекалено затиснатата емоционалност. Психодрамата на героинята остава заключена вътре в героинята, в нейното монотонно преработване и поглъщане навътре на чувствата. На места кадрите са прекалено дълги и ако гледах филма на компютър, щях да превъртя напред. Тъй като в кинозала това е невъзможно, когато зрителят е разбрал нещо защо е така, а кадърът продължава да му го показва, без да му предлага емоция на друго ниво, резултатът е скука. А когато на няколко места ти стане скучно, забравяш за добрите моменти, които, както казах, не са малко в „Лъст“.
