Момче среща момиче се явява квинтесенция на филмографията на Леос Каракс, от първия до последния от шестте му пълнометражни филма, с едно изключение. От 1984 г. насам „ужасното дете“ на френското кино, превърнало се в „прокълнат“ режисьор, не спира, макар и на все по-големи интервали, да изненадва (главно критиката) и да възторгва (почитателите си) с истории за невъзможната любов, загубата на илюзии и смъртта (не непременно в този ред). След деветгодишно отшелничество, по-кратко от предишната му тринайсетгодишна обида, Каракс откри фестивала в Кан през 2021 г. с първия си не съвсем авторски проект (в смисъл, че сценаристите са други) и бе удостоен с Наградата за режисура. Реакциите варират от „напълно заслужено“ и „крайно време беше“ до примирено разсъждение, че след като Златната палма е присъдена от журито начело със Спайк Лий на филм като „Титан“, защо пък Леос Каракс да не бъде отличен за „Анет“…
Трийсет години след „Любовниците от Пон-Ньоф“ се срещаме с „влюбените от Ел Ей“ в първия англоезичен филм на френския режисьор, кръстоска между мюзикъл и рок опера. Реализацията на проекта по сценарий на братята Маел и с музиката на тяхната поп рок група Sparks отнема доста години. Резултатът е трагедия за разрушителната сила на егото, което изпуска контрола на вътрешните демони, от една страна, и неподражаем спектакъл за идолопоклонничеството и отмъстителността на публиката, която „разжалва“ също толкова бързо, колкото и превъзнася – от друга. В същото време „Анет“ (както и останалите филми на Каракс) щедро предоставя на зрителя възможност за интерпретация, но в отсъствието на ясен естетически ключ освободеното възприятие предизвиква сериозно колебание относно качествата на творбата, чийто създател може да бъде определен едновременно като брилянтен и разхвърлян, трогателен и надценен, изобретателен или претенциозен…
Душата на Артиста има две лица: той е зашеметяващ и кичозен, токсичен и наивен. Също като „Анет“. Както често се случва при Леос Каракс, наслагват се няколко нива на прочит, сред които хроника на една самоунищожителна страст или притча за криволиците на звездната система и натрапчивата нужда от признание, или дори памфлет срещу самозабравилата се мъжественост. Интелектуализацията на темата обаче разбива вихъра от чувства, в които зрителя е напът да се потопи.
Хенри е популярен stand-up комик, провокативен мегаломан и саморазрушителен циник, женкар, заобиколен от скандали. Ан е прекрасно сопрано с лице на мадона, оперна звезда, която всеки път умира на сцената. Тяхната любов е истинска, невероятна и… обречена на провал. Раждането на дъщеря им Анет, предопределена за необикновена съдба, отприщва злокобни събития… Но погледната отблизо, отвъд воала на мюзикъла, фабулата заеква, повтаря се, разтягайки сцените и унищожавайки всяка разцъфнала емоция.
Слухове, сексуално насилие, експлоатация на детски талант – „Анет“ видимо е огледало на съвременното общество, където всичко е изложено на една фиктивна авансцена и имаме възможността да преживеем без отстранение трагедиите на нашия свят. Преследван от спомена за любимия човек, изпълнен с угризения, филмът съчетава митовете на попкултурата, която ненавижда (шоута на знаменитости, папараци, изобличения а ла #MeToo) с кодове на вълшебната приказка (куклено дете, ефирна принцеса; символиката на дългата и късата коса, които постепенно сменят притежателите си; множество аналогии с „Красавицата и Звяра“), за да постави под въпрос предполагаемата безнаказаност на твореца, изследвайки тънката граница между забавлението и морала. Но дали това всъщност не е банално „яхване“ на вълната „актуалност“ и липса на въображение?
Киноманските препратки се вписват съвсем естествено в стила на Леос Каракс. Независимо дали Хенри се приближава до Ан, имитирайки вампира Носферату, или съпругата му потъва в ледени води, както би си го представил Жан Кокто, зрителят не пристъпва в галерия на носталгичното уважение на филмови авторитети, а е увлечен в съпоставянето на елементи, чието обединение създава съвсем нова идейна конструкция. Но погледнато от друг ъгъл, не е ли това демонстрация на стил, пречупен под тежестта на собствената си арт концептуалност?
Разказ за разпадането на сърцата, на душите и телата, „Анет“ непрекъснато променя формата и ритъма си, предизвиквайки последователно смях, благоговение и ужас. С избледняването на славата на Хенри, грандиозна и блестяща, режисурата на Каракс потъмнява и помръква, увличайки зрителя в падението на персонажа. Визията е разтърсваща, музиката е всепроникваща, актьорите са превъзходни (Адам Драйвър като мъжа с огромното его и Марийон Котияр, изгубена във вътрешния мрак на своята безмилостно крехка героиня)… И все пак не е ли цялата тази зловеща феерия свидетелство за зле овладян барок, прекалено конструиран сценарий, емоция – повече желана и тежко наложена, отколкото реално изпитана?
Леос Каракс не оставя след себе си безразличие. Дали би могъл да разкаже историята на Анет и нейните родители по друг начин? Едва ли. За публиката остава избора да се поддаде или да отхвърли…
