“Трудно е да бъдеш Бог” е последният филм на Алексей Герман, негово завещание и прощален поглед към изживения живот, притча за приключенията на бога, спускащ се от космическите висоти в този паднал свят. Филмът е включен в програмата на София Филм Фест 2014 (16 и 18 март).

Новият, по-точно последният, филм на режисьора Алексей Герман „Трудно е да бъдеш Бог“ излезе на екран. Последен означава, че това е завещанието на художника, неговият прощален поглед към изживения живот. Изживян не само от режисьора, но и от всички нас, от човечеството. В създадената картина не е лесно да се разпознае романът на братя Стругацки, написан през 60-те години в линията на съветската ефремовска („Мъглявината Андромеда“, „Часът на бика“) традиция, от позицията на историческото превъзходство над неразвитите социално-политически системи.

Филмът на Герман е по-скоро притча за приключенията на бога или, ако щете, Спасителя на грешния свят, споделящ с човечеството неговата низост. Бог се спуска от космическите висоти в този паднал свят, който режисьорът е съчленил от образи на Брьогел и Бош. Както се полага, Германовият Спасител влиза в града на магаре. Тълпа от тлъсти монаси пее в канавката на градските порти, но това не е „осана“, не е приветствие към Спасителя. А и самият бог си го бива. Той е толкова пиян, че не може да се задържи на магарето, клатушка се и размахва безразборно меча си („не мир, а меч“). Той замеря хористите с магарешки изпражнения, а един от монасите му изкрещява в отговор, че магарето ще му го „вкара“. Дълъг кадър: огромен магарешки детероден орган в едър план.

Въобще светът, изобразен от Алексей Герман, напомня ада от средновековните фрески. Филмът изобилства от човешки и животински изпражнения, от оголен срам. Всички се замерват с изпражнения, мажат се с някаква слуз, правят неприлични жестове, секнат се в камерата, плюят се, играят си с труповете на кучета и хора. В книгата кучетата на тази планета се употребяват за храна, но във филма окачват четериногите на бесилки, впрочем както и хората. През всичките три часа екранно време хората биват измъчвани – безсмислено, но с наслаждение. Потапят „умниците“ в нужника. Отходното място е показано в едър план, в целия му блясък. Изобщо тази планета е същински „задник“ на вселената.

Благородният дон Румата – в нашето разбиране милосърден бог, който се е спуснал от небесата, – прекарва дни  и нощи в тази смрад, страда, мръщи се, но живее като всички. Също размазва по лицето си кръв и сополи, храчи шумно, удря звучни плесници на робите. Забавлява се с мръсна туземка („нека пръв хвърли камък върху мен…“). Белоснежните кърпи, през които се опитва да общува с окръжаващата го действителност, се замърсяват катастрофално бързо.

От книгата знаем, че дон Румата е изпратен на тази планета, за да й помогне да се развие, да я усъвършенства. Спасител на фантастичен… всъщност на фантастично отвратителен свят според версията на Алексей Герман, той е измъчван от нерешителност. Трябва добре да се маскира като туземците, за да ги облагороди, а му се иска наведнъж да унищожи всички и всичко. Бог изпитва отвращение към тези, към които трябва да прояви милосърдие. Той се измъчва от възложената му мисия да бъде Спасител. Никого не убива, само отсича уши с лекота. Всъщност – около това възникват легенди – в кадъра ушите на туземците остават на своето място, колкото и дон Румата да ги извива, хокайки хората за недостига им на човечност.

Жителите на тази отвратителна планета се отнасят по различен начин към снизходилия на тяхната земя благороден бог. Някои изпробват издръжливостта на неговата божественост и всемогъщество, други се опитват да го използват в свой интерес. Ако имаме в ръце книгата на Стругацки, бихме могли да я използваме като пътеводител за филма. Някакви „сиви“ и „черни“ воюват помежду си. От книгата би могло да стане ясно защо, но тогава ще се изгуби усещането за хаос и безсмислие на мяркащите се в кадър събития. А и усещането за безсмислието на света. Според разбирането на кинорежисьора.

Все пак дори в сюжетния хаос на филма на Герман в някакъв момент се появява развръзка. Нечистоплътната приятелка на дон Румата умира (тил, пронизан от стрела, стичаща се кръв). Спасителят се е изморил да прощава. Той забравя мисията си за еволюционно усъвършенстване на местните порядки. И накрая започва да убива. Планини от трупове. Крупни планове: хлъзгави черва, туптящо сърце се изсипва от разтворената гръд на гвардеец. Физиологично нагледна картина с последствията от божия гняв.

Кинокартината завършва с измамно зимно спокойствие. Пада сняг на парцали. Замръзват всяка помия и мръсотия, в която затъват персонажите в продължение на целия филм. Бог, същият благороден дон Румата, свири тихо на тръба джазови мотиви, тръгва си – очевидно, за да спаси някакъв друг свят. Поставил е на главата си интересна кожена шапка с дълги заешки уши, напомняща бяло патриаршеско було  – одежда, характерна за висок сан в една от известните ни религиозни традиции.

Последни кадри. Вслушвайки се в звуците, издавани от дон Румата, едно момиче казва на баща си: „От тази музика ме боли корем“. Е, този грешен свят не може да понесе божиите планове! Следователно темата за нечистотата и нечистите не е затворена. Всичко ще се повтори отново.

Андрей Мелников, в. „Независамая газета“