Венцеслав Николов, Пазачът от Клапхолтал, издателство „Изток-Запад“, София, 2020, 151 стр.
Слово, представено на спектакъла-концерт на 22 декември 2020 г. в City Mark Art Center, София, с участието на Венцеслав Николов, Лилия Жекова и Калина Митева.
Венцеслав Николов е виртуозен виолончелист и музикален педагог, доказал се по повечето паралели и меридиани. Тук обаче на обсъждане подлежи артефакт, дължащ се на това, че Николов, казано в стилистиката на XIX век, е оставил за малко лъка, и се е захванал за перото. И то поне за десети път – поне толкова са неговите книги.
Защо го прави? Какъв е мотивът му? Очевидно не за трупане на артистична слава. Хипотезата за материално обогатяване пък отпада мигом при редополагането на „печалба“ и „литератор в България“. Към което се добавя откровено нетърговското заглавие: „Пазачът от Клапхолтал“. Трудно даже за произнасяне. Да не говорим, че какво е Клапхолтал няма как да е предварително ясно за огромната част от любезните читатели. И защо трябва да се пази? На това отгоре жанрово книгата има формата на miscellaneum, което значи приблизително „миш-маш“. Вътре има разкази, мемоарни скици, афоризми, рекламни обяви и даже поезия. Тези факти с нищо не облекчават питането за мотива.
Посегналият към книгата бързо забелязва наличието на писмовно умение. Понеже се твърди, че то си личи особено при построяването на пейзажи, ето един: „Има нещо магическо в това място. Когато вечер иззад смълчаните борове се покаже луната и призрачната светлина започне нощния си оглед, от тъмното се появяват странни същества. Ефирни елфи танцуват заедно с лунните отблясъци по водата, надпреварват се със светулките. А от високото се радват на красивата игра проточилите се нагоре борове, великаните от приказката за приключенията на Гъливер. Застанали в редица като стражи, поклащат одобрително глава, послушни на лекия ветрец, който идва от гората. Отнякъде долита дрезгав зов, нощна птица предпазливо опитва гласа си в мрака. Иззад реката, като че ли само е чакала някой да я повика, с разбиране отговаря жабата. Може би омагьосаната принцеса ще намери в тази вълшебна нощ най-сетне своя принц. Или май че беше обратното, тя трябваше с целувка да му върне царството?… Нощната свежест ни носи забравени ухания, усещането за хармония, за покой, връща ни в щастливите детски години, в приказното време, в което доброто винаги побеждава злото“ (Родопско чудо).
Леко странен пейзаж, налага се да признаем. Цитирам го обаче най-вече, за да подчертая две думи от финала му: хармония и добро (което побеждава злото). Тъй като цитатът е от четвъртия текст в книгата, стигналият до него читател не е изненадан, той по-скоро ги приема като част от общата картина. Защото още от първия текст всичко му е ясно. Кое всичко?
Заглавието е „Човекът, който колекционираше щастие“. Там във фокус е бивш селски учител, бивш, защото в селото вече няма деца. Странен тип, който си дава сметка, че далеч не всичко в света е наред, че грозното в него е поне колкото красивото, но иска хубавото повече да се вижда. Не пълни душата си с чернилка, колекционира щастливите мигове на живота си и прави така, че човеците да виждат доброто и да живеят в него, да трупат добро, а не зло и омраза, пък била тя и към самото зло. Всичкото, което се вижда още в началото, е единният ключ, общият патос, който определя всичките текстове в тома и който е решаващият мотив за тяхното написване.
Венцеслав Николов заговаря за него директно в своите афористични размишления, събрани под заглавие „Крайпътни мисли“ (съответно 1, 2 и 3). „Днешният ни свят е пълен с дивотии“, казва той трезво, и още: „Постоянно сме на люлката – между фалшивото и истинското“. Решаващ е изборът ни за едното или за другото. Макар и неспособни да умопостигаме непосредствено истината („Незнанието е обичайното ни състояние, след като успеем да се разделим с невежеството“), все пак проумяваме едно: „Ако смятаме, че светът е възникнал случайно, че в създаването му не присъства мисъл, то и собственият ни живот губи своя смисъл“. Цялото му творчество е търсене и удържане на този смисъл, кулминиращи в радостта от чудото живот. И музикалното, и литературното му творчество, които от хоризонта на споменатото чудо той не разграничава.
Това именно се вижда най-отчетливо в текстовете, пряко посветени на музиката и живота в нея. Отиваме в Клапхолтал, откриваме Клапхолтал. Той се намира на остров Зилт, най-северната точка на Германия – курорт за богати и много богати. Клапхолтал, Академията до морето, е обаче – със своите аскетични бунгала и зали – демонстративно друго място, населявано от съвсем други хора. Тя продължава традиция от 1919 г. и се описва като място на срещата и разговора, на спокойствието и общността, на школуване в литературата, науката и изкуствата. Няма съмнение – става дума за „естественото място“ на Венцеслав Николов.
Преди години се намерил някой, който опожарил трапезарията на Академията. Някак съвсем естествено Николов предлага да стане пазач през зимната ваканция, което и прави. Естествено, казвам, за човека, неизменно схващащ концертната зала като храм. Храм, на който е и жрец, и пазител. Естествено съвместяване за онзи, чиято най-силна надежда е да не загуби способността за усещане на докосващите го мигове щастие. За изповядващия: „Литературата не отразява действителността, тя създава нови светове“, при което „талантът означава любов – и към това, което правиш, и към хората и света, в който живеем“.
Венцеслав Николов пише изкусно, с мяра и вкус. Силата на писаното от него идва обаче, следва да заключим, най-вече от носещия го тон, от същинския му мотив. Без разкрасяване и без сантимент, той чества чудото живот и неговия смисъл. Колекционира щастие, дарява го, извиква доброта, твори добро в света. Този му именно талант го прави, ако не уникален в литературата, то сравним едва с малцина.
