Като как? С това трябва да започва и свършва всяко говорене за състоянието на нещата. Всички обичайно върху това се и замисляме – върху състоянията на нещата и върху тяхната състоятелност. Въпросът е там, че всички ние сме в състояние да мислим и говорим само до време. После (и поради същото или покрай същото) ставаме несъстоятелни.
Докато можем, да го правим тогава.
Замислям се, също като вас, върху състоянието на нашата ядрена, или по-скоро атомна (уточнението е много важно, знаете!) енергетика, върху дюните, върху които си отдъхва сега несъстоялата се съвест на някои, върху вмз-тата и красотите на родната природа. Замислям се за парите от еврофондовете, за устойчивото икономическо развитие в областта на националната музикална (и с това рекламна) индустрия… Замислям се без задни мисли…
Защо ни се изсипа на главите цялото това състояние на нещата? Казвам: защото се разглезихме от изобилното при-съствие на вещите. Оттам дойдоха и продължават да идват веществените доказателства за обезобразяването ни. Оттам излизат артефактите на обезчовечаването.
Предметите-артефакти в музея също са вещи. Самите музеи са освен състояния на вещи и идеи обаче. Каква е идеята за и зад българския Музей на музеите? Говоря за нещо, което ще стане вещна реалност много скоро, говоря за бъдещия български Лувър.
„Квартал 500“. Сигурно ви звучи като секретното наименование на някакъв стратегически обект, зона или територия? Нещо от рода на кодовите названия от холивудските филмови продукции за тайните служби, спецчастите и извънредно опасните мисии. „Квартал 500“– подземната централа на ЦРУ, или не…., по-скоро нещо друго. Това е името на разположения под земната повърхност в центъра на пустинята Невада“ хиперсекретен изследователски институт, в лабораториите на който се разработва формулата на безсмъртието. Естествено от серума ще се възползват само най-богатите и най-влиятелни люде на планетата, онези, дето дърпат конците. Нали тъкмо те са хората (или съществата, тъй като не е ясно дали всъщност не са гигантски разумни гущери, живеещи близо до земното ядро, които се явяват на повърхността в човешки образ, за да ни управляват), провеждащи научната програма. А защо да не е и друго – защо „Квартал 500“ да не е името, под което в картотеката на КГБ фигурира проектът за създаване на компютърна програма-вирус, която при проникването си във Вашия компютър прави невъзможна по-нататъшната употреба на всеки един знак/символ, неприсъстващ в кирилицата, поръчана и утвърдена от Петър Първи? Простете, от Ленин.
Знам, че нито едно от тези предположения не ви се вижда смислено, а го знам, понеже съм наясно, че вече сте разбрали какво се крие зад загадъчното на пръв поглед „Квартал 500“. Научили сте за изгледите това да стане официалното име на един все още несъществуващ културен институт, за който в последните три години говорим като за „Българския Лувър“. Малко ретроспекция. В самото начало на месец октомври министърът на културата Вежди Рашидов обяви: организираното от министерството широко допитване в интернет е показало, че най-много гласове събира предложението бъдещият мега-музей на България да се казва „Квартал 500“. Ако случайно не се сещате каква логика може да стои зад това привидно странно хрумване, ще ви припомня. Петното край паметника „Левски“, върху което ще се разгърне новият музей, фигурира в градските регистри като „квартал 500“.
Решението за това как да се казва бъдещият музеен комплекс, откриването на който е предвидено да се извърши след 8-9 месеца, предстои да бъде взето тепърва. Затова не се ужасявайте прибързано, в случай че „Квартал 500“ ви се вижда неподходяща или дори леко комична перспектива. Въпросът за името безспорно е важен, тъй като престижът на една институция от такъв ранг несъмнено зависи и от надписа на входа й. Не бих искал да оставя у вас впечатлението, че не възприемам изобщо варианта „Квартал 500“. Това потенциално наименование не е лишено от концептуалност, тъй като отразява съвременното виждане за културните средища като живи, отворени и динамични места на „случване“ (перверзен израз, но ми върши работа в момента!) на изкуството, свързани съответно със средата, в противовес на Музея, разбиран като типичен феномен на модерната епоха. Като склада на изваденото от света и хербаризираното, имам предвид.
Но ние сега си говорим за един „национален музеен комплекс“. Може би ще е по-добре в такъв случай „Българският „Лувър“ да бъде кръстен с име, което да не е толкова неутрално както по отношение на функциите му на музейно или галерийно пространство, от една страна, така и спрямо спецификата на постоянните експозиции, които ще съдържа, от друга. И тук опираме до онова, което собствено е предметът на настоящата статия. Министър Рашидов вече съобщи, че с решаването на въпроса за това какво в крайна сметка ще бъде изложено в залите на музея, ще бъде натоварена специална комисия, председателствана от Светлин Русев. Най-напред нека кажа, че според мен възлагането на тази задача на нарочно създадена за целта колегия не е особено екзотичен жест, който изисква да бъде проблематизиран. Такава практика съществува навсякъде по света и придържането към нея не бива да притеснява, струва ми се. Изборът на някаква по-широка форма на демократизъм, на основата на която да бъде изработена концепцията за съдържимото в новия музей, може и да изглежда привлекателна опция със своята по-висока степен на публичност и оттам легитимност, но заедно с това би могла да произведе такова разнообразие от мнения и визии, че вероятността процесът да се затормози и да затъне, е огромна. Някой ще трябва да поеме персонално отговорността в крайна сметка. В същото време казаното току-що не отрича ни най-малко, че ще е хубаво заседанията на комисията да се състоят след провеждането на поне един или два добре организирани открити дебата с участието на специалисти и авторитетни интелектуалци.
Тук обаче има проблем, и той не е малък. Съвсем не съм първият, който обръща внимание на него, но нека се изрече отново. Как така тръгнахме да изграждаме Национален музеен комплекс, нещо силно задължаващо със своята амбициозност, без да сме изначално наясно какво точно ще сложим в него, какво ще оставим на съхранение там. Без да кажем твърдо от самото начало музей на какво ще бъде този? Думите на министър Рашидов „това ще е мястото, на което ще бъде събрана националната ни памет“ (цитирам свободно, по памет, но без да изневерявам смислово на оригинала) по-скоро ни объркаха, отколкото да ни помогнат в ориентацията.
Всеки музей е хранилище и храм на паметта. Всеки, а не само историческият – както музеят по история на изкуствата и този по естествена история. Нали по самия си замисъл музейните институти колекционират, изолират и консервират фрагменти от целокупната действителност с идеята да концентрират погледа върху тях в настоящето, но и с намерението да ги предадат на бъдещето. Кое от запомнящото се, и тоест заслужаващо да остане запомнено, ще затворим в националния си музеен комплекс? Беше анонсирано, че този модерен архитектурен ансамбъл ще събере под покрива си както най-великото от националното художество („От иконата и Възраждането до наши дни“– министър Рашидов), така и сбирката на Националната галерия за чуждестранно изкуство, зданието на която на практика ще стане интегрална част от комплекса. Акцентът, поставен тук от мен върху националното, е резонанс от заявената от министъра почит към националната памет. В същото време проектът предвиждаше (поне първоначално) и подслоняването в помещенията на музея на ценни археологически артефакти. Един класически „Лувър“ наистина.
Във всичката тази концентрация на показност и представителност няма нищо лошо. Смущението и недоумението идват обаче оттам, че така замисленият комплекс сякаш поставя под съмнение смисъла от самостоятелното и самостойно съществуване на иначе изцяло обновения преди половин година музей на националното изобразително изкуство (Националната художествена галерия), а от друга страна навлиза и в територията на НИМ и на Археологическия музей. И за децата е ясно, че целесъобразността при влагането на тези иначе безвъзмездно отпуснати по програма „Регионално развитие“ 27-28 милиона лева е в създаването и обособяването на впечатляващ с размерите и многообразието си Мусейон на визуалните изкуства – мощен атракцион в централната част на града, който да лови чуждестранните туристи. След отварянето на експозиционните пространства стандартната туристическа разходка, тръгваща от наскоро извадената на показ в самото сърце на града древна Сердика, занапред ще свършва не при „Св. Александър Невски“, а малко по на изток от апсидата на храма. И то с какъв грандиозен финал ще завършва!
Добре, всичко това е добре. Но ако приемем, че най-значимите произведения на българското изящно изкуство ще бъдат разположени в помещенията на строящия се вече Национален музеен комплекс, то изниква въпросът – каква ще е ролята в бъдеще на НХГ? Нима тя ще се превърне във вместилище на второстепенното, на не така запомнящото се, новобългарско (национално) изкуство? В един вид депо за творби, неиздържали изпита на комисията, призвана да се произнесе скоро? И още –ако извадим от колекциите на историческия и археологическия музеи най-бляскавото, за да го предоставим на Националния музеен комплекс, какво ще им оставим на тях? Символите на второразрядното в историческата памет?
Ето пред такива въпроси и пред такава сложна селекция ще трябва да се изправи специалната колегия. Тежка задача, от решаването на която зависи дали някои от основните ни музейни институти няма да бъдат обезкръвени в името на централизираната представителна визуалност. Няма ли обаче да пожертваме музеите в името на Музея? Това е въпросът.
Иначе пари за музеи и музика в Европа, както се разбра тези дни, има. Има и достатъчно място за уличните музиканти, само не и в Лондон, само не и за българи и румънци. Британският премиер пръв правилно оцени риска с уличните чалгаджии от европейския югоизток и пое грижата да се справи с проблема, пък ако ще с цената на еврочленството. А в България, за да се понравим на британците, дадохме достатъчно европейски пари за чалга. За да не ходят нашенците да свирят и пеят по улиците на Британия.
