„В памет“ на години отсъствие

Изложбата Aqua Alta (куратори д-р Светлана Куюмджиева и д-р Пламен Петров), представена в Пловдив през 2025 г., бележи важен момент в историята на българското съвременно изкуство. Тя не просто събира архивите и документите на всички български участия във Венецианското биенале, а очертава цялостна картина на нашата видимост в този световен форум. Каталогът към изложбата е не само справочник, а и документ за начина, по който България се е позиционирала в международния културен обмен.

И все пак, колкото по-подробно са представени участията ни, толкова по-осезаеми стават годините, в които България не е присъствала във Венеция – не поради липсата на автори, а поради липсата на разбиране, воля или време. Ако хронологията на участията ни разказва за отделни жестове и теми, то неучастията говорят за системата, която ги заобикаля.

Така през празните интервали на историята се очертава един по-дълбок наратив – за отсъствието като форма на представяне и за културната памет, която се изгражда не само чрез това, което показваме, но и чрез онова, което пропускаме.

1993 г.: Ново начало

България участва във Венецианското биенале още от 1910 до 1964 г., когато на международната сцена се показват предимно живопис и скулптура. После, след тридесетгодишно прекъсване – визуално подчертано и в каталога Aqua Alta – през 1993 г. страната ни получава възможност да се включи отново, този път със съвременно изкуство. Това бележи и първото ни участие извън рамките на традиционните медии – начало на един нов, неконвенционален език.

Венецианското биенале е най-важният международен форум за съвременно изкуство. Участието в него не само отразява нивото на локалната сцена, но и дава възможност на България да заеме позиция по глобалните теми – форма на съвременна културна дипломация.

Участието на България във Венецианското биенале през 1993 г. е едновременно пробив и симптом. По думите на художничката Стана Миланова, живееща в Италия, тя успява чрез лични контакти да осигури място за страната ни в централния италиански павилион (Punti cardinali dell’arte). На пръв поглед това изглежда като дипломатически успех, но всъщност разкрива липсата на институционална процедура зад него.

Миланова замисля колективен проект с български автори, но в крайна сметка представя единствено свои работи – инсталациите „Чудо“ и „Голям страх“. Едноличното ѝ присъствие предизвиква остри реакции в арт средите у нас, които тогава тепърва формират идентичността си след края на социализма и още нямат ясно разбиране за ролята на националното представяне.

Дискусията между Миланова и критичката Диана Попова на страниците на в. „Култура“ се превръща в първия публичен дебат за това кой и как може да „говори“ от името на България в международен контекст. Парадоксално, именно тази некоординирана поява бележи началото на съвременния ни език на представяне – между самостоятелния артистичен жест и отсъстващата институция.

Някак по-важното „чудо“ се случва на същото 45-о биенале. Недко Солаков е поканен да участва с мултимедийната инсталация „Сънища (Нощ)“ в секцията Aperto – тогавашната платформа за млади автори. Съвпадението показва, че дори без национален павилион българското изкуство присъства в международния контекст – не чрез институции, а чрез индивидуални жестове.

1995–1997 г.: Отсъствието като навик

Следва двегодишна пауза, в която липсата на държавна стратегия за културна дипломация вече започва да се превръща в модел. През 1995 г. България няма национално участие във Венеция, но в същата година Правдолюб Иванов, Лъчезар Бояджиев и Недко Солаков участват в четвъртото Международно биенале в Истанбул с куратор Рене Блок – един от най-важните теоретици и куратори на източноевропейското изкуство след 1989 г.

Темата Orient/ation – The Vision of Art in a Paradoxical World, предлага нов прочит на Балканите – не като периферия, а като зона на напрежение между политическа уязвимост и културна изобретателност. В този контекст тримата български автори фактически „представят“ страната. Това се превръща в нещо като неофициален „павилион“ на България – доказателство, че сцената може да бъде видима и без държавна подкрепа, ако има съдържание, което да се впише в глобалния разговор.

През 1997 г. обаче липсата започва да се осъзнава от българската арт сцена. Недко Солаков изпраща писмо до президента Петър Стоянов, настоявайки да се прекрати „крещящото отсъствие“ на България от международния художествен живот. Президентството инициира официалната процедура, в която участват Министерството на външните работи, Министерството на културата и българското посолство в Рим.

Така 1997 г. се превръща в първия момент, когато отсъствието е артикулирано политически. Същевременно Правдолюб Иванов участва в Биеналето в Цетине (Черна гора), куратор Яра Бубнова, където темата Back and Forth – движение, преход, идентичност – отново резонира с регионалната динамика на промяна и несигурност.

Постепенно започва да се оформя парадокс: българските артисти присъстват в глобалния контекст, но България като институция – не. Отсъствието вече не е случайност, а навик – резултат от културна инерция, превърнала се в система.

1999 г.: Важно съобщение

Шест години след първия опит, България се появява във Венеция – отново без павилион, но с ясен глас. Проектът „Съобщение“ на Недко Солаков и куратор Яра Бубнова представлява разпространение на картички и тениски с надпис Important Message. На пръв поглед жестът изглежда „административен“ и неутрален, но всъщност е коментар върху собственото ни отсъствие.

Така проектът може да се чете като първия „павилион на неучастието“ – артистична реакция срещу хаотичната организация, липсата на институционален опит и решението за участие, което е било взето в последния момент. Солаков и Бубнова превръщат отсъствието в съдържание, а мълчанието – в критически език.

Вместо експозиция получаваме съобщение; вместо павилион – метакоментар върху самата идея за представяне. С този жест отсъствието престава да бъде празно: то вече има автор, послание и критическа стойност.

2001–2005 г.: Паралелни присъствия

Обещанието България да се върне, „както подобава“, във Венеция не се изпълнява. През 2001 г. страната отново няма национално участие — липсват бюджет, координация и визия.
Но именно тогава Недко Солаков е поканен в централната експозиция на легендарния куратор Харалд Зееман (Plateau of Humankind). Пърформансът му A Life (Black & White) – в който бояджии един след друг боядисват стените в бяло и черно – отразява напрежението между противоположности: видимост и невидимост, участие и отсъствие. Това е първият път, когато български артист присъства в основната изложба на Биеналето, макар и без държавна подкрепа.

През 2003 и 2005 г. отсъствието на България продължава по инерция вече като нормализирано състояние. Все още нямаме нито павилион, нито ясна процедура.
Обаче Недко Солаков отново участва в 50-ото издание през 2003 г. в проекта Utopia Station (куратори Моли Несбит, Ханс Улрих Обрист и Риркрит Тиравания).

Две години по-късно, през 2005 г., българското присъствие е забележимо в други форуми по света: Солаков участва в Истанбулското биенале на Чарлз Еше и Васиф Кортун; Яра Бубнова е част от кураторския екип на първото Московско биенале, а Иван Мудов е включен в основната му изложба Dialectics of Hope.

В тези години отсъствието започва да се натрупва като памет – като архив на пропуснати възможности, в който отделни автори се явяват гласове без държава.

2007 г.: Завръщане с памет

По случай приемането на България в Европейския съюз ЮНЕСКО предоставя пространство в Палацо Зорзи за организиране на нашето участие на Биеналето.

След повече от десетилетие непостоянство България се завръща във Венеция с проекта „Място, на което не си бил преди“ (Правдолюб Иванов, Иван Мудов, Стефан Николаев; куратор Весела Ножарова). Самото заглавие звучи като метафора на отсъствието – завръщане в пространство, което едновременно е ново и забравено.

И тримата автори по различен начин изследват паметта като материал и като липса.
Иванов говори за нея като за мускул – способност, която трябва да се тренира, за да не атрофира. Николаев превръща гигантска запалка във „вечен огън“ – ироничен символ на лична свобода и обществен контрол. А Мудов изгражда своеобразен музей от „откраднати“ парчета изкуство – миниатюрен модел на несъществуващата институция, която стои в сърцето на цялата ни културна система.

Парадоксално, дори когато България има павилион, темата отново е липсата – отсъствието на институции, на памет, на инфраструктура.

Същата година Недко Солаков е част от централната кураторска изложба с „Дискусия (собственост)“ – инсталация за разпада на социалистическия блок и спора за интелектуалната собственост върху оръжието „Калашников“. Отличена със Специална награда, работата показва зрялост и международно признание, каквито липсват в отношението към съвременното изкуство на държавното ниво.

2007 г. е кратък момент на съвпадение между институционалното и артистичното присъствие – миг, в който сцената и държавата говорят в унисон, макар и за едно и също: за отсъствието като част от нашата памет.

2009–2017 г.: Институционализираното отсъствие

През 2009 г. липсата на координация и финансиране води до нова пауза – симптом, вече познат, почти очакван. А две години по-късно, през 2011 г., България се завръща, но по начин, който сякаш обезсмисля натрупания опит. Павилионът Bond of Generation (Греди Асса, Павел Койчев, Хубен Черкелов; куратор Джордж Лукс) е организиран без открита процедура и без ясен концептуален контекст, изисквани вече от нивото на българската арт сцена. Тя реагира на „покупко-продажбата“ на националното представяне от страна на Министерство на културата с две отворени писма, изисквайки от него изработването на ясен регламент и статут за българското национално представяне на Венецианското биенале. Медиите наричат случая „грандиозен скандал“.

Следват още три отсъствия – 2013, 2015 и 2017 г. Междувременно български съвременни артисти продължават да бъдат канени на важни международни изложби. През 2013 г. Самуил Стоянов е включен в петото Московско биенале More Light (куратор Катрин де Зегер), отбелязвайки присъствието на новото поколение български автори на международната сцена. През 2015 г. Лазар Лютаков участва в шестото Московско биенале. По-късно именно той ще е един от представителите на България във Венеция през 2019 г.

Така през тези осем години се оформя нова серия от български неучастия – и показва отсъствието като хронично състояние. Ситуация, в която индивидуалните артисти се движат по-бързо на международната арт сцена от българските институции. А културната политика се превръща в архив от пропуснати срокове и възможности.

2019–2024 г.: Три състояния на паметта

През 2019 г. България се завръща във Венеция с проекта „Как живеем“ на Рада Букова и Лазар Лютаков, с куратор Вера Млечевска. За първи път има жури с ясен регламент и статут. Правителството отпуска финансиране от 500 хиляди лева. И макар пак в последния момент и с много скандали, българският павилион е осъществен на Биеналето.

Самото заглавие звучи почти като въпрос – не само „как живеем“ като общество и бит, но и как живеем с това, което помним и забравяме. Букова и Лютаков говорят за нетрайността на съвременните материали – за красотата на предметите, които бързо губят съвършения си вид и се превръщат в остатък, в траен отпадък. Във формален план това е изследване на материята, но в концептуален – коментар към култура, която няма време да се превърне в история. Павилионът може да се чете като метафора на паметта, която се разпада още докато я създаваме. Със своята тиха, материална ирония Букова и Лютаков продължават нишката, която се проследява от 1993 г. насам – паметта като крехка и неустойчива, колеблива в проявите на видимост.

През 2022 г. България се включва в биеналето с „Ето къде си“ – проект на Михаил Михайлов, с куратор Ирина Баткова, който по свой начин се вписва в темата на биеналето The Milk of Dreams. Михайлов отговаря на тази тема не с гръмка визия, а с почти невидимо присъствие. В своя характерен „бял“ стил той изчиства пространството до стерилност, а рисунките му – направени от прах и миниатюрни отпадъци, събрани от собственото му ателие, превръщат тези следи в документ, а остатъците в образ.
Този жест е едновременно минималистичен и дълбоко философски: да нарисуваш праха означава да материализираш невидимото, да покажеш какво остава след човешкото присъствие. В контекста на българските участия Михайлов продължава нишката на паметта, но вече не като сюжет, а като състояние на материята – памет, която се утаява по повърхности, по подове, във въздуха… „Ето къде си“ може да се чете и като отговор към всички предишни неучастия – като белег на отсъствие, превърнат в жест на присъствие. Павилионът не крещи, а шепне: дори когато не сме тук, ние оставяме следа.

През 2024 г. темата за паметта се превръща в историческа, политическа и институционална. Българският павилион The Neighbours (Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиян Шехерян; куратор Васил Владимиров) следва темата на 60-ото Биенале Stranieri Ovunque/Чужденци навсякъде и отваря болезнен разговор за заличената памет и травмите на близкото минало. Авторите насочват вниманието към начина, по който социалистическата епоха е представяна, манипулирана или премълчавана в следпреходния разказ. Инсталацията преплита архивни материали, документирани истории и художествени реконструкции, за да покаже как липсата на памет може да бъде също форма на насилие.
В контекста на дългата история на българските участия и неучастия, „Съседите“ се явява един вид естествено продължение на темата за паметта – но вече не като личен опит или метафора, а като политическа и институционална отговорност. Така павилионът става не само изложба, а контрапамет, доколкото противостои на официалните версии за миналото и на културната амнезия.

Ако приемем, че отсъствията очертават контурите на нашата културна памет, то присъствията – колкото и редки да са – разкриват нейните слабости. Почти всяко българско участие във Венеция, поне досега, носи следи от компромис: недостиг на време, средства, координация; процедурата започва твърде късно, а системата не оставя „въздух“ на екипите. Така съобщението на Недко Солаков от 1999 г. продължава и днес да бъде болезнено актуално: като напомняне, че отсъствието може отново да се окаже институциализирано.

Националният павилион не е въпрос само на финансиране или престиж. Той е въпрос на последователност и институционална памет – неща, които не се създават само с изложби, а с държавна политика. Днес, когато България вече има няколко поколения артисти и куратори, представени и на международната арт сцена, е важно не само участието, а изграждането на механизъм на устойчивост – така че павилионът да не мисли като паметник на минали отсъствия, а като сцена на осъзнато днешно и бъдещо присъствие.