България търпи пасиви и от спорната фигура на Бокова, и от неадекватните действия на правителството. Това, което се е формирало като негатив на домашната среда, попада в светлината на прожекторите на голямата световна сцена.
България няма полезен ход за адекватна реакция при породената от вътрешни и външни фактори несигурност с номинацията за генерален секретар на ООН. Смяната на Ирина Бокова с Кристалина Георгиева става в момент, когато вече има натрупана значителна предистория. А тя предизвика разнопосочни коментари. Мненията се разделят на две. За едни страната бавно, но сигурно пропилява своя уникален исторически шанс. За други шансът е бил предварително пропилян от напластяването на самия сюжет. Миналото внася объркване, пречупвайки призмата, през която живеем нашето настояще. Реалностите на актуалната политика са продукт както на все още съществуващите реминисценции на светогледни нагласи от времето на комунистическия режим, така и на новопоявили се ментални стереотипи на политическо действие, за които е допустимо пренебрегването на стандартизираната институционална функционалност. Ситуацията с номинацията на Ирина Бокова е проблемна и е резултат от натрупването на цяла серия от логически и стратегически грешки на българското правителство и лично на премиера Бойко Борисов. Проблемите, които очертават параметрите на тази ситуация, могат да се систематизират в три групи:
На първо място, стои спорната фигура на Бокова и разделителната линия, която поляризира оценките на българското общество относно националната кандидатура за генерален секретар на ООН. Противниците изтъкват факти от политическата й биография – тя е била министър на външните работи в провалилото се правителство на Жан Виденов, което доведе държавата до тежка икономическа катастрофа и тотална международна изолация в края на 1996 и началото на 1997 г.; завършила е висше образование в Московския държавен институт по международни отношения през 1971 г., когато Студената война е все още в разгара си и подобно достижение е най-малкото белег за принадлежност към съветското идеологическо пространство; името на нейния баща Георги Боков се свързва с убийството на карикатуриста Райко Алексиев на 18 ноември 1944 г. Тези обстоятелства създават впечатлението за принадлежност на Бокова към човеконенавистническия комунистически режим, за политическа и морална отдалеченост от достиженията на модерния демократичен свят. На другия полюс стоят защитниците на нейната кандидатура, които отбелязват силния международен авторитет на Ирина Бокова, завършваща своя втори мандат като генерален директор на ЮНЕСКО и носеща послание за мир и духовно развитие. Според тази група от българското общество, децата не трябва да носят отговорност за делата на своите бащи и миналото няма значение, доколкото живеем в настоящето. Дебатът очертава концептуален сблъсък на непримирими гледни точки и морални позиции. Той е разделителен и не се отнася само до миналото и до бъдещето на Бокова, а касае също така миналото и настоящето на българското общество, в което раните от историята все още не са напълно зараснали и зад сблъсъка на ценностни позиции стои сблъсък на човешки съдби. Така контурите на първия фундаментален проблем придобиват най-ясни очертания. Рационалността на модерния политически анализатор, който апелира за единение около един политически избор, привидян като национален, се сблъсква със съществуващите разделения в самата нация.
На второ място, след персоналния аспект стои вътрешноинституционалният. Кандидатурата на Бокова е издигната от правителството на Орешарски и се възприема като ход, предприет в последните дни на едно управление, което е изиграло достатъчно значима роля за поляризацията на общественото мнение. Тази кандидатура е препотвърдена на 10 февруари 2015 г. от кабинета на Борисов и в онзи конюнктурен момент решението се разглежда като гаранция за стабилността на властта, която се крепи на участието на АБВ. Още в самото начало се оформя и друг елемент на колизията между минало и настояще със силен потенциал за генериране на сътресения от политически и морален характер. Фигурата на Бокова се вписва във визията на ГЕРБ за отрицание на всичко онова, което е продукт на така наречената от Борисов „тройна коалиция” на БСП, ДПС и „Атака“. На 13 септември тази година премиерът заяви, че би оттеглил кандидатурата на Бокова, ако тя не беше номинирана от правителството на Пламен Орешарски, а от това на ГЕРБ. Изявлението му екстраполира във външнополитически план познати вече черти от неговия вътрешноинституционален почерк и представлява заявка за механично привнасяне на друг терен на вече позната практика. Борисов е имплантирал като обичайни в своето политическо поведение смените на неудобни и непопулярни министри и служители от по-ниско ниво на държавната йерархия, за да не консумира негативите от техните провали. Същевременно Бойко Борисов в наши условия трайно е легитимирал тенденцията да се отклонява от релевантните правила на публично политическо действие и по този начин да предизвиква скандали с ярък обществен отзвук. В такива ситуации резултатът е дискредитация на институциите на българската политическа система, засягащи авторитета и престижа на изпълнителната, законодателната и съдебната власт.
Така възприетата стратегия не може да бъде ефективна във визирания случай, защото тя се ситуира в далеч по-комплицираните мащаби на международните отношения. Това, което се е формирало като негатив на домашната среда, попада в светлината на прожекторите на голямата световна сцена. ООН притежава дълга история, правила и процедури, които не предполагат отклонения от утвърдената традиция. Оттеглянето на една номинация създава прецедент за организацията. Докато досега ГЕРБ си е позволявал да погазва правилата на играта в националните институции, вече се прави опит за нарушаване на функционалните механизми на ООН. Този опит естествено е обречен изначално на неуспех и поставя България в неловко положение.
Третият аспект на проблема е свързан с официалната българска подкрепа или респективно неподкрепа на кандидатурата на Ирина Бокова и съответно с номинацията на Кристалина Георгиева. В цитираното изявление на Борисов от 13 септември се твърди, че България ще подкрепя Бокова поне до 26 септември. Стана ясно, че след това може да се мисли и за резервен вариант. Така се разколеба убедеността, че страната ни твърдо стои зад своя кандидат, че подкрепата е действителна, дълбоко осмислена, предварително преценена и рационално мотивирана; разклатиха се позициите на самия кандидат, урони се неговият престиж, както и престижът на държавата, чиито представител той се явява. Механичната смяна на Бокова с Георгиева е белег на едно опростено виждане на Борисов за политиката и за начина, по който той търси печелившите карти в голямата дипломатическа игра. Казано на близкия до мисленето на премиера спортен език, това означава един национален отбор да излезе с нов боксьор на втория рунд от боксов мач. По принцип, Ирина Бокова би разполагала с известен шанс доколкото процедурата с многобройни гласувания в исторически план е довеждала до неочаквани обрати. Но на практика, тя вече го пропиля с отказаната вътрешна подкрепа. Създаде се впечатление, че България е най-несигурният поддръжник на собствения си кандидат за генерален секретар на ООН. Стратегията на кабинета е повече от несериозна и трябваше да се направи нещо, което да тушира поне отчасти колосалния международен гаф. Пред българското правителство стояха две адекватни опции. Едната беше да продължи официалната подкрепа за Бокова, без оглед на това дали тя печели или губи състезанието. Тогава аргументът щеше да е свързан с последователната линия на кабинета Борисов и с приемствеността във външната ни политика. Другата беше Бокова да бъде убедена сама да се оттегли, за да може българската държава да минимизира пасивите от хаотичните действия на министър-председателя. Към този момент Ирина Бокова се придържа към изначално предприетото си участие в състезанието, разчитайки на подкрепата на президента. Коментаторите не обръщат внимание на малък детайл от речта на Росен Плевнелиев пред Общото събрание на ООН. В нея държавният глава заяви, че е дошло време „способна и уважавана дама от Източна Европа” да оглави световната организация, без да назове името на тази дама. В публичните си изяви преди това той твърдеше, че на този етап категорично стои зад кандидатурата на Ирина Бокова и не допуска да се говори за друг кандидат, без да уточнява как би постъпил на следващ етап. Откроените лингвистични нюанси в политическата позиция на Плевнелиев по темата релативизират тезата за категоричността на неговата подкрепа. Въпреки това, те са значително по-индикативни от разнопосочните сигнали, които излъчва кабинетът. Това противоречие конституира лек институционален дисонанс между президентството и Министерския съвет. Официалната номинация на Георгиева ни позволява да предположим наличието на някакъв тип съгласуваност. Въпреки това, не може да се говори за единна и еднозначна координарана позиция на българските държавни институции. Артикулацията на тезата на Радан Кънев за дискредитираната кандидатура на Бокова като човек, който не се е разграничил категорично от комунистическото минало, свидетелства, че паралелно на колебанията на държавната власт протича и вече споменатият обществен дебат за историческото наследство, което тегне върху нашето съвремие. Този дебат се счита за изчерпан от радетелите на националното единение, които зоват да заровим миналото в името на бъдещето на България и, разбира се, на Ирина Бокова. Но той продължава да тлее в публичното пространство и окончателно събори отдавна клатещия се стол на Бокова. Бойко Борисов направи две изначални грешки, след които всяко негово действие изглежда меко казано непродуктивно. Първо, той издигна кандидатурата, а после започна да говори за нейното оттегляне, като в крайна сметка везните се наклониха в полза на последното правителствено решение. В политиката неадекватното действие води до неадекватни резултати. Тези, които твърдят, че оттеглянето на Бокова означава срам за страната ни, са точно толкова прави, колкото и онези, които смятат за дискредитираща самата й номинация. Обаче не могат да се приведат категорични аргументи в полза на все по-натрапваната в медиите теза, че Ирина Бокова трябваше да бъде подкрепена само защото е българка. Не всеки българин е достоен за генерален секретар на ООН и не всяка политическа биография се вписва в профила на най-авторитетната дипломатическа позиция. Историята не може да служи като политически аргумент, но и политическите аргументи не звучат убедително, когато не отчитат поуките от историята и все още неосмислените грешки, които са продукт на актуалния контекст. В днешната тежка ситуация България търпи пасиви и от спорната фигура на Бокова, и от неадекватните действия на правителството. Първоначалната еуфория от възможността именно ние да оглавим ООН попречи на трезвия разсъдък да прецени какво губим, когато печелим, и какво печелим, когато губим. Никога не е късно да се изложим още повече пред света, но пък вече е отминал моментът, в който би могло да се направи нещо смислено. В този смисъл и кандидатурата на Кристалина Георгиева, която има своите изключителни достойнства, чувствително олеква на фона на предходните събития.
