Почти на всеки международен кинофестивал има един-два филма, в които не парите следват сюжета, а обратното. Ако се питате каква е връзката на канадската режисьорка Женвиев Дулуд дьо Сел с България – това е. Както тя разказа на пресконференцията на Берлинале за филма си „Нина Роза“, включен в официалната селекция: преди време била живяла в Румъния, там се запознала с румънци, подготвящи се да емигрират в Канада, в главата ѝ се появила история за филм, после се запознала с българските продуценти, накрая и с Галин Стоев и румънската история се превърнала в българска. От това, разбира се, България, може само да спечели, тъй като на международен екран се прожектират български актьори и български пейзажи.
Историята е следната: емигрантът Михаил (Галин Стоев), който не се е връщал 28 години в родината и работи като куратор на изложби в Монреал, внезапно получава поръчка да купи картините на 8-годишно момиче, самороден талант от българско село. Михаил се съмнява дали възрастните не лъжат и не рисуват вместо детето, след кратка вътрешна борба отлита за България. Намира момичето, разбира, че всичко е автентично. Но детето вече е ангажирано от италианска кураторка, която заедно с майката на детето е готова да се прехвърлят в Италия, където Нина да развие таланта си. Но момичето отказва да ходи където и да е, защото само в родното си място може да рисува, само там се получават тези специални бои, с които майка му шари керамични съдове, само там то има вдъхновение свише. Михаил разбира, че Нина има право, упорството на детето го връща съм собствената му дъщеря Роза в Канада и към неговото лично заминаване. Преди да си тръгне за Монреал, той се среща със сестра си (Светлана Янчева), която му е сърдита, че е заминал, но бързо ѝ минава и благородно му прощава. Михаил откупува картините на Нина и открива с тях изложба в Канада, като казва думите, които би трябвало да са ключови за разбирането на филма: че не е сигурен доколко може да поеме отговорността и грижата за картините, както не знае дали е имал правото някога да промени живота на невръстната си тогава дъщеря, откъсвайки я е от корените ѝ. Оттук и заглавието „Нина Роза“.
На пресконференцията Галин Стоев каза, че е добре това, че героят от Източна Европа не е отново крадец на коли. Добре е. Само че не е добре как сценаристката и режисьорка Дулуд дьо Сел е изградила образа му, защото е оставила прекалено много неясноти и нелогични места. Михаил е напуснал България след смъртта на съпругата си, взимайки детето със себе си. Не разбираме какво е наложило емиграцията му, но ни се показва, че той не храни топли чувства към родината, дори не иска да говори на български с дъщеря си и внука. Героят, който не е крадец на коли, е интелектуалец и е логично да смята, че „един език повече никога не е излишен“. Но не. За да разберем разгръщащото се пред очите ни негово сприятеляване с родината и миналото, би трябвало да знаем малко повече за биографията му, изходната точка на пътуването му към себе си, какво се променя вътре в него, че да види Роза в Нина.
Има епизод, в който италианската кураторка вкарва малката Нина в търговския вид, с който ще я продава на запад. Детето стои, готово за снимка, в народна носия. Чуват се женски гласове да пеят народна песен. Това е точно наблюдение на режисьорката за опаковането на българското изкуство. Бедата е, че нейният филм от един момент нататък се превръща в същото, а именно в повърхностния поглед на чужденеца към една очевидно непозната за него страна. В средната си част „Нина Роза“ представлява туристическа механа с керамични съдове, ракия, хоро, народни песни и … овца. И това не е представено с иронията на румънеца Раду Жуде например, който използва същите атрибути, за да направи дълбок и болезнен разрез на обществото. Точно обратното – то е клиширан до болка, сълзлив софт-национализъм, който по сценарий би трябвало да пречупи нещо в душата на Михаел. Чувството за хумор от началото на филма изведнъж изчезва. Остава обикновеният кич, който вероятно забелязва и германската критика. В рецензия на rbb24.de се казва, че героят се среща със селяни „със златни сърца“. (Тук трябва да отбележа, че обем и цвят на хората със златни сърца дава киноведът Цветан Тодоров, но това между нас, другаде няма да го разберат). И още, че „съдържателно филмът не предлага нищо повече от неща, които вече сме виждали“.
В „Нина Роза“ има заявени много герои, всеки със своя тема. И нито една не е разработена докрай. Например изкуството. Невярващият, че детето може да рисува, Михаил дори не го поглежда, когато то посяга към листа. Учудва се чак на готовата рисунка. Отношението куратор от Канада – самобитно изкуство, е започнато и забравено. Другата увиснала във въздуха тема е за отношението останали – емигрирали роднини. Михаил посещава сестра си, между тях има напрежение от миналото, което изчезва просто ей така, без да се даде възможност на актьорите да го отиграят. Да, има прекрасно изпълнен монолог на Светлана Янчева в ролята на сестрата и толкова. Какво се случва, че тя прощава? Режисьорката е работила с една от най-големите актриси на България, държала е в ръката си диамант, но го е зашила като резервно копче вътре в дрехата на филма. Как да не те е яд?!
Това, което държи „Нина Роза“ над водата, което вероятно е причината и за участието в конкурса, е присъствието на Галин Стоев. Екранът обича лицето му и понеже Галин не играе в класическия смисъл на тези думи, всеки би могъл да тълкува изражението му според собственото си зрителско настроение. Така то носи размисъл, болка, тъга, радост… изобщо пълни филма с емоции, които иначе му липсват на сценарно ниво. Нищо чудно благодарение на Галин Стоев филмът да се сдобие с награда, още повече, че се знае, че председателят на журито Вендерс също храни добри чувства към България.
Женвиев Дулуд дьо Сел каза, че самата тя няма отговор на въпросите, които филмът поставя, и че това е една от прелестите на изкуството. Но все пак на финала си „Нина Роза“ дава морален съвет към публиката и той е: ако искате да сте щастливи, не изтръгвайте корените си, даже не емигрирайте. Така творбата ѝ влиза в поредица от филми в конкурсната селекция със същото послание. Подобен е тунизийският „Шепнешком“ на режисьорката Лейла Бузид. Нейната героиня Лиля е емигрирала във Франция, но търси път назад към семейството си. Задачата не е никак лесна, тъй като Лиля е в лесбийска връзка с французойка. Когато обаче се разбира, че в Тунис преследват само хомосексуалните мъже, а женските връзки се смятат за безобидни, тунизийското семейство може да се събере, а филмът да приключи с хепиенд.
„Дао“ на режисьора със сенегалски корени Ален Гомис показва третото поколение емигранти от Африка във Франция, които се връщат в Гвинея Бисау, за да видят това, което им е било спестено от родовата история поради преместването на предците им в Европа. Филмът върви в две сюжетни линии – парижка сватба и африкански погребални ритуали. Тук също има засилен етнографски елемент, който е много по-пищен от канадско-българската продукция, вероятно са работили с по-голям бюджет. И който също така макар и екзотично-привлекателен, пак стои като бутафорен външен знак за вътрешна драма.
Но както африканските филми, така и този с българската емигрантска история казват едно и също: идва момент, когато децата питат родителите си защо са емигрирали, защо са ги отнесли на други места и възможен ли е пътят обратно. „Да се завърнеш в бащината къща…“ е актуалната тема на деня.
