Начало Идеи Гледна точка Пазачът
Гледна точка

Пазачът

2233

На края на полето, до гората, имаше къщичка. Там живееше Пантелей. Водеха го нещо като пазач, но на гората ли, на полето ли, това не беше много ясно. Между гората и полето течеше баричка, с толкова вода, колкото заекът едва-едва да си намокри мустаците, но Пантелей беше заприщил едно вирче и си беше насадил до вирчето бостан. И от ранна пролет все чоплеше в него нещо, садеше, пресаждаше, скубеше, поливаше.

Имаше също така и няколко кокошчици, петел, козичка и куче. Това му беше домакинството.

За часовник му служеше слънцето.

Малко преди да изгрее, той вече беше станал.

Дните му си приличаха един на друг като камъчета. Ще кажеш, че липсата на разнообразие и това, че нямаше с кого да си говори, са го превърнали в най-големия мълчаливец, в пън, но това не беше така. Той постоянно общуваше, с животинките и с растенията, с полето и с гората, с малко думи, наистина, но зад тези малко думи имаше планини от чувства. Имаше смях, имаше поклони, ръкомахания, можеше някоя сълза да има, ей такива работи.

С всички се спогаждаше Пантелей, само с къртиците не се спогаждаше. Те му тормозеха бостанчето, техните могилки го караха да скърца със зъби.

Един ден пред къщичката му спря джип. Вътре бяха кметът на селото и още един човек, непознат, облечен във войнишки дрехи със защитен цвят.

Двамата скочиха на пътя, оглеждаха се дълго, дори непознатият извади бинокъл. После кметът каза на Пантелей, че ще е най-добре той да се прибере в селото. Пантелей поклати глава. Няма как да стане! Ами тези? И посочи с глава, описа нещо като дъга с главата си към гората, към полето или може би към своите гадинки.

Мина известно време. Животът си течеше по старому. Но после някъде далеч на хоризонта се появи бучене, тътнеж и там започнаха да светят някакви нови пушливи слънца. И за пръв път Пантелей се обърка, вече не знаеше какво казва часовникът му.

Първи умряха кокошчиците. Умряха с отворени човки, а вътре в човките бе застинала по една рубинена капка. Петелът се държа още ден-два, но и той припляска с криле и се катурна от мрежата. Пантелей взе дългия, лъснат от блъскането в земята лизгар и погреба пилетата. На другия ден кучето се откъсна от синджира и избяга. А козичката започна да крее и да се топи, спря да яде и да пие вода. Изсъхна като листо. И в скоро време лизгарът закопа и нея.

Бученето, тътенът на хоризонта не намаляваха. Сякаш там, по самия му ръб постоянно изтичаше от вената на земята огнена лава, разсичана от гъсти пушливи кълба.

Дърветата в гората започнаха да съхнат. Една сутрин Пантелей завари една сърничка, забола муцунката си в телената ограда на дворчето му. И лизгарът пак започна да звъни в камъните и корените, за да може земята да приюти сърничката.

Един заек се беше спрял в мрежата и беше замръзнал там. После два таралежа. После – една лисичка, още младичка, не по-голяма от котка. Лизгарът блъскаше земята на границата между гората и полето и Пантелей сееше гробчетата, гробче след гробче.

Баричката пресъхна. И където се носеше бляскава струя вода, се появи ръждив ров.

Накрая дойде и този миг, когато сам Пантелей падна възнак на земята, с разперени ръце. Сякаш, макар и да падаше, искаше да зашити къщичката, бостанчето, гората и полето. Падна и не стана. Като че ли нямаше и кой да го погребе. Но не беше точно така. Земята около него и под него започна да мърда, да се движи. Малко преди пръстта да го скрие съвсем, се видя, че е покрит с кадифен черен саван, много лъскав, много хубав, тържествен. Това трябва да беше работа на къртичетата, нямаше кой друг да е.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора