0
5930

Още за невъзможността на българския консерватизъм

Наскоро попаднах случайно на разказа на Иван Вазов „Кандидат за „хамама”, озаглавен по името на турския хамам, в който се е помещавало Областното събрание на Източна Румелия. Разказът би могъл да послужи като едно възможно обяснение за невъзможността на българския консерватизъм.

В една предишна статия, озаглавена „Невъзможният консерватизъм”, бях защитил тезата, че консерватизмът е несъвместим с българските политически реалности поради няколко основни причини: първо, нашата история не е осигурила възможността да се изгради дълготрайна и стабилна традиция, защото естествената логика на политическия процес е била прекъсвана поне в два момента с решаващо историческо значение – при падането на страната под османско владичество и при установяването на комунистическия режим. Второ, структурата на българското общество в периода от Освобождението до наши дни претърпява специфични модификации, които възпрепятстват възможността за съществуване на естествено социално неравенство между хората и то се поддава на изкуствени деформации. Трето, атеизмът, наложен от тоталитарната държава, унищожи окончателно силната религиозна връзка с християнството, която е изначална основа на консервативния светоглед. Четвърто, триумфиращият популизъм в днешно време решително се изправя срещу ценностите на демокрацията и оказва деструктивно влияние върху начина на функциониране на нейната политическа система.

Наскоро съвсем случайно попаднах на разказа на Иван Вазов „Кандидат за „хамама”, озаглавен по името на турския хамам, в който се е помещавало Областното събрание на Източна Румелия. Темата на Вазовия текст е предизборната кампания на кандидата за народен представител Хрисантов, който в своите обиколки неизменно е съпътстван, съветван и наставляван от неговия верен помощник и настоящ депутат Иванов за това как трябва да се държи с потенциалните си избиратели, за да печели електорално влияние. Разказът се явява за нас ценен източник за народопсихологията на българина и би могъл да послужи като едно възможно обяснение за невъзможността на българския консерватизъм.

Тук ще бъде предложен съвременен политологичен прочит на творбата. Идеята е да се докаже, че тя е изградена най-общо върху базовото противопоставяне между онези политически начала, чието отстояване показва консервативна нагласа, и демагогията като ефективен инструмент за печелене на електорално влияние. А тя на свой ред отвежда към основните интуиции на популизма. Като изразител на традиционната консервативна нагласа би могъл да бъде определен самият Хрисантов. Той счита себе си за привърженик на „либералните учреждения”, т.е. на политическите институции на либералната демокрация, които до ден днешен дават възможност за реализацията на всякакви идеологически проекти, но това не може да прикрие корените на неговия консервативен светоглед. Хрисантов е верен на абстрактните принципи, обещава да защитава интересите на народа, определя се като „честен човек”, не може да лъже и да краде, не желае да поема пред избирателите си неизпълними ангажименти. Другият основен персонаж, депутатът Иванов, е изразител на прагматичното лице на политиката, припознало собствената си идентичност в инструментариума на демагогията. Ако Хрисантов е привърженик на консервативния възглед за политиката като изкуство на възможното, то Иванов е привърженик на популисткото схващане, че хората трябва да чуват само това, което те желаят да чуят. Политическият арсенал на Иванов е изпълнен с обещания, насочени към засилване на социални очаквания – да се намалят данъците, да се построят нови пътища, да се задоволят малките искания на малкия човек.

Срещата с помощник-кмета в началото конституира някои базови черти на отношението на българина към политиката, които имат пряка връзка със структурирането на популистките нагласи. Разбирането на селянина за политиците, така, както е представено от Вазов, напълно се вписва в съвременните популистки дискурсивни категории за отрицание на елита, който е корумпиран, лъжлив и крадлив. „Мамен много пъти, той е привикнал да се съмнява; лъган безпощадно от всички политически и обществени аферисти, той си позволява да крие мисълта си…” Недоверието към политиците придобива нов смисъл, защото виждаме, че то не само е продукт на кризата на легитимността на политическата система в нашия съвременен контекст, а има и своите исторически и културни корени в народопсихологията. Опозицията народ–елит присъства в разказа по начин, който очертава доминацията на популистката тенденция в противовес на консервативната. Една от основните характеристики на консерватизма е естественото социално неравенство между хората, което дори има своите изначални онтологически корени. В разказа обаче това неравенство е изградено върху изкуствени социални прегради и предразсъдъци. Вазов създава няколко самобитни сами по себе си образи. Даскалът, попът, кметът, чорбаджията в общовъзприетите рамки на българската социална традиция представляват елита, но тук техният облик е изцяло маргинализиран. Съглашателските кимания на глухия поп, излиянията на „музикословесния” псалт, които звучат като папагалски отглас на официалното говорене, пиянските целувки на чорбаджията, безличието и несретата на учителя, политическото безсилие на кмета пред жизненоважните проблеми на селото – всичко това, отразено във втренчения поглед на лудия с неговата безсловесност, дава представа за своеобразието на по-първите избиратели. В пирамидата на социалното неравенство те би следвало да заемат по-горни позиции, но по никакъв начин не могат да бъдат характеризирани като елит. Така при срещата с високите гости пирамидата се преобръща с върха надолу, социалните неравенства в рамките на локалната общност се заличават и размиват на фона на по-видимите различия, засягащи обществено-политическия статус. В българските условия консервативният постулат за политическото равенство пред закона, съчетано с естественото социално неравенство, на практика отказва да функционира. Напротив, ставаме свидетели на изначално недоверие, социални обещания и един вид раболепие пред настоящия и бъдещия депутат. Те, от своя страна, използват всички позволени и непозволени механизми на политическата агитация, разчитат на материалното. Утвърждава се прагматичната позиция на Иванов, която разчита на намигането, на намека, на подкупа, на удовлетворяването на даден частен интерес. Докато Хрисантов гледа на общото благо като на абстрактна универсална категория, като на общовалиден за всички изначален принцип, то Иванов не се свени да раздава повсеместно обществени блага, та дори и само на думи. Именно такъв е случаят с „Парговската гора”, която е правителствена собственост и не подлежи на поголовно изсичане. Заобиколени обаче от голи баири и подгонени от зимния студ, селяните правят точно това с благословията на предишния си представител в Областното събрание. Хрисантов е изправен пред трудна дилема. Неговата принципна позиция винаги е била да съблюдава върховенството на закона. Сега той е принуден да направи компромис със собствените си принципи и да толерира едно правонарушение. Този конкретно взет случай е метафора на опозицията между законния ред и беззаконието и хаоса. Консервативно мислещият човек винаги се подчинява на духа на реда и на традицията, завещана от писаното и от неписаното право. Хрисантов обаче трябва да отстъпи пред поредната преграда, която го разделя от депутатския пост. А това е преграда между човека със собствено мнение, с лично политическо убеждение в правотата на определен набор от ценности и целокупното инстинктивно-стадно мислене. То се подчинява на логиката на непосредствените нужди, изискванията на бита, животинския инстинкт за самосъхранение и така все повече се отдалечава от повелите на разума и рационалността.

Всъщност ирационалната нишка в разказа протича в две противоположни посоки, които са обединени под общия знаменател на колективната менталност. От една страна, както видяхме дотук, Хрисантов трябва да се адаптира към привичките на селяните, да се подчинява на логиката на колективния разум дори когато тя влиза в противоречие с неговите идеали. От друга страна, персонажите на отделни избиратели са изградени на реципрочна основа, като те самите се опитват да се представят в определена угодническа светлина пред кандидата за депутат. Още от XIX в. работят механизмите на страха и предпазливостта, обусловени от натиска и политическия рекет. Срещата с кръчмаря Кости е емблематична в това отношение. Сцената в разказа е кратка, наситена е с отделни детайли, всеки един от които носи собствено послание, и не може да ни каже нещо съществено относно централната тема, която разискваме. Тя обаче е ценна с това, че всеки един от тези детайли свидетелства за нагласи от нашата народопсихология, които са несъвместими не само с консервативния светоглед, а и с едно разбиране за политиката, което тръгва от морално изчистени принципни позиции. При плахия опит на високопоставените гости да сондират доминиращите обществени настроения, Кости споделя, че подкрепата е за техния политически противник. Когато разбира каква е целта им, Кости променя диаметрално позицията си. Това издава склонността на българина публично да се афишира на страната на силните на деня, на поддръжниците на новото статукво. В затворената локална среда не успява да функционира дори естественото човешко право на свободен избор. На следващо място, моментът, в който изпуска чашите с кафе, научавайки, че пред него стои Хрисантов, издава не само изненада, но и страх и несигурност. А когато отделният индивид живее в подобно състояние на зависимост от политическия авторитет, това означава, че той е тотално несвободен. След това Кости лъже, че е агитирал много хора да гласуват за неговия гост. Така той извършва поредното си съществено отстъпление от достойно отстояваната кауза на политически активния човек. Обстоятелството, че се старае да прикрие личните си убеждения не е осъдително само по себе си. Проблематичният елемент се състои именно в раболепието като черта от поведението на обикновения българин, разкрита на много места в разказа, която създава усещане за лична зависимост от политиците като някакви по-висшестоящи хора. Този епизод още веднъж потвърждава нашата теза, че съществуващите социални неравенства, така, както са представени във Вазовия текст, рефлектират върху отношението на българина към политиката и не предоставят възможност за адекватно прилагане на принципа на политическото равенство между хората. На последно място, но не и по важност, кулминацията на акта на злоупотребата с власт и служебно положение настъпва, когато Иванов дава на Кости една рубла. Това е на пръв поглед невинен рушвет, но погледнато в нашия контекст, то се явява нещо като първообраз на съвременното купуване на гласове. Прави впечатление и следващият епизод от разказа, при който за пореден път се разиграва дилемата между принципите и безпринципността, между честта и безчестието. Иван Катрата взима пари от Хрисантов за политическа агитация в негова полза, но същевременно работи за неговия противник. Хрисантов вярва в лоялността и честността, остава доволен от поведението на верния агитатор. А задоволството на Катрата се крепи на нечестността и на измамата. Като цяло се структурират два противоположни свята, които трябва да съществуват независимо един от друг – светът на големия и светът на малкия човек.

Посещението в църквата е израз на невъзможността тези два свята да намерят мост помежду си. Църквата е стара, тясна, неугледна със запуснатите си икони и техните грубовати изображения. Тя е малка и символизира света на малкия човек, неговия тесен кръгозор и ограничени потребности. Двамата мъже влизат в нея не защото са водени от вяра и необходимост от общение с Бога, а за да имитират едно показно битово християнство, което съществува в съзвучие с очакванията към тях. Неслучайно селяните изговарят името на Хрисантов като Християнов. Почитта към християнските ценности е основополагаща характеристика на консервативния светоглед, без която той би бил немислим. Лицемерната набожност на двамата е само привидност, зад която се крие отвращението, с което целуват непочистените отдавна икони. За Хрисантов привидното сакрално общение е едно от изпитанията на предизборната му обиколка, но той осъзнава противоречието между това, което прави, и това, което не трябва да прави. Имитацията на религиозност придобива цинизма на една едва ли не атеистична проява – нещо, за което той много добре си дава сметка. Това е и имитация на почит към извечния ред, към Бога, към традицията, т.е. имитация на определен тип консервативно поведение, която всъщност е нещо различно, изкуствено, неискрено, нещо, което не се основава на интуицията на светогледа, а на повелите на меркантилността.

Когато очертава разграничението и вечния конфликт между двата свята, Вазов сякаш се опитва да ни убеди, че политиката не е терен за отстояване на принципи и ценности, а място, което изисква да се действа с демагогия, лъжи, подкупи, компромиси със собствената съвест, дори с откровен цинизъм. Краят на разказа, в който Хрисантов се отказва от предизборната кампания, свидетелства за наличие на една алтернативна позиция, която със средствата на съвременния език може да бъде дефинирана като тотално отрицание на популизма и демагогията. Тя утвърждава тържеството на консервативната нагласа в душата на един отделно взет индивид. Но тази нагласа, както и позицията на честността и доброто, на традицията и на достойнството, на морала и на религията, не намира опора в социума.

На главната страница: Баня Хюнкяр хамам, в която е бил парламентът на Източна Румелия

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияПод знака на барока
Следваща статияМилен Апостолов за музиката в театъра