0
11499

Паднаха маските на задкулисието

В последните дни във връзка с политическите трусове в страната журналистите масово питат (питаха включително и мен – бъркайки ме очевидно с „говорещите глави“ от официалните медии) „предстои ли ни формиране на ново парламентарно мнозинство“, „ще опита ли повторен мандат ПП“, „ще замени ли Никола Минчев Кирил Петков“ и т.н. Искрено се удивлявам, че ги вълнуват именно тези въпроси, но сякаш не ги впечатлява онова, което ни разкриха по най-болезнен начин същите тези последни дни. А то – направо ще го кажа – е поредната и много дълбока криза на парламентарния ни живот, съпроводена с не по-малко дълбока криза на масовото обществено съзнание у нас.

Всъщност какво трябваше да осъзнаем преди да се питаме за Никола Минчев, за евентуалното ново мнозинство и т.н.? Трябваше да осъзнаем, че в българския парламент в момента са се загнездили поне три „политически“ формации, които са абсурдни именно от политическа гледна точка. Първата е ИТН (която всички наричат „хората на Слави“ и която е в него за трети път, след като провали мандата на 45 НС, предложи ни за правосъден министър доказан плагиатор в 46 НС), и депутатите на която в 47 НС ни разкриха, че не са разменяли и дума и даже не са виждали на живо своя „партиен“ лидер. Депутати, казвам, които по собствените им признания до последния момент на случилото се преди седмица и нещо не са и подозирали за решението на същия свой „лидер“ да напусне коалицията и да разтури мнозинството ѝ; депутати, на които, пак по собствените им думи, „куриерът“ на Слави предал „волята“ му с думите: „П…ове, спираме им тока“.

Втората е ДПС, която от поне 10 години вече се ръководи от почти митически сарайски „отшелник“, появяващ се веднъж на няколко години, за да свали с гръм „наместника“, който го представлява в „този свят“ и да замае главите на журналистките с претенциозни философски думички (защото всъщност, че не се е осъществил като философ, е неговият дълбинен комплекс).

Накрай, третата е ГЕРБ, чийто лидер очевидно смята за унижение на достойнството си да снизходи до „най-висшия орган на властта“ в парламентарната ни република и стряска депутатите си с изненадващи изявления от някоя недовършена магистрала или от някой манастир (където е по-близо до „Началника“).

Какво трябваше да осъзнаем следователно? Че именно тези три абсурдно ръководени партии свалиха правителството на страната буквално няколко дни след като на българо-турската граница бе направен опит да бъде спряна десетилетна чудовищна злоупотреба и контрабанда, а на един министър (партиен номад от най-висша класа) бе отказано – не даже получаването на „едни 3,6 млрд. лева“ за одиозно известни фирми от пътното строителство, а харченето им без контрол от МС. С други думи тези три партии (заедно с русофилската група на „Възраждане“) свалиха правителството на държавата, буквално тутакси след като то си позволи да засегне онова, което от години наричаме „задкулисие“. Но следователно – този път без въобще да се стараят да го прикриват – тези партии се разкриха не като парламентарни сили, а като групи „брокери“ на хора без имена – като публични маски, чрез които присъстват в политическото пространство тези хора без имена.

Най-накрая: в самото навечерие на „спирането на тока“ на 47 НС се развихри същинска криминална вакханалия. Неколцината депутати от „партията на Слави“, които се одързостиха да го напуснат, ни осведомиха, че във връзка с това са били открито заплашвани с репресии, с разкарване с „черни джипки“ и т.под. Депутатка от ПП пък ни откри, че само ден преди гласуването на вота на недоверие получила „оферта“ от свой „приятел“ за 1 млн. лева, за да покаже с гласуването си, че „и от отсрещната страна има предатели“. Върха на безумието накрай достигна депутатката Елена Гунчева, обявявайки, че напуска групата на „Възраждане“ и парламента, защото от началото на годината лидерът Костадин Костадинов получавал инструкции как да се гласува от… хората на ГЕРБ. Представете си значи какво – ничтоже сумняшеся – ни откри въпросната г-жа Гунчева: яростният антинатовец и путинофил Костадинов бил в задкулисна връзка с „най-евроатлантическата“ и „дясна“ партия в България и това, ето това – по собствените ѝ думи изчерпило търпението на „патриотичната“ ѝ душа.

Тази разкрила ни се в последните дни формена трагедия обаче очевидно е много по-малко впечатляваща за журналистите и „политолозите“ от това „ще опитат ли ПП нов кабинет без Кирил Петков и Асен Василев“ и ще се решат ли да „седнат на една маса либералите от ДБ с хората на Борисов, за да формират европейско мнозинство“.

Аз обаче казах, че освен тази трагедия последните дни ни разкриха още една дълбока (и очевидно бързо развила се през последните месеци) криза – тази на българското обществено съзнание като цяло. Защото според авторитетно социологическо проучване се оказва, че около 70% от сънародниците ни се вълнуват днес не от случващото се пред очите им настъпление на мафията, не от глобалните сътресения на изток от нас, не от геноцида, вършен от Русия в Украйна, а единствено от „повишаването на цените“ – на бензина, на тока, на олиото, а някъде на повърхността на съзнанието си (като от футболен мач) и от това „дали няма да предадем националния си интерес за Македония“. Което означава, че в последната година с успех са ги научили да мислят с мислите, които произвеждат за тях казионните медии, проруската пропаганда и „инженерите“ на конспиративните теории.

Ето защо, ако през следващите дни все пак се съглася да отговоря и аз на питанията „какво ни предстои оттук нататък“, ще кажа, че няма как да не съм разтревожен за него. С общество, което трикратно изпраща в НС партия като ИТН, тази „партия“ като нищо може да разчита на ново парламентарно представителство – този път може би във връзка с „патриотичната“ ни ревност към „Ма-ке-до-ния“. С общество, което приема да бъде извозвано с автобуси до столицата, за да протестира срещу „четиридесетте лева, дето ги дават на украинските бежанци“ и ревностно да сваля от сградата на общината украинското знаме, като накрая друсва по едно „здраво българско хоро“ на жълтите павета, и „Възраждане“ може да разчита на по-голяма група в следващия парламент (където да продължи да бъде в „топла връзка“ с „евроатлантическия“ ГЕРБ).

Да, казвам, не може да не съм разтревожен от това състояние на обществото ни, но ще отправя призив към онези, които все пак бяха потресени от всичко, което ни се разкри в последните дни – не се предавайте, воювайте – демокрацията в България изглежда винаги ще си остане дело на едно активно малцинство. Така беше и през 1989 г., и през 1996 г., и през 2014 г., и през 2021 г. И все пак по нещо ставаше, нали?

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияПопарата, която сами надробихме
Следваща статияТоп Гън: носталгия